Денят бе слънчев, но подухваше малко ветрец. Милена бе излязла на разходка с майка си.

Двете се наслаждаваха на природата откриваща се пред очите им. Зърнеха ли интересно цветче и двете възкликваха.

Изведнъж Милена стана много сериозна. Изглежда нещо я измъчваше.

Накрая се престраши и попита майка си:

– Мамо, аз красива ли съм?

Майка ѝ я погледна , усмихна се и отговори:

– Не, не си красива, но си симпатична.

Милена от този момент започна да възприема думата „симпатична“ за обида.

Тя здраво се хвана и стана една от най-добрите в училище.

Когато я попитаха:

– От къде такава ревност у теб за учене?

Тя се усмихваше и казваше:

– Нямам късмет с външния си вид, за това го наваксвам с ума си.

И никой повече не спореше с нея.

Ако някой роднина или приятел ви каже:

– Грозен си.

Не се притеснявай. Не черпите знания с лицето си.

От такива произволно подхвърлени думи се появява ниско самочувствие, неувереност в себе си и липса на собствено достойнство. Така човек може да живее чужд живот, а не своя.

Потъвате все по-дълбоко и по-дълбоко в своята неудовлетвореност подтиснати желания.

За това по-добре разбери, кой си в Христос и ще бъдеш удовлетворен.

Стилян отново се бе огорчил. Бяха се отнесли с него недобре, а той не го заслужаваше.

Баща му след като го видя отбеляза:

– Навярно е много обидно, но помисли. Исус не заслужаваше да бъде разпнат, но какво каза?

– „Те не знаят какво правят“, – въздъхна тежко Стилян.

– Ако следваш Христос, трябва да обичаш като Него, – прибави бащата.

– Когато ме нараняват, аз се обиждам, – призна си Стилян. – Може би вместо да се съсредоточа върху собствената си болка, трябва да се запитам, защо са го направили?

– На прав път си, – усмихна се баща му. – Когато някой е груб с мен, просто му се усмихвам.

– А когато приятел не е съгласен с мен? – Стилян с очакване вдигна поглед към баща си.

– Вие сте различни, но това не променя твоята вечност. Замислял ли си се, че повечето неща, които ни обиждат, нямат вечно въздействие.

– Но може да има лоши последствия, – тъжно поклати глава Стилян.

– Може да отблъснеш хората, когато те обиждат, но по този начин може да ги отдалечиш от Христос.

– Ако някой се спъне заради мен, – Стилян разроши косите си с длани и разтърси главата си, – не …. дори не искам да мисля за това.

– Когато можеш да покажеш на някого любов, въпреки че те е наранил, той ще види в теб Исус, – баща му го потупа по рамото насърчително. – Остави обидата и я замени с любов.

– В крайна сметка вечното въздействие се открива, когато показваме любов един към друг, – усмихна се Стилян.

Угриженото му лице се бе прояснило. Радостта бе заела отново своето място в сърцето му.

Петко въздъхна с облекчение:

– Най-после в Рая. Даже Всемогъщият ми каза: „Браво“. И то за какво? За това, че прекарах живота си в спорове с други хора, коментирайки видеоклиповете в YouTube.

Той радостно подскочи и продължи:

– Не бях сигурен дали тази работа ще е достатъчна, но както се оказа, моят Небесен Отец наистина оценява и одобрява времето, което прекарах, спорейки с хора, с които не бях съгласен в YouTube. Наистина им показах! Сега мога да прекарам вечността в Рая!

И Петко потри самодоволно ръце.

Не всички в Рая бяха съгласни с това отсъждане. Много от тях влизаха в славата и блясъка на Рая като се трудеха, давайки на бедните, утешавайки скърбящите и грижейки се за вдовици и сираци.

– Как може упоритите дебати на Петко с несъгласните потребители на YouTube, да бъдат достатъчни за толкова жадуваното „Много добре“, дори „Браво“?! – възмущаваше се един от тях.

– Бях лекар и спасявах стотици животи, – обади се друг, – а този …. справедливо ли е?

– И аз бях доброволец в приютите за бездомни през почивните дни, а този е спорил с хората онлайн за теология и политика!

Петко прие леко спорещите и попита:

– Ей, тази година анонимния сарказъм и дребните обиди май се броят за нещо, а?

След което се отправи към небесното имение, приготвено специално за него.

Ами тези хиляди дебатиращи онлайн, които влязоха във вечното проклятие, защото никога не чуха Евангелието от Петко?!

Облаците почти изпълваха небето, но слънцето успяваше да пробие през тях. Не се очакваше дъжд, но не можеше да се каже, че е слънчево.

Станчо бе жестоко обиден. Не от някой непознат, а от най-добрият си приятел. Той вървеше и от време на време стискаше яростно юмруци, сякаш се готвеше за бой.

Горчивината го поглъщаше. В мислите му се зараждаше отмъщение, а то имаше чудовищен апетит.

Струваше му се, че само един акт на мъст не е достатъчен. Недоволството го изпращаше надолу по някаква зловеща спирала.

Боньо го видя. Опита се да го спре, но Станчо изобщо не го забеляза.

– Станчо, – Боньо извика след него, но реакция нямаше.

Двамата не бяха приятели, но си помагаха. Боньо бе свидетел на свадата между Коста и Станчо. Двамата се нахвърляха един върху друг. ….. Беше грозна гледка.

Всички знаеха за голямото им приятелство, но това бе съвсем неочаквано.

Изведнъж лицето на Станчо потъмня. Той обърна гръб на приятеля си и закрачи бързо. Искаше по-скоро да напусне това място.

Боньо последва Станчо. Настигна го и го потупа по рамото.

– Прости му, – посъветва го Боньо.

– Прошката не е игнориране на неправдата, – Станчо му се озъби. – Тя не оправдава и не пренебрегва несправедливостта и грубото отношение.

– Помирете се, – настояваше Боньо.

– „Прости и забрави“, – намръщи се Станчо, – е непостижимо за мен. Думите му ще оставят болезнен спомен за мен. Не можеш просто да ги съблечеш като стара дреха и да ги хвърлиш.

– Така е, – съгласи се Боньо, – но в случая да простиш означава да промениш отношението си спрямо Коста.

– След тези негови думи? – Станчо подскочи като ужилен. – Никога! Чуваш ли, никога!!

– Но ако разсъдиш добре, – отново започна да го увещава Боньо, – както казват влезеш в неговите обувки, ще го разбереш и ще откриеш причината поради, която ти е наговорил такива обидни думи.

– Да вляза в обувките му, да го разбера, …… – Станчо започна да се смее грубо. – Че аз го познавам като петте си пръста. Не сме приятели от вчера.

– Прошката е решителна стъпка, която не бива да се пренебрегва. Ако продължаваш да нервничиш и да му се ядосваш, ще загубиш мира и спокойствието си. Ще се самоизядеш сам.

– Тебе какво ти пука? – стрелна го със див поглед Станчо. – Какво си тръгнал след мен? И все повтаряш: „Прости му! Прости му!“ Нямам нужда от съветници.

Боньо бе набрал инерция и продължи кротко:

– Станчо, припомни си хубавите моменти, които сте изживели заедно. Не позволявай обидата да изсмуква удовлетворението и задоволството в душата ти.

Станчо спря. Сякаш се пробуди от някакъв кошмарен сън.

– Коста е болен и в последно време бързо се изнервя, затова понякога говори глупости, – каза си Станчо. – Как можах да приема брътвежите му за чиста монета. Глупаво е. Той страда. Трябва да му помогна, а не да му се сърдя.

Станчо се усмихна и тръгна обратно към Коста. Когато стигна до него, видя, че приятелят му е плакал.

– Прости ми, че бях неблагоразумен и не се съобразих със състоянието ти, – каза Станчо и го прегърна. – Това е пълен абсурд. Ти си ми най-добрия приятел и такъв ще си останеш, независимо от обстоятелствата, болести или кризи, през които преминаваме.

– Прости ми, – хлипаше Коста, – ти си прекрасен човек. Как можах да изговоря толкова нелепости?

Двамата тръгнаха заедно, но вече примирени.

Слави гледаше към ширналото се поле пред себе си. Всичко се бе раззеленило, а тревата от дъждовете бе избуяла.

Вятърът полюляваше нежните зелени стръкове. От далеч те изглеждаха като разбушувало се зелено море.

Брат му Мирон удряше с тънка пръчка в близката локва.

– И всичко това Бог е създал, – възкликна Слави.

Мирон го погледна, усмихна се и попита:

– Всичко ли?

– Всичко, – потвърди Слави. – И нито едно от тях не прилича на останалите.

– А снежинките? – Мирон въпросително погледна брат си.

– Между тях не можеш да намериш поне две, които да си приличат и да са абсолютно еднакви.

– Наистина ли?

Слави поклати глава в знак на съгласие, след това продължи:

– Знаеш ли, че между главата на кълвача и човката му им една по-мека гъбеста възглавничка, която поема удара, когато птицата чука по дървото? И това е промислил Бог, за да не се нарани кълвача.

– А друго? Разкажи ми, – заподскача Мирон наоколо.

– Той е създал нервните клетки, които свързват човешкото тяло с мозъка, – започна да обяснява Слави. – Те са като малки телефонни проводници, които пренасят съобщеният със скорост до триста мили в час.

– А те виждат ли се?

– Не, – отговори Слави. – Бог с малките неща действа в телата ни и тези на животните.

– А щом са толкова малки, Бог обръща ли им достатъчно внимание? – сбърчи нос Мирон. – Когато играем, ако си дребен никой не ти подава топката.

Слави леко се усмихна и добави замечтано:

– Малката сълза, дребната болка, леката обида, малкото притеснение, … не са нещо незначително за Създателят. Той се грижи за земята и обитателите ѝ, независимо колко малки са те. Очите на Господа са винаги върху тях.