Заваля, най-после заваля дългоочакваният сняг. Той се стелеше по земята и покриваше всичко с бялата си пелена.

Петър вървеше с майка си, Светла Атанасова, която бе учителка в местното училище. И двамата се радваха на снега.

Изведнъж Петър свъси вежди и внимателно се заслуша.

– Мамо, защо скърца снегът?

Майка му го погледна  и се усмихна.

– Ето чуй сама, – погледна към добре обутите си крака Петър, – снегът наистина скърца.

– Това се получава, при счупване на снежинките, – каза майката.

– Но те са толкова малки, – Петър погледна учудено. – Как могат да издават толкова силен звук?

– Когато снежинките падат на земята, те не се нареждат плътно, – поясни майката. – Между тях остава пространство, което се изпълва с въздух.

Петър слушаше с ококорени очи. Внимателно се вгледа в навалелия сняг, но съвсем не можеше да различи отделните снежинки, нито разстоянията между тях, за които говореше майка му.

– Когато стъпваме на снега, – продължи обясненията си Светла, – ние притискаме милиони снежинки и ги уплътняваме.

– А какво става с въздухът между тях? – попита нетърпеливо Петър.

– Въздухът се отделя, а снежинките при докосването си се чупят.

– О, колко жалко! Те са толкова красиви, – въздъхна печално Петър, като си представи моделите снежинки от хартия, които скоро правеха в училище.

– А ти знаеш ли, че при различна температура на въздуха, снегът скърца по различен начин? – попита Светла.

– Наистина ли? – изненада се Петър.

– Когато студът не е толкова голям, – започна да обяснява майката, – снежинките се покриват с тънък слой незамръзнала вода.

– Колко трябва да е температурата на въздуха, за да се образува такъв слой вода? – попита Петър.

– При температура около -10 ° C, дебелината на слоя е само един молекулен слой, а при при -1 ° C е стотици пъти по-голяма. Тази невидима за очите ни вода заглушава звука при счупването на снежинките.

След като Петър чу това обяснение, заключи:

– Тогава ние няма да чуваме скърцане под краката си.

– Да, така е, – съгласи се майка му. – За това чуваме този звук само, когато времето е много студено.

Братята Шмеке от Никълсбург и Пинчас от Франкфурт се обърнаха към един от проповедниците в синагогата за обяснения:

– В Талмуда е написано, че човек трябва да благодари на Бога не само за добри дела, но и за зли. Не се ли иска твърде много от човек? Кой ще намери сили да прослави Господа за това, че е наказан?

– Вярно е, че има страдание, – казал проповедникът. – Както всичко останало, то идва от Бог. Защо съществува? Ще ви кажа. Човекът е твърде слаб, за да приеме или поеме Божествената любов, която е съвършена. По тази причина, само поради тази причина, Бог я покрива с булото на болката и страданието.

Марин се върна от войната. Той имаше малка рана ма крака. Куцаше, но това не му пречеше в живота. Работеше  на един трактор, а мъжката работа в дома си вършеше не по-лошо от здравите.

Марин се ожени за Ана. Булката му бе от едно съседно село. С тях живееше по-голямата му сестра Наталия, която не се бе омъжила.

Един ден през пролетта Марин прекопаваше градината и откри странна находка – останки от труп на бебе.

Той извика жена си и сестра си, посочи останките и попита:

– Чие е?

– Не е мое, – каза уверено Наталия. – Ти добре знаеш, че не излизам с момчета. През цялото време или съм на работа, или в къщи.

Ана пребледня, но нищо не каза.

Изведнъж Марин си спомни: „Зимата Ана се хващаше често за корема и казваше, че не ѝ е добре. Ясно…“
Марин бе разбрал всичко, не се нуждаеше от повече обяснения.

Ана не беше от момичетата, които се разхождаха с момчета. Преди сватбата ѝ я ухажваше едно момче от нейното село. Той замина за града и ѝ обеща, че щом се настани, ще я вземе със себе си и ще се ожени за нея. Така и не дойде да я вземе.

След няколко месеца Ана разбра, че е бременна, а тогава дойдоха сватовете на Марин и тя веднага се съгласи да се омъжи.

Когато Ана се премести при мъжа си, тя посети една баба, която правеше незаконни аборти.

– Добре, – бе казала бабата, – ще „отровя“ плода, ако ми дадеш едно палто и обувки за зимата.

Ана изобщо нямаше намерение да му разказва всичко това, но Марин намери бабата и я заплаши:

– Разкажи ми всичко, в противен случай ще те заведа в полицията, а там, знаеш, няма да ти простят.

Сърцето на Марин бе разкъсано от изгаряща ревност:

– А аз си мислех, че тя е ….,- стенеше с часове Марин.

Не се разведоха, но Марин започна да пие. Сестра му се омъжи в друго село, далече от тях, но Ана не бе щастлива.

Когато Марин се напиеше, чупеше всичко, което намери, а Ана се криеше навсякъде: на тавана, в банята у съседите, в бараката ….

Въпреки всичко им се родиха две дъщери и един син.

С течение на времето здравето на Марин се влоши и трябваше да напусне работата си. Тогава се отказа от пиенето и стана много по-спокоен.

Синът порасна и се ожени. Дъщерите също се омъжиха. И всичко изглеждаше добре, но на никой от тримата не се роди дете. Нито снахите, нито дъщерята можаха да забременеят.

Дали това не е разплата за убийството на нероденото дете?

При много растения – треви, храсти, дървете се появява периодически вещество, което по консистенция наподобява на желе.

Съгласно писмени източници това е наблюдавано още през 14 век, когато желето още не е съществувало, а хората го описвали като странен лепкав прозрачен материал.

Трудно обяснимо е, как това вещество след време напълно се изпарява.

От къде произхожда това „растително желе“, за сега обяснение няма.

Рибата поглъща пластмасови частици, защото миришат на водорасли.

Попадайки в морето, частите от пластмаса бързо се покриват с водорасли, и поемат характерната им миризма. По-късно рибите ги възприемат като храна.

За да изяснят това, изследователите поставили пластмасови топки в океана за три седмици. След това ги изплакнали с морска вода и влели тази вода в аквариум с аншои, които в естествената си среда ловуват ракообразни, хранещи се с водорасли.

Изследователите предположили, че аншоите ще се ръководят от характерната миризма на водорасли в търсене на плячка. Именно това и станало. При добавянето на вода, в която били пластмасовите топки, аншоите започнали да проявяват поведение като за лов.

Тъй като самите топки не били сложени в аквариума, визуалният стимул е бил изключен. Във вода, където са били чисти пластмасови топки, те не реагирали.

Преди това бяха предложени няколко обяснения за това явление. Изследователите предполагали, че рибите и морските птици възприемат пакетите за медузи,а  гранулите от пластмаса за хайвер.

Храненето с пластмаси е опасно не само за морските обитатели, но и за хората, които консумират морски дарове, защото не е известно колко микрочастици от пластмаса и химикали заедно с тях получават телата ни.