Димо започна работа като доброволец в болницата. Падаха му се по две смени седмично. Приятелят му Кольо вече беше такъв от два месеца и си вършеше работата усърдно и всеотдайно. Именно той бе причината Димо да се запише за доброволец. Кольо примами приятеля си за тази работа, като му обеща, че ще го запознае с две момичета.

Когато Димо постъпи в болницата изобщо не му остана време дори и за едното момиче, въпреки че се запозна и с двете. През цялото време целият персонал беше натоварен. Докарваха много болни, в някои моменти, дори не достигаха хора навсякъде.

Първоначално на Димо възложиха да се грижи за прането. Пералните в болниците работеха постоянно.

Работата на Димо беше да сортира дрехите и бельото. Той определяше кое е за изваряване и кое трябва да се пере на по-ниска температура. Изпразваше джобовете на пижамите. Попълваше бланка, в която описваше колко калъфки, чаршафи и т.н. са за подмяна.

Петната от кръв и мръсотия, амонячния дъх на урината, вонята на потта и други телесни секрети, засъхнали повръщания и потискащата миризма от болни тела не будеха у Димо никакво отвращение или презрение.

Понякога виждаше приятеля си Кольо да минава край него, като с едната си ръка държеше носилка, а с другата бе вдигнал банката на система и това му вдъхваше още по-голям ентусиазъм да се грижи за болните.

Снощи помолиха Димо да помогне за преместването на човек, с фрактура на черепа, от носилката в леглото. Понякога го молеха и за по-дребни неща или го изпращаха да изпълни дребни поръчки.

Постепенно на Димо почнаха да поверяват и по-важни задачи. Той заместваше санитарите и сестрите, които бяха претрупани с много работа, при приемане на нови или повиквания.

Димо можеше да сложи катетър или да нагласи система. Макар и нов в отделението, той откри в себе си ново умение, да успокоява и да утешава.

Пристъпваше към леглото на викащ  от болка пациент, слагаше едната си ръка на челото му, а другата на рамото му и успяваше да потуши страха у болния с докосване и няколко прости думи. Лекарите и сестрите скоро забелязаха това негово умение и започнаха да го викат да успокоява болните.

Действията и думите му въздействаха много добре на пациентите.

– Как се казвате, госпожице? – питаше Димо. – Да, знам, че боли. Боли ужасно, непоносимо, но това е добър знак. Така трябва да е. Показва, че операцията ви е минала успешно. Утре ще боли по-малко, а след седмица ще си бъдете в къщи.

Или казваше на друг:

– Спокойно, няма нищо, приятелю. Давай повърни всичко. Не го задържай, ще ти олекне.

А на други обещаваше:

– Ще ѝ кажа естествено. Тя беше тук, докато спеше. Разбира се, че те обича, беше съвсем очевидно.

Димо намираше точната комбинация от съчувствие и твърдост. Той изразяваше симпатия и съжаление, демонстрираше авторитет.

От неговите уста фразата: „За съжаление не знам отговора на този въпрос“, звучеше сякаш се основаваше на необятно познание, макар и прикрито зад наслоилото се с годините усещане за отговорност.

Вдъхваше у съсипаните от мъка роднини необходимата увереност, че в негово лице имат умел съюзник, които ще им помогне в борбата срещу болестта и няма да отстъпи лесно.

Често на Димо му се случваше да води до тоалетната олигавен и едва кретащ старец. Сваляше му панталоните, помагаше му да седне, придържаше възрастния мъж, докато се изходи. След това го измиваше и завеждаше до леглото.

Това бяха само две смени, но изпълнени с напрежение и задоволство. Грижейки се за болните и помагайки на хората Димо се измени. Хората, които го познаваха от преди, виждаха промяната и много се радваха за него.

Ето как една спонтанна покана от приятел, превърна пакостника и побойника на махалата в младеж, който доброволно отдаваше всичките си сили и цялата си любов към страдащите.

За съжаление повечето хора не приемат инвалидите. Преструват се, че не ги забелязват, за тях те не съществуват. Ако видят инвалид на пътя много хора гнусливо отклоняват погледа си от него. Това, че тези хора могат да бъдат пълноценни членове на обществото, за това „не може и дума да става“.
Въпреки това се надявам, че този позорен отклик в нашето общество ще изчезне. Днес ви предлагам да започнете от малкото, да не отвръщате очи, а да погледнете смело инвалидите и да узнаете поне една тяхна история. На пълноценността на живота им, съчетан с „неограничени“ физически възможности, много от нас могат да завидят.
Днес ще ви разкажа за един случай, при който явна инвалидност няма, но буди отвращение у околните.
В един прекрасен ден Лизи Веласкес видяла изложено в Интернет видео наречено „Най-грозната жена на света“ с много коментари и гледни точки.
Лесно ще се досетите, че филмът показвал самата Лизи, родила се с рядък синдром, заради който при нея се наблюдава пълно отсъствие на мастна тъкан.
Първият импулс у Лизи бил да се впусне в неравностойна „битка“ с коментиращите и да им каже, какво тя мисли за тях. Но вместо това, тя се стегнала и доказала на целия свят, че не е нужно да бъдеш обезателно красавица, за да вдъхновяваш хората.
Написала е вече две книги и успешно води мотивационни речи.
Такива хора имат невероятна воля за живот и способност да заразяват с нея околните.
Край нас има толкова много хора, които искат някой да ги забележи и когато стане това да не отвръщат очи от тях с ужас или отвращение. Опитайте се да им помогнете, подкрепете ги, те се нуждаят много от нашата любов.

От гръцки ιδιοσυνκρασία, буквално означава „собствен“ + „смесване“, в най-общ смисъл е характерната за даден човек смесица от привързаности и отвращения, с които откликва на околната среда .

Понятието се употребява, за да обозначи болезнената реакция на някои дразнители, или точно обратното – неестественото влечение към такива.

В медицината означава индивидуална особеност на организма да реагира отрицателно на известни храни, сетивни възприятия и други.

В разговорната реч това най-често се изразява като: „Не мога да понасям“, „Като си помисля само и ми се разваля настроението“.

Отхвърляне , продиктувано преди всичко от вкус, а не от физиология или психика. Това не е алергия. Индиосинкразията за разлика от алергията няма рационални корени и разумно оправдание, тя винаги е индивидуална и се появява спонтанно.

Александър Суворов не е понасял огледалата. В домовете, в които пребивавал, ги махали или ги покривали.

Йосиф Бродски не можел да търпи две неща. Не понасял, когато се пеят стихове. Веднъж с китара разбил главата на изпълнителя. Не можел да търпи и всичко свързано с Франция и френския език.

На Алберт Айнщайн се приписват страни битови особености. Не обичал да носи чорапи и използвал всяка възможност да не ги обува…..