Малката Михаела стискаше здраво в малките си ръчички две колички. Ако можеше да грабне и още една, щеше да е добре, но нямаше толкова сили, за да ги носи.

Няколко пъти изтърваше товара си, но отново ги вдигаше и продължаваше напред.

Опиташ ли да ѝ помогнеш, крещеше:

– Не!

Не отстъпваше толкова драгоценно нещо за нея.

В живота ни често сме в същото положение.

Толкова силно се придържаме към хора, места, неща, ангажименти и задачи, че мисълта да се откажем, за да се хванем за нещо ново, може да бъде обезсърчителна.

Не е лесно да се откажеш от познатото, за да се стремиш към новото.

Но когато Бог те призовава към нещо повече, нещо ново, ние трябва да се освободим, за да се хванем.

Понякога пускането не е свързано с хора, места или неща, а с минали болки, рани и обиди.

Пусни го! Забрави здраво стиснатото. Прости. Обърни се и погледни в новата посока.

Друг път това ще означава да се откажеш от стари ангажименти и места на служене и да се подчиняваш на Бог, докато Той ни води към нова територия.

Придържането към старите удобства е лесният начин на живот, но решителният живот, насочен към послушание на Бог, ще доведе до ясни решения да се подчиняваме, където и да ни води Неговата воля.

Той обещава, че Неговата благодат е достатъчна, където и да ни води.

Ема погледна Галя и каза:

– Твоята вяра остава следа, не само когато учиш децата си на стихове от Библията, но и когато ….

– Да, да знам, – прекъсна я Галя. – Дали чета Божието Слово? Моля ли се, дори когато съм уморена? Прощавам ли, когато ме наранят? Дали хваля Бога само в неделя, а и у дома? ….

– Не е достатъчно да учиш децата си на добри неща, – смръщи вежди Ема, – защото те те наблюдават какво правиш.

– Е, да, – въздъхна предизвикателно Галя. – Начинът, по който живея, потвърждава или отрича думите ми.

– Ако по цял ден седиш пред телевизора – сбърчи нос Ема – или чатиш по телефона. В дома ти се чуват викове и обиди. Всичко това се запаметява много по-добре от това, което им казваш.

– Нали ги водя в неделя на църква. Посещават неделното училище, – Галя повдигна ръце недоумяващо.

– Църквата е добавка към основното ястие, а не заместител, – тръсна глава Ема. – Възпитанието на децата е твоя задача.

– Вече е твърде късно да поправям нещата, – Галя примирено повдигна рамене.

– Никога не е късно да започнеш, – думите на Ема прозвучаха назидателно. – Започни като се молиш с детето си поне десет минути. Прочети му един стих от Библията и говорете по него. По това време нека телевизорът, компютърът и телефона бъдат изключени. Това е инвестиция с вечна стойност.

– Искам децата ми да познават Бога, – Галя направи голяма пауза, след което продължи. – Не желая да бъда погълната от материалното. Нужно е да се фокусирам към духовното. Искам така да живея, че децата ми да следват Господа.

– Всичко, което изброи е добро, – Ема топло се усмихна на Галя. – Действай и не се отказвай, когато не успееш.

След дълъг и изморителен ден Мартин бе отново в къщи.

Той влезе в кухнята попита майка си:

– Мамо, какво правиш, когато те обиждат, нагрубяват и нараняват с думи?

Майката оформи с ръце една голяма кофа и добави:

– Хвърлям ги вътре и ги смесвам с любовта на Исус.

След няколко дни Мартин се озова в подобна ситуация.

Той смеси обидата с любовта на Исус. Болката не го засегна и Мартин отговори с усмивка.

Това не само отне силата на човека, който се бе опитал да го нарани, но даде любов на злотвореца, защото тя липсваше в живота му.

Наранените хора нараняват другите, а обичаните, обичат независимо от обстоятелствата.

Тук не става въпрос за чувства. Ако знаете, че сте обичани, всичко, което може да ви изкара от релсите, хвърлете в голямата кофа и го смесете с любовта на Исус.

Данчо бе се намръщил:

– Прошката не е извинение, нито е преструвка.

Той го осъзнаваше, но все още го болеше.

Дичо го потупа по рамото:

– Да простиш означава да продължиш напред, без да задържаш обидата в себе си.

– Да, но … ти не знаеш, – размаха ръце Данчо.

– Това не означава, че го извиняваш, нито че го подкрепяш, – заяви Дичо.- Отмъщението е Божа работа. Остави Господ да се занимава с него.

– Мога ли да моля Бог за благодат, когато нямам желание да я отдам? – попита с тъга Данчо.

– Добър въпрос, – усмихна се Дичо. – Щом ни е дадена благодат, нужно е свободно да я даваме.

Данчо само въздъхна, поне на този етап това бе трудно за него.

Денят бе слънчев, но подухваше малко ветрец. Милена бе излязла на разходка с майка си.

Двете се наслаждаваха на природата откриваща се пред очите им. Зърнеха ли интересно цветче и двете възкликваха.

Изведнъж Милена стана много сериозна. Изглежда нещо я измъчваше.

Накрая се престраши и попита майка си:

– Мамо, аз красива ли съм?

Майка ѝ я погледна , усмихна се и отговори:

– Не, не си красива, но си симпатична.

Милена от този момент започна да възприема думата „симпатична“ за обида.

Тя здраво се хвана и стана една от най-добрите в училище.

Когато я попитаха:

– От къде такава ревност у теб за учене?

Тя се усмихваше и казваше:

– Нямам късмет с външния си вид, за това го наваксвам с ума си.

И никой повече не спореше с нея.

Ако някой роднина или приятел ви каже:

– Грозен си.

Не се притеснявай. Не черпите знания с лицето си.

От такива произволно подхвърлени думи се появява ниско самочувствие, неувереност в себе си и липса на собствено достойнство. Така човек може да живее чужд живот, а не своя.

Потъвате все по-дълбоко и по-дълбоко в своята неудовлетвореност подтиснати желания.

За това по-добре разбери, кой си в Христос и ще бъдеш удовлетворен.