Стоян се стовари на дивана и притвори очи.

– А, уморени сме, – обади се баща му.

Не последва никакъв отговор. Стоян просто искаше да го оставят намира.

– Уморяваме се от отношенията, които не работят – продължи философски бащата – или от тела, които отказват да се лекуват. Писнало ни е често да посещаваме терапевта или да имаме щастливи часове, които не водят на никъде.

Раменете на Стоян се отпуснаха. Клепачите му започнаха да се затварят. Той беше много уморен.

– Какво сме създали? – крачеше с ръце за гърба си бащата. – Уморено поколение.

Стоян вече се унасяше, когато чу баща си да казва:

– Виновна е трудовата ни добросъвестност. Стремим се към невъзможни неща. Все едно оседлаваме кон и го пришпорваме: „Хайде, давай!“

Стоян вяло махна с ръка и се опита да заспи.

Бащата не преставаше да намила:

– За нашата умора обвиняваме Интернета, но не изключваме компютъра си. Истинската причина за нашето изтощение е гордостта, че живеем без илюзии и миражи.

Стоян въздъхна тежко. При такава тирада и то доста гласовита, трудно можеше да се заспи.

Настойчивият глас на баща му не спираше:

– Гордеем се с дългите часове на работа и късните си полети. И какви са последствията? Изтощено общество.

Стоян нервно се надигна и седна на дивана. Гневно погледна баща си и с неприязън попита:

– И какво според теб трябва да се направи?

– Исус кани всеки от нас: „Елате при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя“.

Времето бързо се стопли. Дърветата цъфнаха. Не закъсняха и славеите със своите покоряващи песни. Появиха се и първите щъркели. Земята се пробуждаше.

Страхил и Досьо седяха на пейката под сливата в двора и тихо разговаряха. Стари приятели. Дружаха от как се помнят.

– Забелязал ли си колко често чувствата ни заблуждават? – въпросително наклони глава Страхил.

– Само действията и отношението ни към даден човек ни разкриват всъщност дали го обичаме ли не, – отговори бързо Досьо.

– Дори когато изследваме себе си, нашата преценка е грешна и изкривена, защото сме като слепи, – повдигна вежди Страхил.

– Обръщаме на една или две саможертви за деня, но в останалата част от него следваме собствените си желания и стремежи, – отбеляза Досьо.

– Тогава как бихме могли да стигнем до истинската любов, ако живеем в един егоцентричен и егоистичен свят? От къде да започнем? – плесна с длан по едното си коляно Страхил.

– Източникът на любовта е Бог. Това, което Той прави ни дава правилно разбиране за любовта, – поясни Досьо.

– Да, но ние не получаваме Божията любов по заслуги.

– Слава на Бога за Неговата милост, защото нито един от нас не заслужава любов Му, но в Христос сме получили Неговата любов по благодат, – тържествено обяви Досьо.

– Щом знаем източника на истинската любов и че чрез спасението сме я получили, то можем да обичаме не само Бога, но и останалите, – това звучеше като въпрос съдържащ в себе си отговора.

– Тогава любовта ни става катализатор на всичките ни действия, – доуточни Досьо. – Господ толкова силно желае ние смирено да влезем в Неговата любов и да я приемем. Той ще ни посрещне, където и да сме – в тъгата, в радостта, в разочарованието или в победата ни. Той иска да знаем, че наистина ни обича.

– Нека да отидем при Него с всичките си грижи, страхове, грехове и неприятности, да ги положим в краката Му и да получим Неговата благодат, милост и любов в замяна.

След като подреди сам масата, Павел Тенев покани любезно и с много внимание гостенката си, русокосата Даря:

– Каня те на една скромна вечеря. Вярвам, че ще ти харесат ястията. Ако все пак нещо не одобриш, имай милост към мен, с готвене се занимавам отскоро. Иначе в кухнята изобщо не влизах, бях предоставил всичко на Елена.

Двамата пристъпиха към масата и между хапките се завърза непринуден разговор. За какво ли не си говореха, но и двамата по негласно споразумение не засягаха болезнените теми.

Приключиха с храненето и преминаха веднага към кафето. Изведнъж дойде момент, в който думите замряха. В настъпилата тишина от вън се чуваше невъобразим шум от купонясващи  младежи.

Неочаквано Даря тръсна глава и каза:

– Отдавна трябваше да се разведеш с жена си.

– Човек свиква с лошото като с хронично заболяване, – засмя се Павел.

– Вие двамата сте много различни, – отбеляза грубо Даря, като преметна крак въз крак.

– Може би сме имали нещо общо, щом взаимно сме се търпели толкова много години, – опита се, да се пошегува Павел.

– И какво бе то? – предизвикателно попита Даря.

Павел само вдигна рамене.

– Ние жените обичаме онези мъже, които сами се уважават, – отбеляза Даря, – а ти прекалено много се издигаше в собствените си очи …… Може би имаш малко нужда от обожание.

– Не съм се замислял върху това, – призна си Павел, – но бракът ми бе напълно безплоден.

– И моя бе такъв …… – каза Даря и добави много тихо – и то по моя вина.

– Нямах предвид това, – сбърчи нос Павел. – Исках да кажа, че ако двама души непрекъснато си търсят кусурите, неуважението се настанява трайно между тях.

– Открила съм, че желанието да се намират само положителни качества в партньора, помага за сближаването между двамата. Това заздравява отношенията в семейството.

– Да, така е, – съгласи се Павел. – Колко често сме си разменяли обвинения от рода на: „Ти си непоносим. Все такива калпави ги вършиш. …..“ Бяхме прекалено критични един към друг, сякаш всеки от нас гледаше да стъпче партньора си, за да се извиси над него.

Двамата имаха за какво да съжаляват. Зад гърбовете им стояха два опустошени и разбити брака.

Беше трудна година. Не се знаеше кога щяха да настанат по-добри времена, но имаше хора, които не преставаха да се надяват.

Симон Петков бе фотограф. Предстоеше му скоро да постъпи в едно фотоателие, но от там му искаха да представи най-хубавите си снимки.

Той желаеше да представи само една снимка, но тя да предава усещането за пълнота и то в това време, когато хората се чувстваха напълно празни и опустошени.

– Коя да бъде? – питаше се Симон

От купа фотографии, той извади една, която му бе любима. На нея имаше един дядо с голяма брада. Старецът седеше на една маса с наведена глава, а ръцете му бяха събрани за молитва. Близо до него лежаха книга, очила, купичка с каша, един хляб и малък нож.

– Дааа …… – Симон се загледа още по-внимателно във снимката. – Тук нищо не липсва. ….Това е изразът на един пълноценен живот.

Симон закрачи из стаята в ръка със снимката и продължи да разсъждава на глас:

– Този човек живее с благодарност в сърцето си, независимо от обстоятелствата. Това е живот в пълнота. Колко глупаво е да приравняваме многото материални неща, които притежаваме, с такъв живот.

Симон бе стигнал до едно по-дълбоко разбиране по този въпрос:

– Пълнотата на един човешки живот не се измерва с пари или имоти, а по-скоро със сърце, ум и душа изпълнени с благодарност. Живеещите така се наслаждават на прекрасни отношенията с Бога. И като се замисля по-сериозно осъзнавам, че това е възможно за всеки човек.

А какво щеше да представи утре във фотоателието?!

Симон бе вече твърдо решил:

– Това е най-добрата ми фотография. Тя изразява точно това, което исках – живот в пълнота.

Спокойните нощи в Израел се редуват с нападения и стълкновения от страна на нежелаещите да приемат евреите в тази земя.

Тази вечер бе тиха. Безброй звезди осветяваха тъмния свод.

Йосия и Ефрем охраняваха спящите от арабски удар. Те ясно осъзнаваха своята отговорност и очите им зорко следяха всяко малко раздвижване в мрака.

Йосия приближи Ефрем и тихо прошепна:

– Можеш ли да ми отговориш на един въпрос?

– Ако зная отговора, да, – кимна Ефрем.

– Виж, – започна малко нерешително и боязливо Йосия, – в древните времена месните жители не са имали нищо против Авраам и семейството му да се заселят тук, а днес арабите воюват с нас. Защо е така?

Ефрем въздъхна дълбоко, замисли се за минута две, а след това прошепна на Йосия:

– Много е просто.

Запитаният леко повдигна рамене и леко се усмихна, а Йосия още по-настойчиво погледна събрата си. Очите му от напрежение щяха да изскочат от орбитите си.

– Авраам се е позовал на Божите обещания, а не на пълномощията на Организацията на обединените нации (ООН)

– Каква е тази организация? – попита Йосия.

– Това е международна институция, обединяваща 193 страни, които работят за междудържавния мир и сигурност, развиване на приятелски отношения и подкрепят социалния напредък, повишаването на жизнения стандарт и човешките права, – обясни Ефрем.

Двамата още дълго крачеха в светлата нощ, всеки потънал в мислите си.

Ефрем от време на време клатеше глава и си мислеше: „Така ли е или Ефрем се шегува?“