Данчо и Габи водеха непрекъснато спорове за количеството книги. Той иска в дома си да има повече книги, а тя по-малко.

Данчо често повтаряше:

– Аз обичам знанието, а тя ми краде радостта.

Когато Габи видеше купища книги натрупани в офиса, спалнята или хола, шумно въздишаше:

– Трябва да махнеш тези книги от тук.

– Не, какво говориш?! Просто имаме нужда от повече рафтове, – застъпваше се Данчо за книгите си.

Един ден той се опита да я убеди:

– Знаеш ли, че хората с повече книги в къщата си имат деца, които се справят по-добре в училище и в кариерата си?

Габи го погледна намръщено, скръсти ръце пред гърдите си и застана войнствено.

– Какво означава това? Нима не обичаш нашите деца? – предизвика я Данчо.

Тя продължаваше да се мръщи и да му се заканва.

Тогава той опита по друг начин:

– Ти знаеш, че християните се наричат ​​„хора на книгата“. Може би това ще те склони, да имаме повече книги в дома си?!

Но това не промени мнението и войнствената стойка на Габи.

Данчо се оттегли от полесражението и започна да си мърмори под носа:

– За съжаление има една доста добра история, която противоречи на позицията ми в спора. К. С. Луис веднъж е казал, че ще имаме библиотеки на небето, но те ще се състоят само от книгите, които сме раздали на земята.

Той въздъхна и добави:
– Е, може би тя е права.

Топлото януарско време изненада всички.

Пчеларят Тотьо се шегуваше:пчели

– Пчелите са излезли много рано. Ще ядем мед от кокичета.

– Дали не са били гладни, та толкова рано са се раздвижили, – подкачи го Дончо, който нищо не разбираше от пчеларство.

– Не гладът, а времето ги подмами, – реагира веднага Тотьо.

Бай Стефан се почеса по главата и рече:

– Има един друг глад, които засяга всички, независимо дали живеят в Президентският дом или в приют, дали са секс символи, нови звезди или майки, които си стоят у дома.

– Какъв е този глад? – попита заинтересовано Ганчо.

– Където и да сме, колкото и много да имаме, – усмихна се Стефан, – ние жадуваме за нещо по-богато, по-дълбоко, по-красиво, по-вкусно, по-бързо – нещо, което засища.

– Е, казвай де! За какво говориш? Все със твоите загадки, – нетърпеливо размаха ръка Ганчо.

Бай Стефан бе мъдър човек. Той не бързаше да отговори, защото искаше да накара хората да се позамислят. Виждайки любопитните погледи отправени към него, започна да обяснява:

– Някои признават този глад и се стремят да го задоволят по социално приемливи начини: образование, кариера, семейство, приятели или обществена служба. Други се отчайват и ядосват. Те се опитват да задоволят глада си с безразборни връзки, злоупотреба с наркотици и алкохол и дори с, насилие.

Всички мълчаха в очакване. Никой не се досещаше, какъв ще да е този глад?!

Бай Стефан ги огледа и каза тържествено:

– Това е гладът на душата. Ние всички имаме една и съща нужда – Бог.

– А как да го намерим? – с насмешка попита Радой.

– Най- лесния начин е като Му се отдадеш, – отговори Стефан. – Опитай!

– Не е много лесно, – измърмори Манчо.

– Така само изглежда, – усмихна се Стефан. – В противен случай ще останете в робството на греха и ще се подавате лесно на изкушенията.

Повечето повдигнаха рамене, а останалите махнаха с ръка.

– Бай Стефан само това си знае, – Засмя се Евгени. – За него няма друго освен Бог.

Дали защото осъдиха стареца и не се съгласи със него, не знам, но тъмен облак засенчи слънцето, което до преди малко грееше приветливо.

Атанаска обичаше да се храни в заведение за бързо хранене. Днес не бе по-различно.

Тъкмо се готвеше да седне на една от масите, когато забеляза един мъж.

Дрехите му не личаха какъв цвят са. В косата му се наблюдаваха интересни остатъци, които трудно можеше да се определи от какво са.

В едната си ръка стискаше празна хартиена чашка.

– Очевидно е гладен, – каза си Атанаска.

Не за първи път се сблъскваше с подобен тип хора.

Единственото, което я занимаваше в момента бе:

– Как да му помогна?

Напрягаше мислите си до краен предел, искайки да постъпи по най-добрия начин спрямо този човек, без да го обиди.

– Ако му дам пари на ръка …. неразумно е. Не се знае за какво точно ще ги употреби. А ограниченията, които бих му дала, по-скоро биха го подтиснали, а може и да го огорчат.

Този мъж се нуждаеше не само от храна, но и от много повече.

– Ако му купя храна и му я дам ….., – Атанаска се чудеше какво да прави, – може да се смути и да откаже.

Когато Атанаска си тръгна, тя сложи недокоснатия си пакет с пържени картофи на близка маса и срещна погледа на мъжа, докато го правеше.

– Дали ще се възползва от ….? – запита се Атанаска и прехапа устни. – Ако наистина е гладен …. надявам се.

Божието сърце бе разкрило чудесно решение, за да насърчи падналия мъж.

Има ли някой около вас днес, когото бихте могли да поканите да вземе от снабдяването в живота ви? Ако ли не, помолете Бог да разкрие нуждите на тези около вас, на които можете да разкриете сърцето Му, изпълнено с любов.

Стефан бе едва четиригодишен, но загуби подвижността си. Това бе много болезнено за малчугана.

– Нима никога повече няма да тичам? – питаше Стефан със стаен страх.

Лекарят бе категоричен:

– Мускулна дистрофия на Дюшен.

Родителите се заинтересуваха веднага:

– Какво следва по-нататък?

– Това е прогресивно заболяване, което дегенерира мускулите.

Всички бяха в шок.

Родителите се посъвзеха и започнаха да обсъждат със лекаря нуждата от инвалидна количка.

Стефан запротестира:

– Няма да използвам такова нещо.

Приятели заедно със семейството се молеха за малкото момче и събираха средства за професионално обучено служебно куче, което да му помага да стои извън инвалидната количка възможно най-дълго.

Стефан прие без ропот лечението си. Той често пееше и прославяше Бога независимо от трудните дни, през които преминаваше.

В един много тежък ден, Стефан прегърна майка си и каза:

– Радвам се, че в рая няма Дюшен.

Това малко момче имаше трайна надежда, която го укрепяваше в неизбежно трудните дни.

Когато чакането ни се стори „твърде трудно“ или „твърде дълго“, можем да изпитаме мир, защото Божието обещание ще бъде изпълнено.

Девизът на Йото бе: „Мисли само за себе си“. И той се гордееше с него.

Ако някой му кажеше:

– Имам нужда.

Йото се усмихваше и категорично заявяваше:

– Това е признак на слабост. Я се стегни.

Чуеше ли друг да споделя:

– Признавам провалих се.

И за него Йото имаше готов отговор:

– Липсва ти характер.

Когато го обвиняваха:

– Много си самонадеян. Така не бива да говориш на хората.

Той отвръщаше:

– Постоянно сме в движение. Кой има време да споделя, а за грижа да не говорим. Ние всички сме имунизирани с бързане и безпокойство.

Баща му го съветваше:

– Лесно е да се подадеш на егоистичния начин на живот и да се изолираш, вместо да помогнеш на другите, но това води до горчиви последствия.

– На мен и така си ми е добре, – смееше се Йото.

Баща му не се предаваше и продължаваше:

– Двама са по-добре от един. Те взаимно ще постигнат повече. Ако единият падне, другият ще го повдигне. Насърчават се. Заедно могат да устоят на атаките.

Йото не бе съгласен. Но утре ако изпадне в беда, дали ще се намери някой да му се притече на помощ?