Глук мечтал да дебютира със своя опера в английската Кралска музикална академия, която по-рано се наричала Голям оперен театър.

Композиторът изпратил в дирекцията на театъра партитура на операта „Ифигения в Авлида“.

Директорът, честно казано, се изплашил от това необичайно, на нищо не приличащо произведение и решил да се презастрахова, като написал на Глук следния отговор:

„Ако господин Глук представи най-малко шест толкова великолепни опери, аз първи ще съдействам за представянето на „Ифигения“. Без това не може, тази опера превъзхожда и унищожава всичко, което е съществувало по-рано“.

В театралните среди често се случват необичайни и куриозни ситуации. Актьорите са като децата. Често капризничат, взискателни са към другите, имат големи амбиции и самочувствие.

Има сред тях много отговорни хора, които идват 4-5 часа преди изпълнението си. Други се притесняват, когато излизат на сцената, сякаш им е за първи път.

В един провинциален театър за опера и балет работеше актьор с двадесетгодишен стаж. Той се казваше Асен Михайлов.

Беше единственият баритон в групата и много се гордееше с това, считайки така стеклите се обстоятелства за своя заслуга.

Асен Михайлов идваше 25 минути преди да започне спектакъла, без да се стеснява, че с може да причини неприятности на колегите си.

Но един ден той изненада дори ветерана на театъра. Яви се 15 минути преди първият звънец.
Настроението на Асен Михайлов бе приповдигнато, защото вчера заведе повечето от приятелите си на вилата. Конякът и шишчетата му дойдоха много добре.

Асен Михайлов се прибра в къщи сутринта. Полегна да поспи „за пет минути“ и се събуди чак вечерта. Позвъняването на развълнуваните му колеги прекратиха сладкия му сън и го накараха да побърза за театъра.

Бъбривата гримьорка Ваня Стоянова плесна с ръце, като видя лицето на Асен. То бе много уморено, с тъмни торбички под очите.

– Защо закъснявате днес толкова, Михайлов? – попита го тя.

Горката отчаяно се мъчеше да прикрие с грим непоправимото.

– Какво толкова, Ваня, си се запритеснявала? – засмя се Михайлов. – Изобщо не съм закъснял. Напълно съм уверен в силите си. 20 години съм вече на сцената, публиката е готова да ме носи на ръце. Все главни роли съм изпълнявал. Дай ми 100 грама коняк, гласът ми нещо днес не иска да ме слуша.

– Какъв коняк? – Ваня се възмути. – Скоро ще излизате на сцената…

– Налей ми, аз знам какво ми е нужно, – каза Михайлов.

Ваня се подчини и му наля 100 грама коняк.

Михайлов на един дъх го изпи, протегна чашата напред и каза:

– Налей ми още 50 грама, защото краката съвсем не ме държат.

Ваня му наля още. След което Асен заповяда:

– Донеси ми пиесата, която ще играем, защото всичко изчезна от главата ми.

– Ето вземи, – недоволно му тръсна листовете в скута, – днес играем Шекспир.

Асен Михайлов прелисти бързо текста на пиесата, бегло пробягвайки по листовете.

Усмивката и доброто му настроение изчезнаха от лицето му. Прелисти още няколко страници и се намръщи, а след това мрачно каза:

– О, пиесата била в стихове …..

Често критикували Жак Рамо:

– Вие създавате такава прекрасна музика за своите опери, но защо не отделяте достатъчно внимание на либретото.

В повечето случаи той наемал посредствени хора, без всякакъв талант да му пишат либретата, за това и текста на оперите му бил безобразен.

– Заслужавали да се говори за такава дреболия? – усмихвал се Рамо. – Лошо либрето, та нима то има някакво значение в операта? Дайте ми какво да е, дори и официален протокол, и аз от него ще направя опера.

Много жени са се опитвали да завоюват непристъпното но желано сърце на младия композитор. За своята недостъпност Джакомо Майербер трябвало да плати висока цена.

Веднъж младият Майербер се готвел да постави своята опера „Ромилда и Констанца“. Младият човек много се харесал на примадоната на театъра. Тя решила непременно да се ожени за Майербер. И това трябвало да стане до премиерата.

Майербер не споделял тези нейни чувства и мислел само за операта. Горкият, той не подозирал, колко тъжни ще бъдат последствията от неговата студенина.

Генералната репетиция минала великолепно, но на премиерата….

О, ужас! Всички певци пеели отвратително, а оркестърът направо обезумял.

Валдхорнистът закъснявал, а флейтистите започвали твърде рано. Всички свирели така все едно отпред нямало диригент. Барабаните и чинелите гърмели, като изстрели и разбира се не спазвали никакъв такт.

В залата смях и негодувание от публиката. Премиерата с трясък се провалила.

На следващия ден вестниците злорадствали, че композиторът не е могъл да добие нужното звучене на оркестъра.

Малко по-късно Майербер разбрал, че примадоната, в която не сметнал за нужно да се влюби, настроила всички против него. Заплашила ги, че който пее и свири добре, ще бъде уволнен от театъра.

Преди премиерата на операта „Ловци на бисери“ от Бизе оставали само две седмици. Навсякъде имало афиши за предстоящото представление.

Но авторът на либретото и композиторът все още не можели да решат как да завършат операта…..

Неочаквано положението било спасено от директора на театъра.

Отчаян той възкликнал:

– Тогава нека всичко изгори в пламъци!

Тази фраза, изказана от безсилие подсказала на либретиста идеята за финала – пожар!

На Бизе това много му харесало и той за три дни написал прекрасна музика за края на операта си.