Празниците наближаваха. Хората пазаруваха не на шега. Всеки бе натоварен според това, което бе определил за важно в дома си, приятелите и близките си.

Един мъж вървеше пред Кольо. Той бе натоварен с множество пакети и найлонови торбички.

Изведнъж мъжът се спъна и падна. Всичко, което носеше се разпиля край него.

Преди Кольо да реагира, двама младежи му се притекоха на помощ и го изправиха, след което му помогнаха да събере всички пръснати пакети и торбички, но ….

Кольо забеляза, че на тротоара лежи портфейл.

– Вероятно е паднал от джоба на този мъж, – предположи Кольо. – Трябва да го настигна и незабавно да му го върна. Може да се притесни, ако бръкне в джоба си и не го намери там.

Кольо взе портфейла и хукна след мъжа, викайки:

– Господине, господине ….

Наоколо бе доста шумно, но Кольо продължаваше да си пробива път между множеството хора и да вика:

– Господине, господине изпуснахте ….

Най накрая мъжът го чу и се обърна.

Кольо му подаде портфейла.

На лицето на мъжа се изписа огромно облекчение и благодарност.

Минеше ли облак, бързо се изливаше или подгонен от вятъра потегляше нанякъде. В такова време никъде не може да се излезе, но Дичо и Хари се бяха събрали и както обикновено си бъбреха.

– Представи си едно обикновено тяло, – обясняваше Дичо. – Един ден левият му крак получи лека травма. Подпухва, а десният крак получава допълнителна тежест при ходенето. Това продължава, докато левият крак оздравее. Или към очите се насочва прах и ръцете инстинктивно се повдигат, за да ги предпазят.

– Разбирам на къде биеш, – усмихна се Хари. – И аз се сещам за подобен пример. Температурата на мозъка се повишава. Последва прозявка. Тя разтега челюстта, за да увеличи притока на кръв. И не само това. Предизвиква рязко вдишване, с което се охлажда кръвта насочена към мозъка.

– А сега всичко това съпоставете с начина, по който човек реагира в различни ситуации, – предложи Дичо и веднага представи своя. – Аз съм получил тежко известие. Изпаднал съм в шок от вестта. Какво ще направиш тогава?

– Ще остана с теб, докато всичко отмине.

– Вкопчваш се в мен, докато напълно се възстановя, – потрива доволно ръце Дичо. – А сега си представи, че Петър от нашия клас те е обидил жестоко…….

– Единствено родителите ти могат да те дистанцират от нараняването и да предложат по-добър изход за в бъдеще, – бързо реагира Хари. – А сега ти си представи. Тревогата ти нараства. Непрекъснато си повтаряш: “ Как ще се измъкна от тази каша?“

– Ще се намеся и ще ти помогна да се справиш с проблема, – Дичо тупна с ръка по крака си. – Нали за това съм ти приятел, да ти донеса облекчение и утеха.

– И до какъв извод стигнахме? – попита Хари.

– Във тялото всичко е така съединено, че болката на една част се усеща от всички му останали части, – отбеляза Дичо.

– А как е при хората?

– В една здрава общност людете също са чувствителни към радостите и скърбите на другите, – довърши заключението си Дичо.

– А сега си представи, че окото се опитва да скрие нараняването от ръката, – Хари предизвика Дичо за нов размисъл със ситуация, корено различна от предишните. – Какво ще последва?

– Тялото ще се изолира и нещата ще се объркат.

– Чудно ли е, че сме най-здрави, когато умишлено решим да разчитате на околните да ни подкрепят и защитават?

– Понякога се опитваме да направим същото и за тях?

Двете момчета се засмяха и погледнаха навън. Небето бе избледняло, а слънцето весело се усмихваше.

Димитър бе стриктен във всичко. Той искаше винаги да знае дали постъпва правилно или не. За това се допитваше до Иларион свещеника на местната църква.

От известно време Димитър искаше да се премести на друга работа. Дълго умува. Накрая отиде при шефа си и му съобщи:

– Искам да се преместя в съвсем друг бранш. Искам да ме освободите от сегашната ми работа.

– Митко, – шефа му обикновено така се обръщаше към него, – не бих искал да те пусна. Ти си старателен и аз съм доволен от работата ти. Помисли добре върху решението си. Тук си свикнал, а там трябва да се приспособяваш към нови условия. Моля те остани.

Тези думи смутиха Димитър и той обеща:

– Ще помисля още малко по въпроса.

Излизайки от кабинета на шефа си Димитър бе раздвоен.

Желанието му бе едно единствено, искаше да постъпи по правилния начин.

На връщане от работа той се отби в църквата при Иларион.

Свещеникът забеляза Димитър и го посрещна съчувствено:

– Изглеждаш ми угрижен. Неприятности ли имаш?

Димитър без предисловие започна да обяснява:

– Искам да напусна сегашната си работа. Желая да работя в съвсем нова сфера, а шефа ми не иска да ме пусне. Грешно ли е да напусна, ако съм помолен да остана?

– Това няма нищо общо с християнството и греха, – каза Иларион. – Ти сам трябва да решиш как ще живееш по-нататък. В случая твой е изборът, каква работа трябва да работиш.

Димитър въздъхна с облекчение, а свещеникът продължи:

– Това е твоя живот и ти сам избираш как да го живееш, а шефа ти мисли само за бизнеса си.

Това успокои Димитър и със сигурност, той щеше да поеме новото поприще.

Но в случая питам: Това добро ли ще бъде за него или обратно, ще съжалява за избора си?

Радослав не за първи път изненадваше съучениците си с разсъжденията си. Макар и разделени те общуваха по Интернет.

Днес диалогът бе започнат отново от Радослав:

– Няма значение дали сме стресирани, наранени, уморени, самотни или просто отегчени, всички ние в определен момент търсим комфорт.

– Би ли отрекъл някой влиянието на парите, храната, съня, алкохола или каквото и да е друго, което носи удобство в живота ни? – написа Виктор.

– А знаете ли изобщо какво означава самата дума „комфорт“? – попита Веско.

Веднага се намеси вечно знаещият Радослав:

– Тази дума идва от от латинските думи com-, което значи “заедно с,” и fortis, означаваща “силен или сила.” По-късно латинската дума confortare започнала да се възприема като “да станеш много силен.” Вероятно и старата френска дума conforter е добавила “утеха” и “помощ” към значението. През 14 век друга френска дума – conforten – била дефинирана като „ободрявам се, утешавам се“. Накрая, през 17 век, английската версия на думата започнала да й придава усещане за физическо облекчение, както я разбираме днес.

– Енциклопедио, – пусна един емотикон усмивка Владо, – има ли нещо, което не знаеш? По-добър си и от Google.

– Забелязахте ли?! – отбеляза Радослав без да обръща внимание на закачката, – За около хилядолетие думата „комфорт“ променила значението си от „силни заедно“ на „бариера за болката“.

– Гледаш ли на Бог като на твоя сила, Която е заедно с теб посред болката, или като на бариера за болката? – попита Наско.

– Ох, пак ли твоя Бог, – възкликна Здравко.

– Но забележете, – продължи Наско, – Христос дойде на света, за да бъде наранен заради нашите престъпления и да страда заради нашето изцеление. В същността си нашата вяра е да ходим по стъпките на Исус, а след това да разберем Неговия отклик на болката. Спасителят прие болката смирено въпреки, че с нищо не я е заслужил. Исус не се опитвал да я избегне, нито да търси изкупителна жертва. Той е дошъл в нашия свят, за да направи нашата болка Своя.

– Предпочитам да се стремя към светската версия за утеха, – натърти Здравко, – тъпчейки се с най-новият сладолед, носещ маркови обувки и дрехи, притежаващ последна мода електроника, компютри и други джаджи.

– Исус ни дава сила, когато сме заедно. Тогава, преди да се възнесе обратно при Отец, Той ни обещава, че Светият Дух – „Утешителят“ – не просто ще бъде заедно с нас, но и в нас! Това е нещо, към което си струва да се стремим. За това нека търсим утехата на Божият Дух, знаейки, че тя не означава живот без болка, а утеха посред болката, – написа Наско.

– Не обичам дискомфорта, под каквато и да е форма, – озъби се с поредния си емотикон Здравко.

– Може би трябва да промениш разбирането си относно това, къде е „твоята утеха“ – обади се Радослав – и да приемеш, че някой е понесъл срама ти на кръста.

Тези спорове се водеха не веднъж, но с аргументите на Здравко, като че ли повече от събеседниците с времето започваха да се съгласяват.

Тежко бе на Марта в тези времена. Бяха я налегнали много скърби и неволи. Сякаш всички болки и мъки я бяха избрали за своя мишена. Бе отпаднала и вече нямаше сили.

Един ден тя си каза:

– Какво правя тук? Има ли смисъл да живея…..

И тръгна по прашния път без цел и посока.

Внезапно богатата зеленина покрила едно лозе я стресна. Земята бе изоставена и всичко бе обрасло в трева. Поради занемареността си лозето пораждаше печал.

– Всичко се е превърнало в пущинак, истинско мъртвило, – съчувствено въздъхна Марта.

Докато стоеше така и разсъждаваше върху видяното Небесният Лозар тихо и прошепна:

– Марто, ти се изненадваш на изпитанията в живота си!? Погледни това лозе и приеми поука. Собственикът на лозето, което виждаш, е престанал да го чисти, окопава и събира плод от него.

– Защо го е изоставил така? – попита Марта изненадано.

– Сега времето захладнява. Този човек нищо не очаква от лозето си.

– Но следващата година нали пак ще му даде плод, – смая се Марта.

– Той смята, че щом не може вече да вземе нищо от него, по-нататъшната му работа е просто губене на време.

– Той трябва непременно да го очисти и да се погрижи за него, – категорично отсече Марта.

– Състояние без страдание е безполезно съществуване, – тихо се засмя Небесния Лозар.

Марта прехапа устни и замълча.

– Искаш ли да спра да те очиствам и обработвам?

Марта знаеше вече Кой ѝ говори. Това бе нейният Спасител, за това с облекчение и радост извика извика силно:
– Не!