В къщата беше тихо. Меги слезе полека по стълбите и седна пред пияното. Изсвири съвсем предпазливо няколко етюда на Шопен, като се стараеше да не вдига много шум, за да не събуди някого.

Изведнъж усети, че Венелин е зад нея. Той бе застанал на вратата. Въпреки, че долови присъствието му, тя се стресна от гласа му:

– Това беше любимата музика на майка ми. Постоянно я свиреше. Сутрин, обед, вечер ….

– Извинявай, не знаех, – каза виновно Меги. – Може би е по-добре е да спра.

– Не, продължи, моля те. С удоволствие ще послушам.

Меги се подчини и засвири отново. Надяваше се изпълнението ѝ да не изпъква със самодоволство и показност. Искаше да трогне, а не да се изяви или натрапи.

След това стана и се обърна към него. Венелин беше блед и тъжен. Може би музиката бе събудила скръбта по майка му.

– Баща ми вярваше, че музиката е гласът на Бога, – каза тихо Меги, тя искаше да го успокои и утеши. – Той беше мисионер и пътуваше по целия свят, за да разпространява Божието Слово. Почина в Индия. Използваше музиката, там където не разбираха езика му. Вярваше, че тя е универсална и беше убеден, че Господ разговаря чрез нея с хората.

– А свиреше ли? – попита Венелин.

– Свиреше и пееше много добре. Трогвал бе хората с изпълненията си на непознати и далечни места, а после им бе проповядвал. Разказваше, че хората докато го слушали как свири, били докосвани от Божия Дух и приемали християнската вяра.

– Навярно много души, така са били спасени от ада, – каза Венелин.

Меги само кимна с глава, а после отново седна на пианото.

Под ръцете ѝ се разляха опияняващи звуци, които достигаха до най-тъмните кътчета на душата. Това ѝ бе останало като наследство от баща ѝ …

Даниела позвъни, а после поздрави Елена, която се показа на вратата. Елена докосна с пръст устните си и се измъкна навън, като тихичко затвори вратата зад гърба си. Покани с жест гостенката към другия край на верандата. Щом седнаха, прошепна:

– И двете спят на дивана. Изтощени са.

– Ти сигурно си капнала от умора, – тихо каза Даниела. – Донесох ти малко храна. Мога ли да направя нещо друго за теб или децата?

Елена се усмихна тъжно.

– Благодаря все пак, че дойде, – усмивката ѝ помръкна. – Решихме с хората тук, че момичетата са прекалено малки, за да присъстват на погребението на родителите си. Ще ги взема, да живеят при мен. Трябва да събера багажа им, а времето ми е малко.

Елена изглеждаше объркана:

– Трудно мо е да определя какво да вземе и какво да оставя? Жилището ми е малко, не мога да взема всичко. Опитвам се да разбера какво би имало някаква стойност за момичетата, когато пораснат.

Очите  на Елена се изпълниха със сълзи. Очевидно не можеше да говори повече и се загледа в далечината.

Дочу се някакъв шум откъм вратата. Едно от децата се измъкна тихо навън. Тъмната му коса бе рошава, по рокличката имаше петна от кетчуп, а крачета бяха боси. Момиченцето пъхна палеца в устата си, сгуши се в крака на Даниела и облегна глава на бедрото ѝ.

Даниела го вдигна на ръце и го прегърна. Детето мигновено заспа на рамото ѝ.

– Съжалявам, – прошепна Елена, – оставих ги малко да поспят, но изглежда Маги  се е събудила от гласовете ни.

На Даниела ѝ харесваше да усеща допирът на малкото телце до себе си.

– Не се притеснявай. Бива ме в това.

– Само на три годинки е. Дори не знае какво е станало. Нито пък сестричката ѝ. Не знам как да им кажа.

– Ще се справиш, – опита се да я успокои Даниела.

– Дали няма им навредя ако им кажа направо истината? Лошото е, че няма кой да се погрижи за тях. Аз съм единствената роднина на майка им. Родителите на баща им са много възрастни, а двамата му братя имат по четири деца. Не бих искала момичетата да са с тях. Виж, как внезапно се преобръща целия ти живот, – въздъхна Елена. – Нищо не подозирах, когато телефонът ми звънна вчера по обяд.

Даниела постоя още малко, побъбра си с Елена, опита се да я разсее от мъката и предстоящите грижи. Най-лошото бе, че децата бяха останали без родители. Внезапна катастрофа бе отнела живота им. Сега можеха и да не разбират какво се е случило, но когато пораснат ……

Когато се чу сигналът, всички знаеха, че е дошло време за обяд. Тогава работници сядаха заедно на масата.
Всеки ден Сам отваряше чантата си за храна и се оплакваше:
– Отново фъстъчено масло и сандвич с конфитюр.
Така той хленчеше всеки ден, докато един от колегите му каза:
– За Бога, Сам, ако мразиш фъстъчено масло и сандвичи с конфитюр, защо просто не помолиш съпругата си, да ти приготви нещо друго.
– Каква съпруга? За какво говориш? – Каза Сам. – Аз не съм женен. Сам си приготвям храната.
Така много хора не забелязват какво точно се случва с тях. Те сами си приготвят сандвичи, които им е противно да ядат.
Животът ни дава изходния материал, но само от нас зависи, кои от дадените възможности ще вземем и как ще ги използваме.

Храната в Китай може да се нарече основна забележителност или атракция на тази страна.
Дълги години много провинции в Китай са живели изолирано. Така у тях са се развили различни традиции, диалекти и разбира се своя кухня.
В град Гуанчжоу идва много хора от различни места и той наследява обичаите на много области. Превърнал се е в център за събиране на разнородности.
Много от имената в менюто на ресторантите и кафенетата приличат на стихотворения. Но по самото име е трудно да се определи какво е ястието. Например, „виолетова утрин“ – какво е това? Напълно неизвестно.
Много чужденци, които живеят тук от 10 години твърдят, че постоянно опитват някое ново ястие.
Самите китайци много обичат да ядат! За тях това е едва ли не смисъла на живота им. Така, че ако им кажеш, че си пропуснал обед или вечера, ще припаднат.
Техните поздрави са от рода на: „Ядахте ли?“ или „Ядахте ли ориз?“
Ориза при тях е, както хляба при нас. А хляба при тях е като сладкиш или десерт. Те не го ядат със супата.

Ружа чакаше Новогодишната нощ, както никога до сега. Тя нямаше търпение да даде подаръка на мъжа си. Тодор отдавна мечтаеше за хубава, но доста скъпа писалка, така че тя до сега не можеше да се впише в бюджета им. И накрая тя успя да спести малко пари.
31 декенври винаги е изпълнен с безпокойство и нервност. Дали поради очакваните подаръци или суетенето около подготовка за предстоящия празник?!
Ружа тичаше напред назад, нервничеше и се ядосваше, че нищо не успява. На обяд още повече я раздразни спокойното поведение на мъжа ѝ.
Той лежеше на дивана и гледаше програмите по телевизиата една след друга. И …. се скараха.
Ружа крещеше:
– Нищо не правиш, да се разчекна ли? Само за себе си мислиш!
Тодор се опита да се оправдае:
– Ти сама не ми даваш да направя нещо. Все не го правя, както ти искаш.
Ружа не издържа, хвърли парцала в ъгъла остави продуктите на масата, силно хлопна вратата зад себе си и излезе навън.
Разплакана тя позвъни на приятелката си. Тя я изслуша и ѝ предложи:
– Ела у нас!
Ружа не се поколеба нито за миг.
– Добре, идвам.
Към девет вечерта започнаха да идват гостите. Сред тях имаше много симпатични мъже, които се държаха много любезно. Някои от тях даже предложиха да помогнат в кухнята и сервирането.
„Не са като моя, – помисли си Ружа, – всичко да чакат на готово“.
Всички седнаха на масата за да изпратят старата година. Ружа започна да ги оглежда. Колкото повече се стараеше да открие положителните им страни, разбираше, че ги сравнява със Тодор. Единият без вкус облечен, другият само за себе си разказва, третия прекъсва другите без да ги изслушва, а някои от останалите само се джавкаха. Всичката им любезност изчезна нанякъдя. Чашата преля, когато един от гостите, доста пиян, се опита да прегърне Ружа.
В този момент тя разбра, колко глупава бе кавгата, която сама беше предизвикала. Стана ѝ мъчно, скочи от стола и хукна към дома си.
Влетя в къщи 15 минути преди да настъпи Новата година. Огледа се, всичко почистено и масата сложена. А Тодор седи тъжен и прави салата. Ружа веднага си помисли най-лошото и се наостри:
– Какво, ти гости ли чакаш.
– Глупачето ми, за теб го направих. И подарък съм ти приготвил, за който ти отдавна мечтаеше – златен пръстен.
– Тоше, ти си най прекрасния мъж,  – очите ѝ се напълниха със сълзи. – Обичам те повече от всичко на света.
Двамата се прегърнаха. Часовникът удари 12 часа.