Намислила Омразата да унищожи света. Превърнала се в огън и започнала  да пали всичко около себе си.

Любовта видяла това и ѝ препречила пътя с вода.

Тогава Омразата се превърнала в разрушителен ураган, но Любовта не дремела, застанала пред нея като неразрушима скала.

Омразата станала мор, Любовта изцеление.

Омразата се преобразила във война, а Любовта в мир.

И така, колкото и да се мъчила Омразата да унищожи света, винаги пред нея заставала Любовта като надеждна преграда.

Тя и сега стои. В противен случай, отдавна нямаше да съществува светът.

Любовта е непобедима. Всички жалки опити на злото ще бъдат спрени от безмерната сила на Любовта.

Гладно плачещо бебе не може да се успокои с дрънкалка. То няма да престане да плаче, докато не се утоли глада му с мляко.

Така и душата на възрастен човек не може да бъде наситена без Бога.

Псалмопевеца описва жаждата, измъчваща всеки човек така: „Както кошута жадува за водни потоци, тъй и душата ми, Боже, копнее за Тебе!“

В човешкото сърце не могат да живеят две противоположни сили.

Там където има съмнение, не може да живее вяра. Там където цари омраза, не оставя място за любов. Там където се издига егоизмът, изчезва състраданието. Има ли загриженост, няма вход за доверието.

Бог няма да дели властта в човешката душа с никого и нищо, което е по-малко от Него.

Сигурен ли си, че нищо не измества Бог от твоето сърце?

Не позволявай на нищо в душата ти да се установява на мястото на Христос, но „предай пътя си на Господа“.

Това научих днес, когато седнах да чета. О, не …. Кога най сетне ще мога да чета!

Насилвам се, но това не бях вече аз.

Два часа тренирах „дългото си търпение“, но това бе прекалено….

Сега разбирам какво означава да си изпълнен с омраза и да имаш желание да убиеш някого.

Най-накрая станах, не можах да се стърпя и …

– Извинявай, Господи, съвсем забравих за теб. Вразуми я нали тя е твоя муха, така де твое творение.

Излетя през прозореца, невероятно…

Следващия път, ще ѝ кажа:

– Не ме измъчвай и аз съм Божие творение, разбираш нали? Аз съм добро и мило създание.

Ох, това вече няма как да не го запомня. Никога повече няма да се захващам с муха……

Отзвукът от примитивния канибализъм можем да видим всеки ден.

Ако погледнем околните и анализираме поведението им, то винаги ще се намери човек, който изпитва удоволствие да клюкарства за другите. И това са хора, които са образовани и възприемат себе си като морални.

Съвременните медии  по всякакъв начин подкрепят нашите не съвсем културни стремежи. Словесното „изяждане“ се демонстрира всеки ден по телевизията, усмихвани се от страниците на „жълтите“ вестници и списания. Интернет е всеобщ ресторант, където се извиват и трошат кости, без някой да се стесняват от начина си на изразяване, нямайки страх от наказание.

„Добрите стари времена“, когато се клюкарстваше в къщи и на работното място, не са отменени.

Чистото преследване неподхождащо на всеки сътрудник в колектива или на детето в класа, се изявява като всеобща омраза и враждебност към другите. Не случайно такава ситуация се описва като „изядоха го“.

Така нашите първобитни чувства пробиват не много здравия културен слой и ние продължаваме да „изяждаме“ събратята си.

За това съвременния канибализъм е не само “ мълчанието на агнетата“ и докладите за престъпленията, а и словесното унищожаване на своя ближен.

Ако Христо се съмняваше в смелостта на племенника си, то това се разсея от бдителността на момчето и готовността му за действие.

Като погледна Дани в лицето, Христо разбра, че той не беше избягал, но нарочно го подкачи:

– Защо избяга?

– Не съм избягал, – отвърна Дани и погледна вуйчо си с пламнало от възмущение лице. – Аз нямаше да тръгна така с Павел, както ти направи с чичо му, след като се скарахте.

Двамата продължиха по пътеката. Дани упорито мълчеше, а Христо  сериозно се замисли. После вуйчото сложи нежно ръка на рамото на момчето и каза:

– Синко, какво мислиш за мен, като постъпих по този начин?

– Аз нямаше да го направя… с човек, когото мразя, – отговори Дани, устремил поглед напред.

– Но аз не мразя Антон. Той ми харесва.

– Защо се скара и сби с него тогава? И защо той насмалко не те уби?

Христо не отговори веднага на такова обвинение. Гласът на Дани бе толкова различен от този на момчето, което бе утешавал и насърчавал до скоро. Това го накара изпитателно да погледне племенника си в лицето.

– Да се биеш, –  каза Христо с малко по-тих глас, – означава да живееш, това е солта за съществуването на някои хора. Без бой на света не му остава нищо друго, освен да пририта и да свърши. Той е един вид лекарство, моето момче. Най-големите и най-трайните приятелства се сключват след бой. Когато стиснеш ръка на човек, с когото си се бил, стига партньорът ти да е бил честен, ти си спечелил приятел завинаги.

– Аз не бих стиснал ръка на Павел, –  каза Дани. – Никога. Някой ден ще го убия.

Спокойният тон на Дани събуди у Христо чувство на тревога.

– Да си наумиш да убиеш някого, освен в случай на война, не е хубаво нещо, – възрази вуйчото. – Дръпни му един бой на тоя Павел и му стисни ръка. Нека остане като една хубава играта.

Напрегнатото лице на Дани се поотпусна при тези думи на вуйчо му. Последва го добродушния му смях.

– Никога няма да стисна ръка на Павел,  – повтори Дани. – Ще му тегля един хубав бой, но някой ден може и да го убия.

– Ти може да го убиеш, но това не означава непременно, че имаш намерението на всяка цена да го направиш. Но ако някога сметнеш за необходимо да сложиш край на неговите дни, не го прави от омраза.

Дани гледаше съсредоточено вуйчо си.

– Борбата, ако е жизнерадостна и без лоши намерения, издига душата, – продължи Христо. – Кара те и да се смееш, и да плачеш, очиства всички тръни и бурени в живота ти. Прави те да гледаш по-широко на нещата и да бъдеш по-устойчив. Но когато тази борба е отровена от омраза и стигнеш до момент, когато не можеш да се засмееш, тогава тя е разрушителна и е най-лошото нещо, което може да ти се случи.

Дани наведе глава и дълго мълча, но когато вдигна очи, погледът му бе омекнал. В очите му вече не се таеше омраза.