Тиха лятна вечер се спускаше над селището. Баща и син се връщаха доволни след успешен риболовен ден.

– Татко, всичко беше толкова интересно за мен, – каза Мартин. – Как потъваше плувката … и аз веднага дърпах … а тя се мяташе на кукичката.

Хванатите рибки, които лежаха в чантата, бяха най-голямото богатство за това малко момче. То бързаше за дома си, да разкаже на майка си за своя удачен риболов.

– Колко е хубаво, че те имам, татко, – каза Мартин и хвана баща си за ръката, като се притисна силно към него.

Думите на синът предизвикаха сълзи в очите на бащата. Момчето затича напред, а баща му се върна няколко години назад.

Той бе млад човек лудо влюбен в прекрасна девойка. И двамата бяха студенти в престижно учебно заведение. Градяха планове за бъдещето си. Родителите им осигуряваха всичко през тези години. Това бе един весел и безгрижен живот.

Но веднъж това безоблачно щастие бе разрушено само за миг. Милена бе забременяла.

– Какво да правя, – питаше се Георги. – Не мога да оставя Милена в такъв момент. Но това означава край на кариерата ми.

Приятелите му го съветваха:

– Да направи аборт и след това забравете за случилото се.

Родителите му настояваха:

– Сега не ви трябва дете. Махнете го.

Георги се измъчваше:

– Да оставя детето и да забравя кариерата си или Милена да направи аборт и да продължим да живеем все едно нищо не се е случило?!

Той видя в очите на любимата си объркване и страх пред бъдещето. Нужно бе да се вземе решение и това решение трябваше да го вземе той.

Накрая събра сили и заяви категорично:

– Никакъв аборт?

– Не очаквай, че ще подкрепим твоето решение, – заявиха родителите му. – Сам се оправяй.

Приятелите им се отдръпнаха и скоро съвсем изчезнаха. Останаха само Георги, Милена и бъдещето им дете.

Трябваше и двамата да напуснат университета, тъй като работата, с която изкарваха прехраната си заемаше почти всичкото им време.

Събраха малко пари и си купиха малък дом в покрайнините. Роди се и малкото им момченце, което им донесе много радост. Заживяха щастливо, оставяйки назад всички трудности и неприятности. След време Георги си намери и по-добре платена работа.

– Татко, виж, мама ни чака, – завика радостно Мартин.

Когато седнаха на масата, Мартин въодушевено разказваше на майка си, как баща му го е учил правилно да сложи стръвта, да метне въдицата …. как рибата се мятала на кукичката ….

Мартин бързо заспа. Милена също се бе сгушила и затворила вече очи. Георги ги гледаше и си мислеше: „Взех правилно решение тогава и никога няма да съжалявам за това“.

Не е възможно да запазите душевния си мир, ако не прогоним мислите, които не са угодни на Бога. Трябва да гледаме в сърцето си, какво става там. Ако няма мир, трябва да помислим в какво сме съгрешили.

За да имаме душевен мир, трябва да бъдем въздържани, в противен случай и нашите тела ще загубят мира си.

Не трябва да бъдем любопитни, имам предвид да четем вестници и книги, които опустошават душата ни и ни донасят униние, обезсърчение, смущение и объркване.

Не трябва да съдим другите, защото понякога се случва така, че без да познаваме човека, говорим за него лошо, а той по ум е подобен на ангелите.

Не се старайте да се занимавате с чужди дела, грижи се само за това, което ти е поръчано от по-възрастните и тогава за послушанието Господ ще ти помогне с благодата Си. Тогава ще видиш в душата си плодовете на послушанието си: мир и постоянна молитва.

Губим Божията благодат, защото не обичаме брата си според Божиите заповеди. Ако твоя брат те оскърби, а ти го осъдиш или намразиш, ще почувстваш, че благодатта си е отишла и мирът е изчезнал.

За да имаш душевен мир, нужно е да обикнеш този, който те е оскърбил и да се молиш за него.
Не можеш да имаш в душата си мир, ако не помолиш Господа да ти помогне да обикнеш всички хора.

Необходимо е да придобием послушание, смирение и любов иначе всичко, което правим, ще пропадне.

Един старец имал следното видение: Човек наливал вода в корито, което било с дървено дъно. Много се трудил човекът, но водата все пак изтичала и коритото оставало пусто. Ние живеем самоотвержено, но когато загубим някоя добродетел, заради нея душата ни остава пуста.

Соня бе прекалено ангажирана жена в църквата и с дейности в общността. Тя е отговорна и способна, за това я избират в много комитети. Всеки път, когато я избираха за нова работа беше доволна.

Страхуваше се да откаже на някоя молба. За нея това би означавало нечие неодобрение. Тъй като се страхуваше да не разочарова хората, все повече се отказваше от собствените си интереси и желания, за да угажда на другите.

Веднъж Михаела я хвана на тясно и започна:

– Какво правиш? Така не може дълго да продължаваш, дори и да черпиш сили от Господа.

– Виж, ако отговарям на очакванията на хората, се чувствам добре, – опита се да я успокои Соня.

– В крайна сметка, правиш неща, които не са в твой интерес и вярвам, че за някои от тях дори не изпитваш голямо желание да ги вършиш, – атакува я отново Михаела.

– Когато дарявам на хората радост, се чувствам сигурна и спокойна, – каза Соня.

– Значи, за да спечелиш любовта им, правиш това, което искат от теб, – настояваше на своето Михаела. – Ставаш им роб. От къде знаеш, дали хората те приемат заради самата теб или поради това, което правиш?

– Така отбягвам голяма доза вина и объркване, – защити се Соня.

– Но така даваш на другите власт над себе си, – каза укорително Михаела. – Те те принуждават чрез заплаха за неодобрение.

– Аз не се притеснявам от това, че ще ме омаловажат, важното е да са доволни, – каза твърдо Соня.

– Имам чувството, че не знаеш какво точно искаш, – заяде се Михаела. – Като че ли не си свикнала да определяш своите приоритети и да вземеш независими решения.

– За да избегна конфликтите, не е нужно да се себе утвърждавам и да защитавам интересите си, – примирено каза Соня.

– И какво излиза, – намръщи се Михаела, – ако хората не одобрят някое твое действие, ти изпадаш в депресия. Кой контролира твоето настроение, ти или другите хора?

– Възприемам хората като нараними и слаби, и за това не бих искала да ги разочаровам.

– Трябва да се мотивираш, да правиш нещата по различен начин, за да обогатиш спектъра си от преживявания, – посъветва я Михаела.

Соня търпеше критиката ѝ. Тя ѝ бе приятелка и винаги ѝ казваше нещата направо, за това много я уважаваше и не се обиждаше от съветите и изобличенията ѝ.

Михаела си тръгна, а Соня дълго седя и мисли върху разговора.

– Права е, както винаги, – засмя се Соня. – Трябва да променя нещата. Наистина всичко това ме изтощава, дори не знам в даден момент коя съм.

Би било чудесно да се намери лек, който може трайно да излекува слабостта и греховността на човешката природа!

Хората непрекъснато са в конфликти, изпитват разочарования и имат провали. Представете си, че се намери лек за болестите на човечеството. Всички хора ще бъдат изумени от това.

Най-радостната вест е, че има такова средство. Бог ни е дал такова лекарство и това „лекарство“ е Исус Христос. Той може да ни прости греховете, а Святият Дух да измени и обнови живота ни.

Вместо греха, хаоса и объркването Бог ни дава правда, радост и надежда. В душите ни настъпва мир, който не зависи от външните обстоятелства.

Изцелението е дошло при нас още от преди две хиляди години, когато Исус Христос умря и възкръсна за нас.

Проявява ли се Той в ежедневния ти живот? Променил ли те е? Уподобяваш ли се все повече и повече на Него?

Маршалът много се страхуваше, че Самуил ще го изложи пред толкова много хора. Момчето, както винаги, седеше съвсем безмълвно. Обичайната тревога, страх и объркване бяха изчезнали от лицето на Самуил. Той изглеждаше съвсем нормален. Дори в него се забелязваше жив интерес.

Маршалът бе раздразнен от младежа, който седеше до Самуил. Не го познаваше. А онзи не казваше нищо през цялата вечер, но непрестанно въртеше дясната си ръка в поредица от идиотски жестове.

Накрая това така обтегна нервите на маршала, че се канеше да накара един от келнерите да го помоли да спре, или да си върви.

Внезапно младежът до Самуил стана и направи знак за тишина. Тази изумителна постъпка накара смеховете и разговорите да заглъхнат почти напълно.

– Аз съм Иван Петров, – каза младежът, – езиков наставник на Самуил, който желае да ви каже нещо.

Залата затихна не толкова от уважение, колкото от учудване. Тогава Самуил се изправи и раздвижи дясната си ръка по същия странен начин, както правеше Иван през цялата вечер.

Петров преведе:

– Самуил каза: „Цяла вечер седях срещу епископ Давид и през това време епископът три пъти ме нарече малоумна маймуна.“ – Самуил се усмихна. – „Е, епископе, щом става дума за малоумни маймуни, ще ви отговоря с народната поговорка: Присмял се хърбел на щърбел.“

Последва взрив от смях. Причина за него бе не само шегата , а и ококорените очи на изчервилия се епископ. След тези думи Самуил се усмихна и двамата с Иван седнаха на местата си.

За момент всички около масите замръзнаха от смайване. Тук-там се чуха смехове и ръкопляскания. Всички гости решиха да се престорят, че нищо не се е случило. Привидно всичко продължи както преди.

Най-сетне вечерята свърши. Гостите се разотидоха. Маршалът се отправи  към стаята си, където бе наредил да го чакат синът му и дъщеря му. Щом влезе маршалът  властно попита:

– Каква беше тази глупава шега?

Той погледна дъщеря си.

– Нищо не знам. За мен станалото е също тъй неразбираемо, както и за теб.

През това време стреснатият Иван дискретно мърдаше пръсти към Самуил.

– Хей, ти! Какво правиш? – извика маршалът на Иван.

– Това е… език на знаците, господине.

– Какво?

– Много е просто. Всяко движение с пръстите означава дума или действие.

Иван беше нервен, за това говореше бързо и нищо не му се разбираше.

– По-бавно! – изрева маршалът.

Разтреперан Иван повтори. Пред изумения поглед на маршала Самуил направи няколко знака на Иван.

– Извинете, Самуил каза… ъ-ъ-ъ… че не бива да ми се сърдите.

– Тогава обяснете какво става изобщо, – начумери се маршала.

– Много в просто. Както казах, всеки знак символизира дума или чувство.

Иван докосна с палец гърдите си и каза.

– Аз.

После той сви юмрук и го разтърка в кръг по гърдите си.

– Се извинявам.

Той вдигна палец над юмрука, насочи го напред и размаха ръка като чук.

– За това.

Той посочи маршала.

– Ви.

Разклати юмрук напред-назад.

– Ядосах.

После повтори жестовете тъй бързо, че едва се различаваха и изказа цялата фраза.

– Аз се извинявам, задето ви ядосах.

Маршалът погледна сина си. По лицето му се бореха недоверие и надежда. После той въздъхна дълбоко и погледна Иван.

– Как мога да бъда сигурен, че не говориш ти, а синът ми?

Иван напълно се успокои.

– Не можете, по никакъв начин. Също както никой не може да бъде сигурен, че не е единственото мислещо и чувстващо създание сред тълпа от машини, които само се преструват, че мислят и чувстват. Но ви казвам истината. Ако поговорите чрез мен със сина си, ще видите, че макар да е необразован, дори да го смятате за невеж, той притежава също тъй остър ум като вас.

Трудно бе човек да не се впечатли от откровеността на Иван.

– Нека Самуил ми разкаже как стана всичко от началото до тази вечер. И недей да добавяш нищо. Не го представяй по-мъдър, отколкото е в всъщност.

Така през следващите 20 минути Самуил за пръв път разговаря с баща си. От време на време маршалът задаваше въпроси, но по-често слушаше. А когато Самуил свърши, баща му се разплака.

Накрая маршалът стана и прегърна сина си.

– Съжалявам, момчето ми, толкова съжалявам. Бил съм сляп за теб. Смятах, че си негоден за нищо, но сега ….

Самуил го прегърна и му се усмихна сърдечно.