Днес Петър бе настроен философски:

– Начинът, по който реагираме на обстоятелствата в живота, разкрива какви сме. Дали сме с Бога или действаме по своя приумица.

– Да бе, – възпротиви се Христо, – Заседнал съм в задънено положение. Ям един и същи обяд почти всеки ден. Връзките ми обикновено ме съсипват повече, отколкото ме изграждат. И трябва да вярвам, че това е добро и че това е дар от Бога?

– Ако сме в Христос, имаме увереност в Божия съвършен разгръщат се план.

– Стига, – възмути се Христо, – Аз си имам собствена цел в живота, не ми трябва Божията.

– Твоята цел не е „просто“ да караш кола, да упражняваш еди каква си професия или да имаш семейство и деца, – каза Петър съвсем спокойно.

– Какво означава „просто“?

– Една професия никога не е предназначена само за плащане на сметките, хобитата за забавление и приятно прекарване на времето. Това, което възприемаме с очите и ушите си не служи за отвличане на вниманието ни от ежедневния стрес и натоварване.

– А какво тогава?

– Всичко, което правим, е възможност да почетем Бог, да станем повече като Неговия Син и да насочваме другите към Него.

Христо махна недоволно с ръка, а Петър продължи:

– Когато изгубим това от поглед, дори най-удовлетворяващите моменти от живота ще ни оставят да се чувстваме празни, а най-лошите моменти ще ни накарат да поставим под съмнение Неговото присъствие или доброта.

– Да, но понякога оставаме в същата ситуация, няма никаква промяна, Въпреки желанието ни, – реагира бурно Христо. – Какво значение има тук Бог?

– Той може да сметне за уместно да ни остави в същата ситуация, в която сме били от години, но никога няма да ни остави сами в нея.

– Но аз искам да ми помогне да изляза от нея, а не да ме придружава, – възкликна Христо.

– Запомни едно, – наблегна Петър, – всичките обстоятелства, от най-високото до най-ниското от паденията ни, са инструменти на Божествената милост, които Бог използва, за да изпълни Своята вечна цел. За това, вместо да роптаеш, довери Му се и започни да му служиш от днес нататък.

Тони седеше и се потеше в офиса си. Бе горещо и задушно. Дори вентилаторът, който бръмчеше насреща му, не подобряваше състоянието му.

Майка му бе звъняла вече два пъти и той все и затваряше, пъшкайки:

– Уф, просто не мога да говоря в момента, много съм зает.

Нямаше много работа, но не му се говореше с никой, дори и със собствената си майка.

Не беше кой знае какво, но тази възрастна жена искаше само да чуе гласа му и да се увери, че е жив.

Събудената съвест на Тони го зачовърка:

– Какво правиш? Така ли се отнасяш с тази, която те е родила и грижила за теб ден и нощ, докато стъпиш на краката си? Как можеш така да я пренебрегваш?

– Добре де, – измърмори отегчено Тони, – ще и се обадя по някое време през седмицата.

Телефонът му иззвъня, той беше в ресторанта и си поръчваше обяд. Отново бе майка му, но и този път ѝ затвори.

Тъй като след отказ, телефона я препращаше на гласова поща, майката сериозно се притесни:

– Дали не му се е случило нещо лошо? Боже, дано само не се е разболял. Откакто се разведе с Калинка, няма кой да го погледне.

Вместо да даде поръчката си Тони каза на изумения келнер:

– Аз обичам мама. Обещавам, ще ѝ се обадя по-късно.

Когато четете тези редове, спомнете си, че имате майки, особено ако са още живи. Не чакайте те да ви се обадят, звънете им вие. Те ще се зарадват, защото ще чуят гласа ви.

Петров изтърва обяда в стола и се насочи към близкия ресторант.

Там го обслужи сервитьор, който се държеше странно. Бе разсеян и три пъти трябваше да му повтори поръчката.

При сервирането младият мъж, се обърка нацяло. Извини се, но и след това нещата не потръгнаха в работата му.

– Явно този човек има тежък ден днес, – каза си Петров.

Той можеше да се оплаче от работата на келнера направо на собственика на ресторанта или нямаше да му даде изобщо дори малък бакшиш, но …

Петров постъпи по друг начин.

Почувства, че трябва да помогне на сервитьора. За това извади портфейла си и му даде двеста лева. С толкова разполагаше в момента.

Младият мъж се разплака:

– Току що спасихте колата ми.

Петров бе разбрал, че нещо повече измъчва сервитьора и той реши да му помогне.

Така се реши да посее време за този млад човек, чувствайки, че само двестате лева няма да свършат работа.

Галя вилнееше и се ядосваше. Децата ѝ съвсем не бяха малки, но отказваха да почистят след себе си.

Изтощена майката заплаши немирниците:

– Ако продължавате да пренебрегвате исканията ми, аз сама ще почистя стаите ви. Това ви го казвам за последен път.

Децата я погледнаха стреснато, но не се помръднаха.

Докато Галя сгъваше дрехите на потомството си, тя мърмореше недоволна:

– Ако трябва да вляза в стаята ви, за да подредя играчките ви и да взема мръсното ви бельо, ще бъда много разстроена. Помолих ви да го направите, докато аз правя нещо друго, но …

И тя махна с ръка.

Ядът на Галя се стопи след 47 секунди и тя се зае да почиства стаите на децата си.

Затропаха капаци на тенджери. Вратите на кухненския шкаф се отваряха. Затръшна се и хладилника.

Непокорните деца нервни и гладни поискаха да разберат:

– Защо обядът още не е готов.

Галя бе готова да им кресне, че няма сто ръце, но си замълча.

Те отново се вгледаха в нея, но промяна в действията им не настъпи.

Малко след това тя питаше едно от децата си:

– Къде си сложил чантата си?

Но то се занимаваше с телефона си и изобщо не ѝ обърна внимание.

Вместо да се разкрещи Галя се усмихна и каза на сина си:

– Ако не оставиш телефона си и не общуваш със всички останали нормално, ще ти взема нов за рождения ти ден.

Това бе нова порция шок за децата.

Не мина много време и ….

Изведнъж те осъзнаха….., нещо дълбоко в тях се събуди.

Те станаха, започнаха да чистят и да помагат на майка си.

Наближат ли избори се наблюдава постоянен поток от негативни или положителни „реклами“ за един или друг политик.

Всичко е ясно. Те са само добри или лоши.

За съжаление тези реклами работят. Колкото и да не се усещат, повечето хора си падат по тях.

Май е време да погледнем „рекламите“ на едни църкви за конкурентните особено, когато става въпрос за привличане на нови членове.

Ето Манол постоянно мърмори:

– Знаете ли този пастор? Той проповядва повече от час.

Думата час отеква зловещо за слушащите го.

Като капак се появява Асен, който много ядосано споделя:

– Веднъж проповядва цели 73 минути и аз пропуснах обяда си.

– Ако питате мен, – намеси се и Начо, – този човек не се интересува от теб и мен, а само от приближените си и съвета на старейшините.

– Какво знаете вие? – махна с ръка Досьо. – Елате да видите оня, дето кръщава бебетата. На такъв можете ли да му се доверите?

Марга облекчено въздиша:

– Ние сме различни. Нашият никога не проповядва един час. Познава всички ни. Пита ни за здравето и как са децата ни. До сега нито едно бебе не е кръстил.

Е изборът е ясен.