Петров работеше в полицията. Веднъж той изнасяше лекция пред учениците от малките класове.

Изведнъж го прекъсна едно малко момиченце. Тя го изгледа отгоре до долу и попита:

– Вие от полицията  ли сте?

– Да, – отговори Петров.

– Мама ми каза, че когато имам нужда от помощ, трябва да се обръщам към вас. Така ли е?

– Да, така е, – каза Петров.

– Тогава, – тя подаде крака си, – можете ли да ми вържете връзката на обувката?

Този музей на „науката“ се намира в щата Минесота в САЩ/

Гледайки моделите от експозицията, човек за пореден път се убеждава в безграничната човешка фантазия и в не по-малка степен в безкрайната доверчивост на хората.

Колко струва, например „френологичен апарат“, който отразява качеството на работата на мозъка на конкретни хора?

Авторите на изобретението твърдели, по онова време, че с него можело да се измери не само интелектуалните, но нравствените показатели на личността. Интересно, в какви единици?

Част от техническите устройства са отключени. Ето, да кажем апаратът, който помага са сметка на рентгеново облъчване да се оцени вътрешната страна на обувката.

Около 40 години такива приспособление са били неизменни атрибути в обувните магазини, докато не започнали да гледат на тях като опасни за здравето.

Една възрастна жена разказваше:

– Когато бях на 15 години заедно с деветгодишният ми брат ни откараха в Освиенцим. По пътя забелязах, че той си е загубил едната обувка и му се скарах:

„Колко си небрежен, нехаен и разпуснат“.

Това бяха последните думи, които му казах, защото когато пристигнахме, ни разделиха и повече не го видях.

След като ни освободиха, си обещах, да не казвам никога лоши думи на човек, защото те могат да се окажат последите ми думи за него.

Рано сутринта Росен бе излязъл на балкона, за да изпуши една цигара. Погледът му бе привлечен млада, добре облечена дама.

Тя държеше пакет с боклук и вървеше по мостчето над малкото езеро. Вероятно отиваше на работа.

Изведнъж тя замахна с ръка и хвърли пакета в езерото, но той не падна във водата, а на брега. С каменно лице и бърза походка младата дама продължи пътя си, все едно нищо не се бе случило.

„Никой не ме видя, – успокои съвестта си жената. – Нека докажат, че аз замърсявам езерото. Навярно и другите го правят“.

На десетина крачки след нея вървеше доста подвижен възрастен човек. Без всякакви емоции, той взе изхвърления пакет с боклука, догони дамата и ….. изсипа цялото му съдържание върху главата ѝ, а след това продължи пътя си.

От косите ѝ потече нещо подобно на майонеза и кетчуп. По дрехите ѝ бе полепнало сладко. Черупки от яйца бяха кацнали на рамото ѝ, а на едната ѝ обувка бе капнала някаква доста мазна течност.

Квартала се огласи от дивите крясъци и ругатни, излизащи от устата на „културната“ дама.

– Идиот, ще те дам под съд! Ще кажа на моя Вальо и той ще те спука от бой ….

Човекът изобщо не обърна внимание на заканите и заплахите ѝ.

„Колко добре започна този ден, – усмихна се на себе си възрастния човек“.

Росен също се засмя, но не само той, а тези, който бяха видели случилото се от прозорците на апартаментите си ….

Христо Петров живееше в малък град. Той бе на 46 години. 19 от тях бе служил в полицията почтено и добросъвестно, за това бе удостоен и с по-висок чин.

През всичките изминали години Петров се бе отнасял отговорно към службата си.

В една дъждовна вечер Христо по служба отиде в един от складовете за продукти на местния супермаркет. Там трябваше да получи храна  за затворниците, а после да я откара в полицейското управление.

Да натовари продуктите в един микробус му помагаше един младеж, който работеше там като товарач.

По време на работата на Христо му направи впечатление, че едната обувка на младежа е обвита с тиксо.

Петров кимна към обувката на младежа и се пошегува:

– Сега такава ли е новата мода.

– Предния ден си скъсах обувките тук в склада, – каза младежа, – а други нямам. Парите, с които разполагам, няма да ми стигнат, да си купя нови. Ще трябва да чакам до следващата заплата, за да имам нови обувки. За това използвах тиксо. Не е много красиво, но поне няма да ходя бос.

Отговорът на младият човек попари шеговитото настроение на Христо. Ситуацията, в която бе попаднал младия товарач трогна полицая.

– Кой номер обувки носиш? – позаинтересува се Петров.

– 38-ми, защо питате?

Петров не отговори.

След като натовариха микробуса Христо отиде в магазина и купи нови обувки за младежа. След това се върна отново в склада и подаде обувките на младия мъж.

– Но …. – младежът се притесни и изгуби дар слово.

След като дойде на себе си, младият човек попита:

– Колко ви дължа?

– Нищо не ми дължиш, – усмихна се полицаят.

– Така не може, – смотолеви бързо младежът.

– На улицата вали дъжд, – каза Петров, – а в такова време краката трябва да бъдат сухи. Полицаите трябва да се грижат за благополучието на съгражданите си. Така, че обувай обувките и не възразявай повече. Просто това е част от моята работа.

– Благодаря, – младежът силно бе трогнат от постъпката на полицая.

По-късно, когато хората хвалеха Петров за това, което е направил, той скромно им каза:

– Радвам се, че можах да помогна на един добър човек. Това беше много важно за мен. През всичките години на работа с престъпници, душата ми загрубя. А ето такива моменти ми помагат отново да се почувствам като човек.