Съпругата на Филип почина. Той трудно понасяше загубата ѝ.

Един ден Филип откри, че срещата му с приятели в близката закусвалня повдига настроението му.

Когато го налегнеше тъга, той веднага си казваше:

– Следващата среща е чак утре ..

Но се утешаваше с мисълта, че на онази маса с приятелите му се поглъщаше мъката му.

Мина време и тези събирания се прекратиха. Едни се разболяха, други починаха.

Празнотата накара Филип да потърси утеха от Бога.

Сега закусваше сам, но …

– Не забравям, че Исус е с мен, – казваше си той. – Той е моето убежище. На Него единствено се доверявам.

И той си тръгваше от закусвалнята, за да посрещне остатъка от деня, но вече не сам.

Бог ни чака да отидем при Него, нашето истинско убежище.

Надка целуна мъжа си и тичайки надолу по стълбите му припомни:

– Като станат децата, направи им сандвичи и им дай малко грозде.

Гроздан отиде в кухнята и веднага се зае с приготвяне на храната. Той знаеше, че децата, докато още са сънени, тичат веднага на масата и искат да ядат.

Не мина много време и двамата братя се появиха.

Бащата поднесе чинията със сандвичите, но Кирил направи кисела физиономия:

– Как очакваш да ги ядем такива?

– Че какво им има? – попита бащата.

– Мама прави сандвичите във форма на мечета и зайчета, – поясни Здравко.

Гроздан опита да оформи сандвичите по желания образ, но не се получи. Те се начупиха на произволни парчета и според децата:

– Сега изобщо не стават за ядене.

Отчаян бащата им поднесе грозде, но разряза чепката на половина по дължина.

– И как мислиш, че ще го ядем това? – попита възмутен Здравко.

– Не можа ли да ни го разкъсаш на по-дребно?! – добави Кирил.

– От къде да знам за тези ваши капризи? – вдигна ръце Гроздан. – Защо храната трябва да има специфична форма? Нали вкусът е същия?

Двете момчета обърнаха гръб към масата.

– Недей те да капризничите, просто яжте каквото ви е сложено! – извика Гроздан.

Но това не помогна.

– По-добре да умрем от глад, вместо да ядем това … – Кирил изгледа с отвращение жалките остатъци на масата.

Двамата братя се изправиха и тръгнаха към стаята си.

Атанаска обичаше да се храни в заведение за бързо хранене. Днес не бе по-различно.

Тъкмо се готвеше да седне на една от масите, когато забеляза един мъж.

Дрехите му не личаха какъв цвят са. В косата му се наблюдаваха интересни остатъци, които трудно можеше да се определи от какво са.

В едната си ръка стискаше празна хартиена чашка.

– Очевидно е гладен, – каза си Атанаска.

Не за първи път се сблъскваше с подобен тип хора.

Единственото, което я занимаваше в момента бе:

– Как да му помогна?

Напрягаше мислите си до краен предел, искайки да постъпи по най-добрия начин спрямо този човек, без да го обиди.

– Ако му дам пари на ръка …. неразумно е. Не се знае за какво точно ще ги употреби. А ограниченията, които бих му дала, по-скоро биха го подтиснали, а може и да го огорчат.

Този мъж се нуждаеше не само от храна, но и от много повече.

– Ако му купя храна и му я дам ….., – Атанаска се чудеше какво да прави, – може да се смути и да откаже.

Когато Атанаска си тръгна, тя сложи недокоснатия си пакет с пържени картофи на близка маса и срещна погледа на мъжа, докато го правеше.

– Дали ще се възползва от ….? – запита се Атанаска и прехапа устни. – Ако наистина е гладен …. надявам се.

Божието сърце бе разкрило чудесно решение, за да насърчи падналия мъж.

Има ли някой около вас днес, когото бихте могли да поканите да вземе от снабдяването в живота ви? Ако ли не, помолете Бог да разкрие нуждите на тези около вас, на които можете да разкриете сърцето Му, изпълнено с любов.

Небето бе обгърнато от пурпурен здрач. Бе време, когато следобедната дрямка бе минала, а разговорите на вечерта още не бяха започнали.

Боровете чернееха в небето, а всичко, което беше по-близко до земята, бе замъглено от смрачаването.

Чичо Григор бе седнал на пейката пред дома си и закачливо гледаше Иво.

„Младо момче е той, – помисли си той, – още хвърчи в небесата“.

– Много хора казват, че са християни, – каза Григор. – Ако питаш българите деветдесет процента от тях ще ти кажат, че са такива.

– Да, но много от тях живеят според собствените си правила, – спокойно отвърна Иво, – а не чрез доверие в Божието Слово.

– Това, което казват за тяхната си вяра и начина, по който решават да живеят, си е тяхна работа, – Григор леко се усмихна.

– Истинската вяра е нещо повече от думи, – заяви Иво. – Например, мога да ти се похваля, че съм най-добрият певец, но ако запея ще разбереш, че това не е истина. Нашите действия трябва да доказват вярата ни.

– И според теб каква е разликата между истинската и фалшивата вяра? – попита предизвикателно Григор.

– Ето в такова време, когато има много заболели, умират мнозина, има доста сътресение, – Иво закрачи въодушевено около пейката, – не трябва да позволяваме страховете да ни погълнат, а е нужно да приложим вярата си.

– И как става това? – иронично го погледна Григор.

– В Библията има хиляди обещания от Бог, – започна да обяснява Иво. – Те ни помагат да останем стабилни и силни.

– И как се получава достъп до тези обещания? – последва нов въпрос.

– Достатъчно е напълно да се доверим на Бога, – категорично отсече Иво. – Тогава истинската вяра ще доведе до отговор на молитвите ни и животът ни ще се промени.

– Като гледам теб, а и някои, които твърдят, че са силно вярващи в Бога, – засмя се Григор, – действията ви не подкрепят това, което казвате.

– Ако това отстрани изглежда така, – тъжно каза Иво, – трябва да се покая, че не живея според това, което вярвам.

Иво наведе глава и се разплака:

– Господи, помогни ми остатъка от живота си да го изживея така, че делата ми да говорят за вярата ми в Теб.

Надя Петрова по професия бе певица, но вече не пееше. Майка ѝ имаше деменция и прекарваше остатъка от живота си в един старчески дом.

Петрова като добра и съвестна дъщеря често я посещаваше нищо, че майка ѝ не я познаваше и всеки път я питаше:

– Ти коя си? Как се казваш?

На Надя много ѝ бе тежко, когато майка ѝ я питаше:

– Виждала ли си дъщеря ми? Отдавна не е идвала да ме види…..

Един път двете стояха една срещу друга и мълчаха.

Изведнъж Надя запя. Стара песен, която майка ѝ пееше, когато бе малка.

Очите на старата жена светнаха. Тя се усмихна на дъщеря си и започна да пее с нея.

След това двете си говориха за минали събития, когато Надя бе още дете.

Музиката бе събудила изгубени спомени.

Радостта от пеенето е дар от Бога.

Пеенето вдъхновява не само нас, но и тези, които ни чуват.