Петър и Асен бяха приятели от малки. Те постоянно твърдяха, че не са видели лошо в живота си и едва ли ще им се случи такова.

Една вечер Асен подмина двама младежи и чу ясно, как единият каза:

– Все пак има ад и вечно проклятие ….

Тези думи заседнаха в мозъка на Асен и той сериозно се разтревожи.

На другия ден той каза на Петър твърде обезпокоен:

– Ами ако има ад, тогава ….?

Петър се разсмя:

– Да не си малко дете, та вярваш на такива глупости? С тях плашат лековерните хора.

Асен го изгледа, но не продължи да споделя спотаилия се в него страх.

– Когато умра ще се върна да ти кажа дали има ад? – плесна с ръце Петър.

След една седмица Асен научи, че приятеля му е умрял при катастрофа. Настъпиха тежки часове за Асен.

През нощта той сънува, че някой е застанал до леглото му. Изведнъж в него позна Петър, който му шепнеше:

– Има ад, целия горя в него.

Асен се събуди облян в пот. Този сън силно го разтърси. След няколко дни посети близката църква, където ясно чу от амвона:

– „Вярно е това слово и заслужава пълно приемане, че Христос Исус дойде на света да спаси грешните ….“

Същия ден Исус стана негов Спасител и Приятел на Асен за цял живот.

Един император събрал своите съветници и им казал:

– Хиляди наши роби, оковани във вериги, носят камъни в града. Следят ги множество пазачи и войници. Други роби осигуряват храна и вода. Всичко това е твърде бавно. Освен това харчим много пари за изхранване на робите и плащане на пазачите и войниците. Трябва да се създаде по-евтина система, която да задържа робите в строителството.

На всички се харесала идеята и съветниците се надпреварвали да предлагат различни варианти. Повечето от предложенията били сложни и съмнителни, за това били отхвърлени.

Най-накрая взел думата първият съветник:

– Предлагам система, която ще реши проблемите ни завинаги. Утре ще обявим пълна свобода на робите, ще премахнем веригите и всеки от тях ще може да напусне, когато пожелае. Ще им предложим награда за всеки пренесен камък или завършена работа. Ще ги насърчаваме с монети излети от веригите им. С парите те ще могат да си купят храна, дрехи, предмети за бита, дом, …. Те ще имат чувство за свобода и собственост и това ще ги стимулира към по-интензивна работа, защото ще видят резултатите и бъдещите си възможности. Пазачи и войници няма да са нужни повече. Дори част от тях ще участват в самата работа. Така ще се ускори строителството.

Така насилственото робство щяло да се превърнало в доброволно, защото от гледна точка на робите това изглеждало като свобода. Получавайки я, хората сами щели да организират всичко останало, защото ще усетят собствения си интерес към това. Алчността и похотта щели да ги накарат да работят с пълна отдаденост.

Тази идея била посрещната с ентусиазъм и на следващия ден робите били обявени за свободни. Нова система била посрещната с не по-малко въодушевление и от самите роби

След няколко дни съветниците с императорът наблюдавали със задоволство, как се ускорили темповете на строителството. Робите се стремели да извършват повече работа и то, колкото може по-бързо. Към тях се присъединили пазачите и войниците.

Някои от робите организирали доставка на храна и вода. Появили се  и по-инициативни от тях, които предложили колички за по-лесното транспортиране на камъните. Други станали съдии, лекари, търговци.

Всички били доволни и нито един роб не избягал.

И така до ден днешен.

Робите живеят в бетонни кутийки, работят по цял ден работа, която не обичат, за да заплащат жилищата си и да правят покупки на неща, без които могат и да минат. Освен това част от спечелените пари използват за пушене на растения, които са вредни за организмите им и да пият огнена течност, която замъглява разума им.

Ядат изкуствена храна, получена химически и затова често се разболяват. А през нощта, вместо да почиват, привлечени от чувството на неудовлетвореност на ума, се опитват да компенсират липсата на щастие пред екраните на телевизорите и компютрите.

И така в края на живота си те не изпитват радост и удовлетворение, защото са станали доброволни роби на материалния живот.

Може ли това да бъде поправено?

Да. Просто трябва да познаят Истината, която ще ги освободи.

След катастрофата, като че ли животът ѝ свърши, но Вера реши да не се предава. След многобройните операции, които спасиха живота, но не краката ѝ, тя бе преместена в нова квартира.

Първите дни можеше само да гледа само през прозореца. Но през него не видя очарователни пейзажи, които да радват окото ѝ, а безкрайно много боклуци.

Когато Вера получи инвалидната си количка, с която да се придвижва навън, тя си постави за задача, да почиства тротоара от бутилки, празни кутии от цигари, фасове, кофички от кафе и какво ли още не.

Хората я виждаха не един ден, че прави това, но въпреки всичко не стигаха до кошчетата, които бяха поставени за изхвърляне на боклука.

Призивът на една възрастна жена, която поддържаше инициативата на Вера бе:

– Уважавайте човешкия труд! Та тя е инвалид, не се ли срамувате от немарливостта си?!

Резултатът бе нулев.

Вера на малки почивки в непоносимата жега, а по-късно и в появилия се силен вятър, дори и през нощта продължаваше трудното си начинание. От инвалидната количка да събира разхвърляните непотребни неща  за нея не бе леко, но тя упорито напредваше.

На любопитните и тези, които я упрекваха Вера обясняваше:

– Това е мое съзнателно решение. Големият боклук няма да ме спре. Ще направя всичко по силите си, за да бъде нашето селище чисто. Това нека вразуми хората, да почистват след себе си и да не се държат като прасета.

Вера бе без работа. Никъде не я приемаха, където и да кандидатстваше за каква да е дейност. Така в нея се зароди желанието да бъде максимално полезна на обществото със своя доброволен неоценен труд.

Колко жалко, че никой  последва примера на Вера. Присмиваха ѝ се зад гърба и я наричаха луда.

Мария и Борис решиха втората годишнина от сватбата си, да я отпразнуват у дома, но се оказа, че са останали без хляб.

Тогава двамата заедно отидоха до близкия денонощен магазин.

Видяха на улицата, как един мъж залитна и се строполи на тротоара. Мария и Борис се приближиха към човека, с готовност веднага да му помогнат.

Непознатия се надигна, седна на тротоара и се разплака.

– Сигурно сериозно се е ударил и много го боли, – прошепна Мария. – Хайде да повикаме Бърза помощ.

– Не, нищо ми няма, – смотолеви непознатият.

– Тогава да ви откараме до дома ви, – предложи Борис. – Къде живеете?

– Няма къде да отида, – разрида се мъжът. – Оставете ме.

Двамата съпрузи се спогледаха. След това хванаха човека и го изправиха на крака.

Времето бе студено. Вятърът безмилостно фучеше в мрака.

– Не можем да оставим човека така, – каза съчувствено Мария.

– Давай, ще го заведем у дома, – настоя Борис. – Ще го нахраним, ще се постопли, а после ще видим.

– В такава нощ човек не бива да остава сам на улицата, – съгласи се Мария.

Непознатия постоянно плачеше, но когато го въведоха в топлата стая се успокои. Предложиха му храна. Макар и неохотно той изяде всичко, което му предложиха.

Мъжът се огледа наоколо и бе готов веднага пак да се разплаче, но Борис го спря:

– Вместо да се окайвате, по-добре ни разкажете какво ви се е случило.

Тъжната историята на Митко прозвуча съвсем банално. Такива неща се случват всеки ден, но съпрузите не казаха нищо.

Мария го утеши с няколко насърчаващи думи, а Борис му даде съвет за излизане от положението. След това го настаниха в едно легло и мъжът заспа веднага.

На другия ден Митко стана рано:

– Благодаря ви, – каза той на Мария и Борис, които вече го чакаха на масата за закуска.

От вчерашният разплакан мъж не бе останала и следа. В очите му искреше надежда и желание да оправи живота си.

Тази нощ валя силен дъжд. Дърветата и растенията още не се бяха отърсили от изобилната влага, за това листата им искряха на показалото се слънце.

Момчил показа главата си за малко от вратата и бързо се върна назад.

– Спрял ли е дъждът? – попита брат му Кирил.

– Да, но навсякъде е мокро, ако излезем, целите ще се накаляме, – въздъхна тежко Момчил.

– Толкова много ми се иска всичко да е мирно и спокойствие край мен, – замечта се Кирил, – както сега рано сутрин след дъжд.

– Не се заблуждавай, истинската представа за мир в личността е, когато всяка сила е в съвършено състояние и работи до краен предел, – поучи брат си Момчил.

– Това ли имаше предвид Исус, когато казва: „Моя мир ви давам“, – попита Кирил.

– Да…..

И още преди Момчил да продължи мисълта си, брат му го прекъсна:

– А аз си мислех, че ако съм заситен от всичко или си почивам, ……. е, това мирът за мен.

– Това съвсем не е така, – възрази Момчил.  – Например, здравето е физически мир, но то не е застой, а съвършенство на физическата активност. Същото важи и за добродетелта.

– И тя ли е мир? – изненада се Кирил. – Аз си мислех, че тя опира до наивността.

– Добродетелта е съвършенство на моралната дейност, – подчерта дебело Момчил.

– А светостта? – полюбопитствува Кирил.

– Светостта не е тишина, а най-интензивна духовна дейност, – обясни Момчил.

Кирил се загледа навън през прозореца и се замисли.

– Когато дълбоко осъзнаеш Бога, – каза Момчил в настъпилото мълчание , – ти ще останеш необяснимо спокоен в каквито и обстоятелства да се намираш.

Кирил изгледа брат си, но нищо не каза. Може би трябваше нещо да се промени в него, преди да има този мир, за който толкова много жадуваше особено, когато бе в напрегната ситуация.