Елена примираше от страх. Всичките тези идиотски размишления ѝ идваха много.

Какво толкова бе направила? Живееше си спокойно и не желаеше на никой зло. Тя наистина не знаеше с какво се занимаваше мъжа ѝ, но смяташе, че той честно си печели парите.

Симеонов пушеше мълчаливо и гледаше светлините на големия град. Елена не издържа и се разплака.

– Е, добре де, пошегувах се малко, – каза Симеонов и я прегърна като малко момиченце. – Успокойте се. Такъв съм си заядлив. Тези неща, които изговорих срещу убитият ви съпруг и обвиненията, които отправих към вас, все още нищо не означават.

– Как така? – обърса очите си Елена. – В какъв смисъл?

– В такъв смисъл, че не вярвам  на никого, – обясни Симеонов. – Това, което чухте са само хипотези, които проверявах, като следях реакциите ви.

– А на хората, с които работите и разследвате различни престъпление и на тях ли не вярвате?

– През живота си съм виждал какви ли не хора. Човек е сложно същество, което е способно на всичко, както на саможертва, така и на подлост.

– Чудовища в човешки облик се срещат на всякъде, – поклати глава Елена.

– Сред нас има прекалено много морални изроди, – продължи Симеонов разсъжденията си, – но не мога да приема това като даденост. Опитвам се да разбера, какво ръководи хората да извършат едно или друго деяние, но го осъзнавам само с разума си, не мога да вникна в чувствата им.

– Според мен , – каза Елена, – хората се ръководят от примитивни мотиви – жажда за власт, пари, ревност, завист, страст, желание за отмъщение ….. едва ли бих могла да изброя всичко.

– Не назовахте един от най-мощните мотиви – страхът, – добави Симеонов.

– Така е, – съгласи се Елена. – Страхът ражда изключително чудовищни престъпления…. Например, страхът от разобличение.

– Точно така, – потвърди Симеонов. – Струва ми се, че убиецът на мъжа ви е искал на всяка цена да премахне свидетелите или хората, които знаят нещо за него, което може да го вкара в затвора.

– Но мъжът ми винаги успяваше да се споразумее с хората. Вярвам, че ако е осъзнавал сериозността на информацията, с която е разполагал, нямаше да рискува живота си …

– Никога не казвайте „не“, – посъветва я Симеонов. – Не вярвайте на всеки. Така по-леко ще живеете.

– Според вас как бих могла да спя спокойно, когато стреляха вчера по нас? – разкрещя се Елена.

– Ами ако не сте били вие мишената, а сте попаднали между куршумите случайно?

– Не знам, – въздъхна Елена. – Но аз съм сама, а Виктор го няма вече……

Никога не съм имал достатъчно време, за да се справят със собствените си деца. Работа, кариера, личен живот. Но децата ми са получавали всичко, което искат. Имах достатъчно пари, за да отговори на техните компютърно-шоколадени потребности. Затварях очите за грешките им, а те ми прощаваха отсъствието на внимание.
Но детството бързо отмина. Дойде трудното юношество. Първите взаимни обвинения, първият истински чувства. Направих ужасно откритието, моите деца са израснали без любов. Не участвах в тяхното съзряване, не спирах лошите им постъпки, не ги научих да различават доброто от злото.
След едно поредно недоразумение, аз стоях в кухнята, белех лук и сълзите ми течаха от очите. Влезе майка ми:
– Защо плачеш?
– Да знаеш на какъв лют лук попаднах! От него не можеш да не заплачеш.
– Изглежда, малко са го поливали.
Тогава разбрах, ако децата не се поливат в детството, когато пораснат ще донесат  на другите сълзи…

Горещината ни изненада през късните есенни дни. Това, като че ли допълваше притесненията на едра с посивели коси жена. Тя седеше и чакаше мъжа си да дойде след повикването на лекаря.
Мислите й прескачаха като светкавица в главата й: „Дано не е нещо сериозно…..Какво ли стана с детето на брат ми, какво нещо само на четири годинки е…..Дъщерята дали се е прибрала?….Забравих да и оставя бележка….дано не се е притеснила, че ме няма в къщи“.
Изведнъж близката врява, която огласяше помещението я изкара от размислите й.
Хора на средна възраст, мъж и две жени силно крещяха на възрастна жена, облечена в протъркан халат и избеляла пижама, свила се на две в количка, слушаща тъжно упреците им.
Думите на тези хора заливаха болната:
– Защо не ни каза? Все мълчиш и нищо не казваш. Защо все в последният момент ще ни уведомяват? Да беше казала по-рано щяхме да дойдем дати помогнем……
Вместо думи на съчувствие и подкрепа се лееше поток от обвинения и оскърбления.
Жената станала неволен свидетел на свадата не се сдържа и като почна…..
– Не ви ли е срам, да се нахвърляте така върху нея. Та тя е мълчала и не е казала, за да не ви притеснява. Знаела е, че всеки от вас си има достатъчно грижи и не е искала да добавя допълнителен товар в живота ви. Погрижете се за нея, успокойте я! Та тя ви е майка.
Някакво чувство на вина мина през лицата на хората. Говора им стана тих, спокоен, излъчващ мир и любов.
Жената ги гледаше, а потока от мисли пое в ново русло: „Нима човек, когато се чувствува виновен и гузен, трябва да се нахвърля върху другите с обвинения? Това ли е защитата им?….Хубаво е, че хората се осъзнават и намират правилния път“.