Огнян бе поканил приятелите си на специална вечеря. Той сам приготви храната.

– Нека всеки се счита за почетен гост, – каза Огнян. – Всичките ви любими ястия са наредени на масата.

Обадиха се няколко гласа:

– Цялата храна изглежда страхотно.

– Всичко мирише толкова вкусно.

Всички се настаниха край масата.

– Помогнете си, – добави Огнян. – Вземете купи и чинии и ги подавайте нататък.

Държейки купата Мая само я помириса и прибави:

– Мирише прекрасно.

След това я предаде нататък, но не взе от храната в нея.

Подаваха си чинии един на друг и коментираха:

– Това изглежда много приятно.

Но никой не вкусваше от това в съдовете.

Огнян ги наблюдаваше известно време, а след това попита:

– Какво правите? Защо не си вземате нищо? Толкова много се старах. Нима това не са любимите ви ястия?

– Да, те са от тези, които много харесвам, – отбеляза Тони, – но нещо не ми се яде.

– Просто вдишвам аромата им, – обади се и Силвия.

Останалите отговори не бяха по-различни.

Ние като християни не постъпваме ли понякога така?

Събираме се около трапезата, която Бог е приготвил за нас, за да укрепи и изгради живота ни чрез Писанието, молитвата, общение с другите вярващи, поклонението и служенето на други.

А нашият отговор какъв е?

– Този мисионерски проект наистина изглежда добре, но не, благодаря….

Или:

– Знам, че това изучаване на Библията в малка група е чудесно, но не е за мен.

И така, сядаме на трапезата на духовен празник, а после подаваме чиниите, без да вземем нищо от тях.

Бог иска да преминем отвъд посредствена диета на християнството.

Да изпитаме всичко, което Той предлага, за да изградим живота си така, че наистина да станем такива, каквито Господ иска да бъдем.

Имаме нужда от постоянна връзка с Исус, за да останем здрави и ефективни като Негови служители.

Севда сподели:

– Объркана съм. Не знам какво да мисля, за общението с моите родители?!

– Имала си проблем с тях и носиш още белезите на тяхното насилие над теб ли? – попита я Маргарита.

Вместо отговор Севда изстреля бързо следващия си въпрос:

– Как мога да почитам родителите си, ако действията им не са били почтени? Това означава ли, че трябва да остана под техен контрол и да се поддавам на манипулациите им, за да угодя на Бог?

Маргарита поклати глава:

– Трябва да ценим високо ролята на нашите родители в нашия живот, но това не означава, че имат право да унищожават живота ни само защото са ни родили на бял свят.

– Какво да правя? – Севда бе още по-объркана.

– Докато оценяваме живота си, можем да почетем родителите си, като осъзнаем тежкото влияние, което са имали върху нас.

Севда въздъхна дълбоко, а Маргарита продължи:

– Не трябва да им позволяваме да ни манипулират и злоупотребяват, за да угодим на Бог. Все още можем да изберем да ги обичаме, въпреки че може да се наложи да поставим граници във връзката си с тях.

– Трудно е това за мен, – повдигна вежди Севда.

– Тогава помоли Бог, да ти помогне да почиташ, обичаш и показваш уважение към родителите си. Нека Той ти покаже как да имаш добри, здрави граници в отношенията си с тях.

Мартин се бе замислил сериозно:

– Кое е най-важното нещо за мен? – запита се той. – Вероятно това е мястото, където искам да прекарам най-много от времето си.

Той се разходи из стаята и продължи:

– Много хора си задават въпроса: „Какво мога да направя днес, така че да има вечна стойност?“

Внезапно Мартин осъзна, че доста се е отдалечил от ролята си на баща. Той имаше четиригодишна дъщеря, но не ѝ обръщаше много внимание, с нея се занимаваше повече жена му.

Мартин тръсна глава и си зададе следния въпрос:

– Какво искам да каже дъщеря ми на моето погребение?

Той седна и написа следното:

„Моят татко ме обичаше безусловно. Той ме научи да обичам Бог и останалите хора. Баща ми беше моят герой“.

Мартин направи значителни промени в графиците на живота си. Той не позволяваше на неотложните нужди да изместят значимото – общението със семейството.

Един ден Мартин получи писмо от двадесет и една годишната си дъщеря:

„Татко , ти силно повлия в живота ми. Знам, че мога винаги да разчитам на теб. Ти ми показа какво означава наистина да си смирен и да позволиш на Бог да заеме челното място в живота ми. Ти си моя герой“.

Мартин бе потресен. Дъщеря му съвсем не знаеше за неговото желание, записано преди толкова много години, но го бе изпълнила, защото той бе променил приоритетите си.

Хари крачеше из стаята и разсъждаваше на глас:

– Много бързо ли се движа? Да не би да работя прекалено? Е, вярно е, че се опитвам да контролирам всички и всичко около мен, но това лошо ли е?

Дядо му го чу и се засмя:

– Това дори е изтощително.

– Да, така е – съгласи се Хари, – но …

Старецът погледна внука си, премигна с очи и добави:

– Само Бог вижда и знае всичко, не забравяй това …

– Аз не казвам, че знам всичко, – прекъсна го внукът му. – Ставаше дума за контролът.

– Контролира само Този, Който знае всичко.

Хари наведе глава.

– Какво прави баща ти, когато му се свърши горивото на колата? – попита дядото.

– Отива на бензиностанцията, – бързо отговори Хари.

– И ти така прави, – посъветва го дядо му. – Изпълни резервоара си, а това става при общение с Бога, дали чрез молитва или четене и разсъждаване върху Словото Му …

– И Той ще направи всичко, което не мога, – възкликна Хари.

Групата жужеше като пчелен кошер. Бяха изказани много мнения на различни теми, отстояваха се различни гледни точки.

През цялото време Калин мълчеше. Той бе потънал в мислите си, но същевременно слушаше и споровете около себе си.

Пламен бе общителен и обичаше да включва всеки в разговора, за да не се чувстват някои отблъснати и отстранение.

Той бе забелязал още от началото Калин и за това го попита:

– Кое е най-важното нещо, което трябва да правиш в живота си?

Калин без да се смути, бързо отговори:

– Това е да знам какво да правя всеки ден от живота си, според Божието желание.

– Ха, – изсмя се Павлин, – в живота има толкова много неща, за които не е нужно да знаеш мнението на Господа. Нима е нужно да Го питаш, дали да ядеш, щом си гладен?

– Така е, – съгласи се до някъде Калин, – но аз приемам Божията цел за моя живот.

– И какво разбираш под това? – намръщи се Кирил.

Калин не обичаше много да говори, но в случая се налагаше да дообясни нещата.

За това въздъхна и изясни казаното от него:

– Това означава, че има моменти, в които да казвам „не“, а в други „да“ …

– Например, – прекъсна го нетърпеливо Павлин.

– „Не“ за покана на мои приятели в дискотека, в която е много шумно, а ритъмът на музиката вибрира чак на улицата или предложение за по-добре заплатена работа, където трябва да лъжа и мамя.

– А „да“? – попита припряно Кирил.

Калин се усмихна и продължи:

– „Да“ за повече молитва, по-малко телевизия и седене пред компютъра, постоянно общение с Бога, като не се отказваме от ежедневните си задължения.

– Охо, – възкликна Пламен, – добри пожелания, но кой може да ги изпълни всичките?

– С Господа всичко е възможно, – подчерта категорично и непоколебимо Калин.