Те бяха заможни хора. Основната им радост бе осемгодишният им син. Той бе красиво русо момче, с очи като небето. Казваше се Стоян, но му викаха Таньо.

Веднъж Симеон Давидов им дойде на гости. Таньо веднага се появи пред него меч на кръста, шлем на главата и пистолет в ръката.

Симеон го взе на колените си и го попита:

– Какъв искаш да станеш като пораснеш?

– Аз ще бъда Валтер, – каза момчето.

– А кой е този Валтер? – попита госта.

Момчето изтича до библиотеката, извади една книга в зелена подвързия и я подаде на Симеон.

На обложката на книгата бе изобразен главатар на банда. Изглежда той се казваше Валтер, а книгата разказваше за неговите разбойнически набези.

„От какво се вдъхновява това момче?!“ – помисли си Симеон.
А майката на момчето го гледаше с умиление и му се усмихваше. Тя бе горда с войнствения вид на сина си.

Изминаха двадесет години и малкото момче осъществи своите мечти. Дали се е усмихнала тогава майка му?

И самият Симеон бе отбелязал пред родителите на малкото момче:

– Четенето на лоши книги и гледането на безнравствени филми ще доведат до лоши последствия в живота на вашия син.

Бащата на Таньо се бе усмихнал снизходително:

– Та той е още дете. Какви последствия?

– Ако синът ви не чете е лошо, но ако книгите, които чете и филмите, които гледа, не му показват добър пример, е още по лошо. Каквото допуснете да стигне до детското сърце, такова ще покълне в него и ще даде съответен плод. Затова внимавайте какво допускате до сина си!

Смирението е странно почти незабележимо качество. Когато мислим , че го притежаваме, се оказва, че не разполагаме с него.

Васил Иванов отиде в съседния град, за да напише поредната си книга. Провинциалната обстановка винаги го бе привличала. Тя бе прекрасно убежище за достигане на връхната точка в работата му, предлагаща тишината и прекрасната храна.

На сутринта Иванов отиде да закуси в близкото кафене. Изведнъж забеляза, че хората го гледат някак странно.

Когато паркираше колата си, двама млади мъже внимателно го проучиха с поглед.

Една жена едва не се задави от парче торта, когато Иванов влезе в кафенето. Другите посетители го държаха под око, докато минаваше покрай тях.

Когато Иванов седна на стола, сервитьорката му подаде менюто, но преди това внимателно го изгледа от главата до петите.

„Защо е това внимание към моята персона? – помисли си Иванов. – Да не би да ми са разкопчани панталоните? Едва ли, пуловера, който нося е много дълъг“.

След дълги размишление, той достигна до следния извод:
„Навярно са ме разпознали, по обложката на книгата ми, където има мой портрет. Няма нищо чудно в това. Навярно в този град обичат да четат и веднага биха познали такъв автор като мен“.

Градът и хората веднага пораснаха в очите му.

Иванов започна да се усмихва на съседите си от близките маси, като се наслаждаваще същевременно на поднесената му храна.

Когато Васил се запъти към касата, той отново привлече погледите на посетителите във заведението.

„Навярно Иван Вазов също е преминавал през това, – помисли си гордо Иванов“.

След като получи от него парите, касиерката се приготви да му каже нещо, но премисли и се отказа.

„Вероятно е от прекомерно много чувства, – засмя се на себе си Иванов“.

В тоалетната Васил се погледна в огледалото. Тогава разбра на какво се дължи неговата „популярност“.

Под брадата му се намираше кървава диря. Лейкопласта, който бе залепил на порязаното място, което получи при сутрешното си бръснене, се бе отлепил.

В този момент Иванов разбра какво точно се е случило.

„Вероятно са ме приели за престъпник, избягал от близкия затвор, – въздъхна тежко Иванов“…..

Веднъж на лекция по социалните проблеми професорът повдигнал една книга и казал:

– Тази книга е червена.

– Не, – казали студентите.

– Да, тя е червена, – настоял професорът.

– Това не е вярно, – не отстъпвали студентите.

Тогава професорът обърнал книгата. Всички студенти видели, че горната обложка наистина е червена.

– Не казвайте на някого, – каза професорът, – че той не е прав, докато не погледнете ситуацията от неговата гледна точка.

Книги и вериги – думи, които не се съчетава много добре. Библиотеката за разумните хора е и ще бъде съкровищница на необятното знание. Всеки обичащ да чете, много добре знае какво е библиотека. Когато бяхме деца, често бяхме гости в помещения, където съжителстват „умни и мъдри приятели“. Когато бяхме студенти едва не живеехме в читалните зали, готвейки се за изпити и семинари.
През средновековието, в Европа, книгите били много рядко явление и били много скъпи. Те „се помествали“ във вериги, за да се избегне някоя банална кражба. Едната част на веригата се закрепвала към рафта, а другата към обложката на книгата. Дължината на веригата била достатъчна, за да се извади книгата и да се чете от нея, но не и да се изнесе навън.
Подобна практика за съхраняване на книги се е ползвала до края на 18 век. Решаването на проблема с кражбите на книги, по този начин, се е сматало за цивилизован. В много библиотеки, читателят се затварял в отделна „клетка“ с избраният екземпляр книга. И когато свършвал с четенето, библиотекарят отварял „клетката“.