Едно лято си казах:

– Имам нужда от море, от морски въздух за подсилване.

И аз се отправих към морския бряг, но морето, плискайки своите вълни ми прошепна:

– Не е в мен.

Престоят ми на морето не ми донесе това, за което мечтаех.

Тогава си казах:

– Ще намеря почивка на планинските възвишения.

И отидох в планината. Събудих се рано сутринта.  Пред мен бе величествена планина, която толкова много желаех да видя.

Но тя също ми каза:

– Не е в мен!

И тя не ми даде желаното удовлетворение.

О, имах нужда от океана на Неговата любов. И от планинските висоти на Божиите истини вътре в мен. Аз се нуждаех от тази мъдрост, за която бездната казваше:

– Не е в мене тя!

Мъдростта е несравнима със скъпоценните камъни и златото. Христос е нашата мъдрост, която задоволява нашите най-дълбоки нужди.

Нашето вътрешно вълнение може да бъде успокоено само от откровението на Неговото вечно приятелство и любов към нас.

Не можете да удържите орел в гората. Може да съберете около него избрани пернати певци, да му предоставите място на най-красивия бор, да поръчате на другите птици да го снабдяват с отбрана храна, но към всичко това той ще се отнесе с презрение.

Разперил могъщите си крила, устремил очи към Алпийските върхове, той ще се понесе високо към чертозите на предците си, сред непристъпните скали, където се чува музиката на дивите виелици и грохотът на водопади.

Душата на човека, с нейните орлови влечения към висините, не може да се успокои извън своето местообитание на „скалата на времето“. Чертозите на нейните предци са на Небесата.

Нейните планински укрепления се намират в самия Бог и в Неговата неизменна верност. Нейният царствен полет се носи в посока към Вечността.

На една от потъмнелите маси Панайот прикачи един към друг броевете на новите вестници, за които се бе абонирало читалище „Светлина“, на което той беше секретар и библиотекар.

В съседното помещения бяха шкафовете с книгите на читалищната библиотека.

Ако за първи път дойдеше ученик, будно селско момче или любознателен селянин, Панайот му препоръчваше:

– Първо прочети разказите и повестите на Иван Вазов, стихотворенията на Ботев, песните на Чинтулов, разказите на Георги Стаматов и Елин Пелин. Интересна е и сатирата на Стоян Михайловски, смешките на Михалаки Георгиев, Песните на Цанко Церковски. Тук има книги от Пушкин, Гогол, Лермонтов, Шевченко, Джек Лондон, Виктор Юго, Толстой, Тургенев, Горки, и много преводни автори.

Панайот видеше ли, че на някой му доставя удоволствие четенето, му казваше:

– Я сега вземи нещо от чуждите автори. Виж какви повести е написал Иван Петрович Белкин. Запознай се как в Русия се търгува с мъртви души. А тук ще узнаеш как дивото си остава диво – и му подаваше „Белия зъб“ на Джек Лондон.

Когато в библиотеката се събираха повече от двама души, Панайот изказваше „философските“ си мислите на глас:

– Учените много неща обясняват, но пред тайните на Библията вдигат рамене.

И като придобиеше вид на пророк, повтаряше  трите тайнства, които силно го бяха впечатлили:

– Как лети орел без да си маха крилете? Как пълзи змия по отвесна скала? Какви са неведомите пътища на жената към мъжкото сърце?

Понякога в библиотеката се отбиваше Дамян Бедния, да си вземе някоя книжка.

– Дай ми една, но нека да бъде тънка и с едри букви, – поръчваше си Дамян.

Веднъж, когато прочете „Книга за оскърбените и онеправданите“от Стоян Михайловски, Дамян каза на библиотекаря:

– Бай Панайоте, то наред със сиромашията, имало и друг свят на книгите, ама и той бил беден.

По време и след Първата световна война Великобритания връчила на роднините на всички загинали паметен медальон с надпис: „Той умря за чест и свобода“. Народът го нарекъл „пени на мъртвеца“.

На него била изобразена жена олицетворяваща Британия заедно с един друг символ на страната – лъвът.

Два делфина отстрани символизирали морската мощ на държавата, а вторият лъв отдолу разкъсва германския орел.

Уникалността на тази награда е в това, че на всеки от над един милион сечени медальони било издълбано името и фамилията на конкретен човек. Освен това званието и длъжността на загиналия не се споменавали и не влияели на формата или размера на наградата.

По този начин се наблягала на равностойността на всяка жертва, за достигане на общата цел.

По пътя вървял един мъдрец. Той се любувал на красотите в света и се радвал на живота.

Изведнъж забелязал един нещастен човек, прегърбен под непосилна тежест.

– Защо се обричаш на такива страдания? – попитал мъдрецът.

– Аз страдам за да могат моите деца и внуци да са щастливи, – отговорил човекът. – Моят прадядо е страдал заради дядо, дядо е страдал заради баща ми, баща ми е страдал заради мен, а аз ще страдам за да бъдат децата и внуците ми щастливи.

– Има ли поне един щастлив човек във вашето семейство? – попитал мъдрецът.

– Не, но моите деца и внуци, непременно ще бъдат щастливи! – казал нещастния човек.

– Неграмотният не може да чете, а къртицата не възпитава орли, – казал мъдрецът. – Научи се първо сам да бъдеш щастлив, тогава ще разбереш, как да направиш децата и внуците си щастливи.

Гордият петел критикувал орела:

– Погледнете и вижте, как той неправилно лети, от горе на долу. И това ми било цар на птиците!

На петела от небето се спуснал орелът и го хванал здраво с ноктите си. Превъзмогвайки болката си, петелът взел да крещи на изплашените кокошки:

– Ето така трябва да се лети: Отдолу на горе!