Един езичник попитал раннохристиянския апологет Атинагор:

– Как може телесната болест да се отрази на дейността на нематериалната душа?

За да отговори, Атинагор привел следния пример:

– Душата е музикантът, а тялото инструмента. Ако инструмента е повреден, музиканта няма да може да извлече от него хармонични звуци. От друга страна, ако музикантът е болен, то инструментът ще остане безмълвен.

Това е само образ. В действителност връзката между тялото и душата е неизмеримо по-голяма. Тялото и душата представляват единната човешка личност.

Благодарение на поста тялото става по-точен инструмент, способен да улавя всяко движение на музиканта – душата. Образно казано, тялото на африканския барабан се превръща в цигулка Страдивариус.

Постът помага да се възстанови йерархията на духовните сили, подчинявайки сложната психическа организация на човека на висшите духовни цели.

Постът помага на душата да победи страстите. Извлича душата като перла от раковина и я освобождава от плена на всяко грубиянство и порочност.

Постът е важен фактор за съхраняване и възстановяване единството на душата и тялото.

Бог ви обича точно такива, каквито сте, но Той няма да ви позволи да останете такива.

Божията благодат не е само, за да ни спаси от последствията на греха, а и да започне да ни моделира в образа на Исус.

Някои приемат Божията благодат, когато Бог ги спасява, но след това те се опитват да растат в християнския си живот чрез собствени сили.

Божията благодат ви помага да се превърне в човек, който Бог иска да бъдете. Тя ви форми. Библията нарича това освещение. Бог е грънчаря, а ние сме глината.

За съжаление, тъй като той ни оформя, ние сме склонни да скочим от грънчарско колело и да му кажем:

„Благодаря ти, Господи, но мисля, че мога сам да се грижи сам за себе си. Мога да се оформя в правилното нещо“.

Така унищожаваме нашето духовно израстване.

Един от най-големите проблеми на християнството е, че често хората започват с акцент върху изграждането на връзката с Бога, но след това се връщат към списъка от правила. Те начеват с това да обичат Бога, а след това се връщат обратно към религиозните ритуали.

Това ли е начина, по който трябва да живеем християнски си живот?

В Библията се казва: „И тъй, както сте приели Христа Исуса, Господа, така и се обхождайте в Него“.

Вие няма да бъдете християнин, ако обещаете да правите само добро. Не може да расте като християнин, ако се задължите да бъдете добър. Вие живеете християнски живот, просто като получите Божията благодат и ѝ позволите, тя да ви оформи.

Виктор стана художник, защото след училище трябваше да продължи образованието си. Той знаеше, че бъдещата му работа трябва да му доставя удоволствие, а на него много му харесваше да рисува. Така и направи своя избор и постъпи в Художествената академия.

Там Виктор научи много неща. Как да изпъне платното, как сам да си приготви грунд, как изкуствено да състари картината, как да добавя финни цветови преходи……

Преподавателите го хвалеха:

– На теб ти е дадено от Бога, рисуваш със замах …..

„Нима другите, които учат тук, нямат дарба от Бога?“ – мислеше си Виктор, но му беше приятно да чува такива думи за себе си.

След като завърши, си намери добре платена работа. Цял ден изработваше дизайн за различни визитки, брошури, покани, … Но това не го удовлетворяваше. Рисуваше неохотно и без желание. Рядко имаше вдъхновение. Работа, в къщи и така ден след ден ….

Все по-често взе да си мисли:

„Нима това е моето призвание? За това ли съм мечтал? Нима съм художник с дарба от Бога?“

Той разбираше, че нещо се губи от него, изпълнявайки всеки ден едни и същи действия, а това го притесняваше.

Премести се на друго място. Там започна да рисува портрети.

Един ден Виктор направи поредния си портрет. Позираше му жена на средна възраст с дълъг нос. Трябваше доста да се постарае, за да я „направи красива“. Носът, нямаше къде да го дене, но в лицето ѝ имаше нещо предразполагащо и той реши да акцентира върху това. Оказа се доста добро попадение.

– Готово, – каза Виктор и подаде портрета на жената.

Тя дълго време изучаваше образа си. След това вдигна глава, но погледът ѝ бе отнесен ….

– Нещо не е както трябва ли? – попита Виктор, като внимателно следеше реакциите на жената.

– Вие имате призвание, – каза тя. – Виждате нещата в дълбочина.

– Аха, очи като рентген, – пошегува се Виктор.

– Нямах предвид това, – поклати глава жената. – Вие рисувате душата на човека. Гледам този портрет и разбирам, че съм такава, каквато сте ме нарисували. Всичко външно си е както е. Но вие сте свалили горния слой и сте създали шедьовър. Сега осъзнавам каква съм, благодаря ви.

Виктор вдигна рамене и нищо не каза. Жената му се стори някак странна. Навярно трябва „душата“ на човек да рисува в бъдеще. Всеки има външен слой, но и невидима обвивка, която се изгражда постепенно в живота. Всеки човек е шедьовър и Виктор беше уверен в това.

От тогава неговото рисуване се изпълни със нов смисъл. Нямаше нова технология, той използваше същите инструменти. Само че всеки път преди да започне да рисува „сваляше горния слой“, за да освободи невидимия „шедьовър“.

Понякога му се падаха такива „модели“, при които душата беше много по-страшна, отколкото „външния слой“. Тогава той се опитваше да намери някакъв светъл лъч в този човек и се стараеше да го усили. Винаги могат да се намерят такива лъчи, стига човек да настрои зрението си към тях. До сега Виктор не беше срещал човек, в който да не можеше да открие нещо хубаво.

Веднъж Николай, един от неговите приятели и колеги, му каза:

– Спомняш ли си онази жена с дългия нос, на която прави портрет преди известно време?

– Е? – погледна го с очакване Виктор.

– Знаеш ли колко се е променила? Станала е такава, каквато си я нарисувал, а като си спомня каква беше, същинска жаба …..

И мълвата тръгна. За Виктор казваха:

– Неговите портрети благотворно влияят в живота на хората.

– В семействата настава мир.

– Грозен се преобразява и става красив.

– Самотна майка неочаквано се оженва.

– Мъжете намират смисъл в работата си и се чувстват по-пълноценни…..

Галилей не е изобретил телескопа. Най-ранният телескопа се е появил през 1608 г. и е принадлежал на Ханс Липерши. Имало и други, които са твърдели, че първи са конструирали телескопа.

Най-ранните чертежи на телескоп могат да се намерят у Леонардо да Винчи, а те датират от 1509 г. Един от най-големите производители на телескопи е разположен в Новосибирск.

Телескопите в тесни кръгове се наричат неутронни детектори, както и детектори на гравитационните вълни.

Колкото е по на високо един телескоп, толкова по-малко са смущенията и е по-ясен образа. Поради тази причина, повечето от големите научноизследователски телескопи са построени на планина или са изведена в околоземна орбита.

Зад вратата се чуваха гласове и множество стъпки. В стаята шумно се втурнаха няколко ученички. Те видяха Дима да лежи и започнаха глупаво да се суетят около нея. Някой ѝ постави термометър, а друга я покри с одеяло.

– Катя, – каза Рени, – тичай за лекар! Мая, намери майката ѝ! Васке, извади термометъра! Колко е? 41 градуса! Ужас!

Майката на Дима дойде, но на дъщеря ѝ бе толкова лошо, че не можеше да говори. Катя сложи в устата ѝ хапче и каза:

– Глътни го, сестрата от поликлиниката го изпрати. Лекарят вече си беше отишъл, днес нали е събота.

Дима с отвращение изплю лекарството и заплака от болка. Тя чувстваше тежест в цялото си тяло.

Всички си тръгнаха. Катя излезе последна и каза на майката на Дима:

– Ще остана при Дима, идете спокойно на работа тази нощ и не се притеснявайте за нея.

Дима чу страшен звън. Стана ѝ много лошо…

Майка ѝ сложи на главата мокра кърпа, но тя я хвърли и започна да се мята в кревата. Чаршафите я изгаряха, възглавницата беше като нажежена.

В стаята  се появи светлина, ярка и в същото време мека и нежна. Вълни на спокойствие обляха Дима.
–  Мамо! – неочаквано силно извика тя. – При нас е дошъл Исус.

Тя се досети, че е Той, въпреки че доскоро нищо не искаше да чуе за Него.

Майката се доближи до дъщеря си и се разплака:

– Детето ми, така ти се струва преди смъртта, ти умираш!

А сиянието ставаше все по-ярко,  някак тържествено и в светлина още по-ясно изпъкваше образа на Христос. Дима имаше чувството, че образът е жив и я гледа с кротките си и добри очи.

– Мамо, Сам Бог е тук, – шепнеше Дима.

А майка ѝ плачеше неутешимо.

Мощен прилив на радост обхвана цялото същество на Дима. Тя загуби представа за времето, не знаеше къде се намирам. Искаше ѝ се само едно, това никога да не свършва! Образът на Исус в неземно сияние и повече нищо, нищо не ѝ трябваше ….

Светлината изгасна така бързо, както се появи. Дима лежа дълго без да помръдне. С нея бе настъпила някаква промяна. Изведнъж тя се надигна. Изглеждаше напълно здрава.

Майка ѝ се доближи изплашена до нея.

– Легни си, миличка.

– Не, мамо, всичко ми мина. Виж! Ръцете ми са студени, главата също и нищо не ме боли. Дай да ти помогна да се приготвиш и отивай по-бързо на работа, че ще закъснееш! Не се безпокой, аз съм съвсем здрава.

Майката на Дима тръгна. С нея остана само Катя, която тревожно я гледаше.
– Катя, знаеш ли какво стана? – каза Дима. – Ще ти разкажа всичко.

Говориха си цяла нощ. До сега Дима бе отхвърляла всичките приказки на Катя за Исус, но сега внимателно я слушаше и жадно попиваше всичко за Бог и Неговия Син.

Нещо бе станало с нея….., тя бе станала ново създание.