Котката размахва опашка, когато се намира пред избор, при това едно от желанията блокира другото.

Например, ако котката стои на прага и излезе от помещението, а на вън вали дъжд, опашката ѝ започва да се движи, заради възникнали конфликт.

Котката иска да излезе, но не иска да се намокри.

В момента, в който тя приеме окончателно решение за себе си, опашката ѝ престава да се движи.

Николай  бе излязъл с кучето си Мечо и се наслаждаваше на слънчевия ден в градината пред блока. Кучето весело махаше опашка и от време време на време душеше нещо в тревата.

“ Ние хората непрекъснато сме съсредоточени да се учим и развиваме, – мислеше си Николай. –  Толкова сме устремени към това, че забравяме да живеем“.

Погали Мечо и продължи да разсъждава на ум:

„Като хора ние се стремим да се доказваме. А кучетата нима са създадени просто така, само да съществуват? Не вярвам. Може би тяхната функция е да обичат безусловно. Какви ли мисли се въртят в главата на Мечо в това време?“.

Кучето хвърляше по един поглед на Николай  и се усмихваше, по-скоро бе някакво озъбване, което неподобаваше на усмивка.

„Колко е умислен, – мислеше си загрижено Мечо, наблюдавайки приятеля си. – Трябва да престане да усложнява нещата толкова“.

Ако кучето можеше да говори, щеше да му каже:

„Опрости работата си. Не позволявай, тя да ти пречи да правиш това, което обичаш“.

Кучето знаеше, че Николай не харесваше, всичко, което му се налагаше да прави.

„Трудно е да бъдеш човек, – съчувствайки на Николай, си помисли Мечо. – Защо не се съсредоточи в работата си върху нещо, което да му доставя радост, вместо да опитва да оправя всичко, което го тормози?“

И наистина е така. Стресът, претовареността, сроковете, разногласията, интригите, ….. на всичко това хората обръщат голямо внимание.

Николай вървеше по пътеката и си играеше с кучето.

„Лесно му е на Мечо, – помисли си Николай. – Виж го, колко е весел и игрив. Няма грижи и проблеми. И въпреки всичките ми недостатъци, ме обича“.

Николай знаеше, че не е съвършен и че не винаги постъпва по най-добрия начин, дори понякога вземаше напълно погрешни решения.

Да, но до него едно „несъвършено“ същество, подтичваше, лаеше и го обичаше безрезервно.

Това е една от най-красивите коралови риби на планетата. Тези подводни жители плуват в тропичните и субтропичните морета в кораловите рифове на Индоиндийския Тихоокеански регион.

Интересното е, че императорският ангел сменя окраската си. Малките се появяват на бял свят черни с белоснежни и тюркоазени закривени линии и черна опашка с петна и ярко сини ивици.

Окраската на възрастните индивиди става ярко виолетова с тънки хоризонтални ленти в жълт и оранжев цвят.

Главата с възрастта става изумрудена отгоре и кафява отдолу, с забележителна маска около очите.

През брачния си период се групират по двойки. Изследователите смятат, че „двойката“ се създава за цял живот и ако едната „половинка“ умре, умира и другата.

Двама млади мъже Антон и Иван влязоха в магазина на един търговец, заинтригувани от табелата оставена отпред: „Тук се продава единственият лек за всички болести“.

Нетърпеливият Иван веднага каза:

– Дайте ми бързо това средство.

– Една минута, господине, – отговори му продавача, – вижда се, че наистина имате нужда от него. Имайте търпение.

– Кога ще ми дадете лекарството? – развика се Иван.

– Но аз ви го дадох, – отговори търговеца.

– Нищо не сте ми дали, – още по-силно се развика Иван.

– Вие го получихте, видях със собствените си очи, – потвърди помощникът на търговеца.

Иван се разсърди сериозно:
– Нищо не сте ми дали, – и разпери празните си ръце пред продавача.

Помощникът на продавача се обади:

– Въпреки че не е прав, изглежда говори истината. Дадохме му лекарството, но той не го е взел. Бъдете търпелив, млади човече.

Опашката в магазина стана по-голяма и търговецът помоли Антон и Иван:

– Освободете мястото за другите клиенти, вие вече получихте своята стока.

– Вие подигравате ли се с нас, – възмути се и Антон. – Дайте ни това, което искаме и ще се махнем.

– Вървете с Бога, млади хора, – каза продавачът, – лекарството вече ви го дадохме два пъти.

– На нас?

– Да, на вас.

– Та вие ми казахте само: „Имайте търпение…“, – каза недоумяващо Иван.

Търговецът се засмя:

– Та това е и нашата скъпоценна стока, която продаваме – търпение. То е единственото лекарство срещу всички болести.

Всичко е тленно и на всичко идва края, гордост, завист, богатство и грях.
И смъртта ни настига като цинична реалност, венец на живота ни на даден етап.

Идва окончателния съд и заставаме на опашка смирено. Притиснати сме, синините не могат да се преброят. Ту лъжем, ту не лъжем, но всичко е напразно.

Съдията е строг и неподкупен. Тук не взимат рушвети, отплатата ни не се отлага, делата на всеки са записани.

Но има и прощение, лъч надежда, за всеки изживял живота си праведно.

На някой му се е усмихнало щастието и е получил аванс от Бога.

Защо това да не си ти? Какво чакаш? Съдният ден ли? Тогава ще бъде много късно за всичко.