В един изоставен градски парк, в центъра на детската площадка израсна топола. Никой не я бе насаждал. Семенце случайно бе попаднало в парка, покълна и въпреки трудностите, то оцеля и се превърна в стройно дърво.

Целеустремената млада красавица искаше да стане по-прекрасна от всички дървета, които растяха на известно разстояние от нея.

Всяка пролет тополата разпростираше своите клони все по на широко, сякаш се опитваше да прегърне целия свят.

Радваше се на лятото, жадно поглъщаше слънчевата светлина и благодатната дъждовна влага.

Един ден тополата забеляза тънко стъбълце пълзящо по земята.

– Помогнете ми да стигна слънцето, спасете ме, – прошепна то, когато  усети, че някой му обръща  внимание.

Тополата се зарадва, че случаят ѝ давал възможност да направи едно полезно и добро дело. Внимателно подхвана с клоните си слабото растение и го повдигна над земята. То веднага се хвана със своите зацепващи „ръце“ към надеждната опора.

Тополата с удоволствие поддържаше крехкото растение, предоставяйки му своите клони.

В края на лятото, новонастанилият се бръшлян оплете ниските клони на младата топола. В това време си мислеше:

„Трябва да оцелея на всяка цена в този изоставен край. Тук хора отдавна не са идвали, не е като в градините, където те преследват със брадви и ножове. Тук е истински рай за мен“.

И младият бръшлян започна да бърбори непрестанно, за да приспи бдителността на неразумното дърво:

– Толкова много се радвам на нашата среща.Хайде да станем приятели. Аз знам какво става в градините на хората и ще ти разкажа много интересни неща. Виждал съм как хората обрязват дърветата и не им дават да растат. На теб ти е провървяло, защото си попаднала в този изоставен парк. Ако беше в тяхната градина, щяха да те изкоренят и изгорят.

Тополата отговори:

– Да, аз съм много радостна тук, но ми е скучно сама. Нека бъдем приятели.

Бръшлянът се изкачваше все по-нагоре и по-нагоре, продължавайки да разказва страшните си истории:

– Децата чупят клоните на младите дървета. Възрастните режат  старите дървета, когато опират до електропроводите или закриват светлината в техните прозорци.

Тополата слушаше и се радваше:

– Колко съм щастлива, че съм израснала на това безлюдно място, а сега си имам и такъв знаещ другар.

Минаха няколко години. Бръшляна нацяло оплете тополата. Накрая тя разбра, че бе попаднала в алчни ръце и се примоли:

– Не ме задушавай, приятелю, не ми стига въздух да дишам.
Бръшлянът се усмихна и отговори:

– Нали искаше да бъдем приятели? Ти така самоотвержено се съгласи да ми помогнеш ….  Нима не видя какво става с дърветата, които растат далеч от крайградските зони?

Тополата със страх погледна на там и се ужаси. Дърветата или по скоро техните скелети се чернееха сред огромната маса победоносно зеленеещи листа на бръшляна.

Младата топола потрепери предчувствайки неизбежната си смърт. Тя искаше да каже нещо на бръшляна, но се отказа ….. дори не се опита да раздвижи още здравите си клони и да събори лъжеприятеля, а само смирено каза:

– Сама съм си виновна.

Минаха няколко години и тополата се превърна в жалко изсъхнало дърво.

Състояние, в което се намират душите на хората на земята, говори красноречиво за греха на човечеството. Ако знаем, че човек е опетнено Божие творение, не трябва да забравяме и нещо друго. В този свят човек няма шанс за по-добър живот.

Ако икономиката на някои страни все още се държи, докато Бог не се докосне до хляба опората на народите и нациите, то моралът е в безнадежден упадък, който никой не иска и не може да спре.

Бог ще съди света и всеки човек?

Не бихме имали надежда, ако Исус не се бе родил на земята и Бог не се бе сближил с човека. И тогава с ужас щяхме да очакваме Божия съд.

Исус е единствената надежда, няма друга алтернатива. Той дойде и Бог не остави човека. Ако Той не беше дошъл на земята и не ни бе дал спасение, за какво да живеем изобщо? Всичко би било безсмислено.

Но Бог стана Човек, живя сред хората, поучаваше ги и им даде скъпоценни обещания.

Това, което поддържа душата ми и ме успокоява не са национални и държавни идеи и проекти, а това, което Исус ми дава. Никой не може да Го замени.

Беше се развиделило. Слънцето се бе подало и огряваше долината. Запрян вървеше по прашния път с наведена глава.

Той знаеше толкова много за Бога, но никога не бе Го познавал досега.

Спря пред един голям камък,седна и се разплака.

– Господи, – каза Запрян, – отсега нататък, ти ще бъдеш моята опора. На тебе ще уповавам, не на работата си или на друг човек.

Сълзите се стичаха неудържимо по лицето му. Силна болка раздираше гърдите му.

– Благодаря ти за Мария. Ти ми я даде за съпруга. Ще се опитам да оправя взаимоотношенията си с нея, ако не успея ще я пусна да си отиде.

Изведнъж усети лек полъх. Сърцето му се изпълни с нежност, в душата му просветна надежда.

– Ще отида там, където ме изпратиш, – продължаваха да мълвят устните на Манол.

Той си спомни мрачната стая и гневът, който го изпълваше. Там бе решил да се самоубие. Сега извади пликче с бял прах и го разпиля по земята.

– Господи, предавам ти моето минало.

Спомни си как бяха го отхвърлили от църквата, бяха му казали, че повече не го искат за преподавател ……

– Господи, давам ти своето настояще …… и своето бъдеще.

Манол знаеше, че много хора трябва да чуят за Божията любов. Сега му се даваше още един шанс и той нямаше да го пропилее напразно.

В Южна Америка една душа получила голямо благословение по време на молитвено събрание.

Чернокож брат в Христа молил на Господа за различни нужди и благодарил за тях, както правим всички ние.

Но той завършил молитвата си с необичайна молба:

– Поддържай ни Господи! Поддържай и нашата страна, която се нуждае от патерици.
Ти нуждаеш ли се от патерици?

Молитвата на този скромен брат придава нов смисъл на патериците и по нов начин осветява Всесилната Опора, която ние имаме от Бога.

Господ винаги е близо до вярващите. Готов е да подаде ръка и да укрепи отслабналия от всички страни.

Андрю Бонар от Глазгоу бил образован и честен християнин. Славата за неговия безупречен живот така се била разпространила, че много хора започнали да кръщават децата си на него.

Чрез него един млад човек повярвал в Господа. За този младеж Андрю Бонар бил пътеводна звезда.

Случило се така, че младежът дълго не се видял с Бонар, но един ден прочел във вестника, че той е починал. С голяма тъга младият човек вървял към дома и си мислел:

„Какво ще правя сега без него? Всичко е загубено“.

Тогава ясно чул думите:

– Не се опирай на Андрю Бонар, той е слаб и не може да те удържи.

Младежът погледнал назад, от където му се счул гласът и видял момиче, което се грижело за две деца. Едното от тях се опирало на другото, което било кръстено на Андрю Бонар.

„Това е урок за мен, – помислил си опечаленият млад християнин. – Наистина, не се ли опирах на Андрю Бонар прекалено много, вместо да разчитам на вечно живия Бог? Ето той умря и аз останах без опора“.

Надеждата в Бога не допуска колебания. Господ не помага на тези, които се надяват на богатство, човешка слава и светско могъщество, а само понякога на Бога.

Напротив, човек напълно трябва да уповава на Божията помощ.