Миньо бе много беден човек. Той едва свързваше двата края.

Един ден застана пред Бога и обеща:

– Ще давам определен процент от доходите си.

От заплатата си първата седмица той даде един лев. След известно време парите, които получаваше се увеличиха и той започна да внася по сто лева, дори достигна до петстотин.

Когато даваше в началото обещания процент от доходите си, Миньо изпитваше силна радост, но когато започна да получава повече пари, всяко дарение му тежеше.

Един ден той сподели със своя приятел Симо:

– Когато дадох обещанието си пред Бога първоначално трябваше да внасям по един лев, но сега давам по петстотин и мисля, че това е прекалено.

Симо го потупа по рамото и го посъветва:

– Страхувам се, че не можеш да получиш освобождаване от обещанието, но има нещо, което можеш да направиш. Просто помоли Бог да ти намали доходите, така че пак да даваш по един лев.

Бог заслужава най-доброто. Ако те е благословил, попитай Го, как можеш чрез това, което си получил, да благославяш другите.

Когато си отдаден на нещо и изцяло се ангажираш в него, ти ставаш дарител.

Небето се покри с големи сиво-черни облаци. Имаше вече надежда, че ще завали. Хората с нетърпение очакваха освежаващата влага, която щеше да разкъса завесата на непоносимата горещина тези дни.

Валери и Данчо седяха в стаята и гледаха през прозореца. Вятърът започна да шумоли в клоните на дърветата.

– Ето, на това се вика добър вентилатор, – пошегува се Валери.

– Важното е после, когато ливне изобилният дъжд, – засмя се Данчо.

– И на кого тогава ще припишем славата, за освобождението ни от жегата, на вятъра или на дъжда? – продължи шегата Валери.

– Нима те търсят това? – махна с ръка Данчо

– А ти търсиш ли човешка слава? – сериозно попита Валери.

– Какво означава да я търся? – повдигна рамене Данчо.

– Искам да кажа, –  обясни Валери, – да се стремиш към нея, да желаеш да живееш в светлината на прожекторите или с други думи в името на човешките аплодисменти.

– Имаш предвид да съществувам само за одобрението на другите?

– Да.

– Чудесно е, – поклати глава Данчо, – когато хората ме одобряват, но това не бива да се превръща в смисъл на живота ми. Освен това, такава слава няма да продължи дълго.

– Точно така, – потвърди радостно Валери. – Нашата цел трябва да бъде много по-високо устремена. Ние трябва да живеем за Божия слава.

– Тогава овациите и благодарността ще останат с нас през вечността, – допълни Данчо.

– И ние ще се радваме, че сме живели така, – заключи въодушевено Валери.

Какъв ден само. Ту ситен дъжд се излива върху всичко наоколо , ту вятърът разгонва облаците нанякъде и слънцето свободно разпръсва лъчите си.

Продан срещна приятелите си Симо, Благой и Хари. Той весело им махна и ги поздрави:

– Честит празник!

– Какъв празник е? – попита смутен Симо.

– Да бе, Цветница е, – плесна се по челото Благой.

– Днес всички, които са кръстени на цветя имат имен ден, – допълни Хари.

– Това някакъв празник на цветята ли е? – попита Симо.

– Нещо такова, каза Благой. – Да знаеш как  са го организирали на центъра!

– Има народни състави от различни краища на страната, – засмя се Хари.

– За вас това ли е Цветница? – изненадано попита Продан. – Не знаете ли, че в този ден се празнува тържественото влизане на Исус Христос в Ерусалим?

– А това е в църквата, – досети се Благой. – за това продават осветени върбови клонки на входа ѝ.

– И тъй като нямаме палмови клони, раздават върбови, – допълни Хари.

– Нищо не разбрах, – въздъхна объркано Симо. – Какви са тези върбови и палмови клони, какво общо имат те с влизането на Исус Христос в Ерусалим?

– Когато евреите чули, че Исус идвал в Ерусалим, взели палмови клони и излезли да го посрещнат. Те викали: „Осана! Благословен, Който иде в Господното име, Израилевият Цар!“ – каза Продан. – И тъй като няма в страната ни палми е възприето да се използват върбови клонки.

– Какво от това, че Исус щял да влезе в Ерусалим? – попита Симо.

– Тогава евреите били под римска власт. Те мислели, че Исус идва да ги освободи от Римското господство, – обясни Продан.

– И той освободил ли ги е? – попита Симо.

– Не, – каза Продан, – Исус дойде, за да покаже как започва истинското освобождение на всеки човек.

– Как? – подскочи Симо.

– Всеки човек трябва да се освободи от слепотата, глухотата, нечистотата и всичко, което го тегли към смъртта. Спасителят ни освобождава за истински живот, който Бог ни подарява заради любовта си към нас. А това започва с промяната в нашите сърца.

Какви тревожни, необикновени и чудни дни бяха.

Нашият град през първите два месеца след Освобождението бе шумен, прашен, изпълнен с кипящ живот.  През него минаваха руските полкове, които отиваха към Плевен.

Градът бе станал главен интендантски склад на плевенската армия и на тази предвожданата от Гурко.

Пътят стана тесен за многохилядните си гости. Всичките български къщи станаха квартири за руските военни, а училището се превърна в болница.

Изникнаха от земята увеселителни градини. Певици от всякъде се стекоха и продаваха песните и прелестите си…

Цената на всичко поскъпна до баснословни размери. Стократно увеличилите се стоки за потребление предизвикаха нечуван бум на спекулацията. Потекоха реки от разнородни банкноти.

Безмълвна и пуста оставаше само турската махала. Жилищата на избягалите турци зееха разграбени, без врати, без прозорци. Вътрешността им бяха изпълнена с  изтърбушените сламеници, дюшеци и възглавници.

Градът омаян от великото събитие, което му донесе свободата, тръпнеше от разказите за смелостта и самопожертвувателността на руските войници.

Гражданите все още не можеха да повярват, че са свободни, но фесовете веднага изчезнаха. Всеки наложи на главата си каквото бе намерил: шапка, капела, калпак.

Градът бе честит да дочака и император Александър. Възторгът бе неописуем. Викове, китки, сълзи от радост.

Царят премина през улиците, поръсени с цветя. След това отиде в църквата, за да благодари на Бога за великата победа.

Едни от българите му целуваха стремената. Майки му подаваха децата си, за да ги помилва. Малки момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяха букетчета свежи цветя.

По това време взеха да прииждаха множество бежанци от Тракия, подгонени от Сюлеймановите орди и от башибозуците след отдръпването на генерала Гурко.

Те пристигаха голи, окъсани, нещастни, носейки скръбта по изгубените си огнища и близки. Тези бедни хора не можеха да се зарадват истински на Освобождението. За тях то донесе само разорение и нещастия.

Бежанците бяха пълна противоположност на веселите и охолни граждани на града, отървали се без никаква жертва, получили многобройни материалните облаги, резултат от техният практичен ум, които умееше да извлече всичко възможно от новото положение…

Идваха и неприятни новини, за убити близки от другите краища на България, опожарени селища и опустошения.

Виталий, един от руските войници, когато вида угриженото лице на своя приятел Иван каза:

– Батюшка, помислете, хиляди руси гинат там, при Плевен. Цяла Русия е в траур…

В тези дни се случваха неприятни езикови недоразумения между освободителите и освободените…

Един от руските офицери бе поискал от една жена:

– Молоко.

Жената се бе почудила: „За какво му е?“ Но бе свалила един стар, покрит с паяжина малакоф, който представляваше вид женска пола с обръчи, за да стои издута.

В Наковия хан един майор, искайки да обядва бе поискал:

– Свежую булку.

Добрият Нако бе, доста напреднал в знанието по руски език и знаеше какво е „свежо“, но втората дума го затрудни и той решително отказа:

– Не може!

– А зачем? – попита сърдито руснака.

– Полиция не позволяет! – отговори засрамено Нако.

Офицерът много се смя, когато му обясниха как го е разбрал ханджията.

Едно младо голобрадо руско войниче бе попитало баба Деша:

– Бабушка, у тебя есть спички?

След което старата жена го бе погледнала сърдито и го бе подгонила с кривака.

Толкова близки езици, но поради неразбирането на отделни думи се стигаше до грешки, които и днес предизвикат бурен смях.

В залата звучеше „Хава нагила“ – една от известните еврейски песни.

Къде ли не я пускаха?! Тя звучи по сватби, бар-мицва и често се използваше и в киното.

Момчета и момичета бяха се събрали на групички и разговаряха.

– Знаете ли, че Хари Белафонте я изпълнява при всяка своя изява? – каза Андрей веднага щом пуснаха песента.

– Можеш да я чуеш при всеки мач на холандския футболен клуб Аякс от Амстердам, – добави Мариела.

– Корените на тази песен са ми неизвестни, – започна философски да да разсъждава Владо. – Много бих искал да науча нещо за произхода ѝ.

Яков приближи групичката и като се усмихна започна да разказва:

– Тази песен е написана през 1915 г. от Авраам Цви Иделсън, професор по музика в Еврейския университет в Йерусалим.

– Веднага ли е станала толкова популярна? – попита Людмила.

– Не, – отговори Яков, – това е станало две години по-късно, когато са я запели по случай освобождението на Палестина от турците и е подписана декларацията на Балфур.

– Тези събития не сложиха ли основата за създаване на държавата Израел? – попита Андрей.

– Да, – кимна с глава Яков. – Това стана тридесет години по-късно.

– А какво се пее в песента? – попита Людмила.

– Текстът на песента е много прост, – каза Яков. – „Хава нагила ве-нисмаха, хава неранена, уру ахим бе-лев самеах“ означава „Нека се веселим и се веселим, нека запеем, събудете се братя с радостни сърца“.

– Много интересно, – възкликна Мариела.

– Тези думи са били написани, – продължи да обяснява Яков, – когато се е зараждал съвременния иврит. Еврейските професори като Иделсън са взели древните думи от юдейската Библия и им придали нови смислов отенък.

– Тази песен идеално отразява духа на ционизма, – подчерта Андрей.

– Нейните думи са основани на Псалом 118, – допълни Яков, – а нейният дух отразява възраждането на Израел.

След това някои от децата се втурнаха да се хванат на така нареченото израелско хора, а други, които не го бяха научили само слушаха популярната песен и тихо ѝ пригласяха.