Дебатът се развихряше, въпреки горещината.

Обсъждаше се лакомията. Чудеха се дали тя е грях или не.

– Та това е толкова нищожно нещо, – треперещият глас на Данаил изразяваше явно настроението му по въпроса.

– Крайно време е, изобщо да не се смята за грях, – отзова се неясно словоизлияние Дончо, докато натъпкваше цяла пица в устата си.

– Трябва ли да се изпитва чувството за вина, когато все още имам място в хранопровода си за още нещо? – попита пълничкия Спас.

– Е, лакомията не е чак толкова голяма работа, колкото и се придава, – усмихна се Крум.

– Все пак можеш да я изповядаш като грях, без да споменаваш името ѝ, – отбеляза Васил.

– Какво толкова? – опули очи Ставри. – Замиташ я под килима и се съсредоточваш върху истинските грехове.

– Това е объркваща тема от години, – сбърчи нос Тони. – Трябва да се променят и изяснят нещата относно това.

– Не ме интересува лакомията, – каза Братан. – не обичам много да ям, но виж за мързела не съм съгласен да го считат за грах.

Повечето се засмяха, защото знаеха прословутата „работливост“ на последния изказал се.

Странно, тези хора говореха така за греха, сякаш никога не са чели Библията.

Бобчо знаеше, че не трябваше да ги дъвче. Постоянно го хокаха за това. Дори го перваха по носа и гърба.

Но кучето си е куче. Когато реши нещо да предприема, измисляше поредната хитра стратегия.

Бобчо забеляза малко настрани обувка без надзор. То небрежно я захапваше и бавно продължаваше към вратата, очаквайки безпрепятствено да се измъкне през нея навън, а после …

Бавно и тихо вървеше в посока, където щеше да си ръфне сладко. Никой не го виждаше, но то и не бързаше.

Успя и весело замаха с опашка.

За беда Сара видя радостната реакция и се досети какво е станало.

Погледна към обувките на майка си и откри, че едната я няма.

Тогава тя повиши тон:

– Мамо, Бобчо току що бавно изкара едната ти обувка през вратата навън.

Какво последва, сами може да се досетите.

Странното е, че и ние понякога си мислим, че можем незабелязано да минем с греха си и Бог няма да забележи.

Какво толкова, не е кой знае какво?!

Като кучето знаем, че тези избори не са угодни на Бога, но продължаваме да се промъкваме тихо, надявайки се да ни се размине. Дори понякога можем да се преструваме, че нищо не се е случило.

Не е нужно да се опитваме да загърбим греха си и да се надяваме, че никой не го е забелязал.

Когато си признаем грешният избор, можем при Бога да намерим свобода от вината и ще се отървем от срама спотайващ се в тайния ни грях.

„Който крие престъпленията си няма да успее, а който ги изповяда и оставя ще намери милост“.

Щилян се бе свил след поредната критика и изглеждаше жалка картина. Златко го видя и веднага го подкачи:

– Пак ли те гълча началството. Не се притеснявай, той знае само да критикува.

– Кой се радва на критика? – повдигна тъжните си очи Щилян.

– Е, понякога тя е градивна, – опита се да го успокои Златко.

– Но има нещо още по-лошо от самата критика, – сбърчи нос Щилян.

– И какво е то? – попита изненадан Златко.

– Хората, които не спират да критикуват. Знаеш за какво говоря?

– Аха, срязали са те с думите „Това е невъзможно“. Е все пак това може да предизвика твоя ентусиазъм и желание да се захванеш с по-голям проект, – с усмивка поклати глава Златко.

Щилян само вдигна рамене.

– Помисли си само, – въодушевено продължи Златко, – почти всеки напредък, откритие или акт на смелост е предизвикан от критика. Наистина има само един сигурен начин да я избегнеш.

– Чудно ми е, какъв е той? – с болка отвърна Щилян.

– Просто не прави нищо, – плесна с ръце Златко.

– И що за избор е това? – недоумяващо свъси вежди Щилян.

– Ако очакваш да бъдеш похвален, трябва да бъдеш готов да те критикуват, – поклати заканително пръст Златко.

– Като се замисля, – Щилян се почеса по главата, – в живота върхове са достигани чрез насърчение от някой друг, а не от критика.

– Какви ги дрънкаш?! – възмути се Златко. – Няма значение колко велик, известен или успешен е един мъж или жена. Забележи, всеки от тях жадува за похвала и аплодисменти.

– Това добре, – съгласи се Щилян, – но как да преодолея поредната критика?

– Много просто, – изпъчи се важно Златко и се потупа по гърдите, – работи по-упорито, за да докажеш, че тази критика е несправедлива.

– Да, но много боли, – с мъка констатира Щилян.

– Важен е крайният резултат, а не това, което са ти казали, – потупа го по рамото Златко.

Дали от съветите или споделянето не знам, но Щилян се освежи и бе готов да се захване отново за работа.

Ганчо и Слави вечно спореха, но в тези им разговори всеки откриваше нещо ново за себе си. Така беше и днес.

Пръв започна Ганчо:

– Ако смяташ, че ще бъдеш страхотен, благодарение на нещо, което си постигнал, жестоко се лъжеш.

– Какво ще получа някой шамар не навреме?! – погледна го присмехулно Слави.

Ганчо никак не се смути от реакцията на приятеля си и продължи настървено:

– Величието идва от смирението и прошката към другите.

– Да, прощавам на всеки? – изгледа го изумен Слави. – Да не си луд?

– Бъди малко по-щедър в своята милост, – посъветва го Ганчо.

– Как си го представяш това?

– Без Бог трудно би го постигнал.

– Какво може да ми помогне Бог? – изсмя се Слави.

– Когато имаш грешна нагласа, гледаш по човешки на живота, а когато имаш правилно отношение, гледаш на живота по Божия начин, – заяви Ганчо.

– Какво значение има, как гледам на нещата? – сбърчи нос Слави.

– Когато осъзнаеш Божия план на мястото, където се намираш, ще се почувстваш по-спокоен, независимо от положението, в което си. Освен това, ако усещаш Божията ръка в ситуацията си, няма да скърцаш със зъби питайки: „Защо е необходимо, това да ми се случ….

– Е, аз често питам, особено, когато нещата се развиват зле, – прекъсна го Слави.

– Ако знаеш, че Това положение е планирано от Господа, просто ще си кажеш: „Бог го е предвидил за добро“.

– А не може ли без Бог? – отчаяна попита Слави.

– Казваш, че искаш да те смятат за велик, – усмихна се примирително Ганчо.

– О, да! И още как?!

– Ето я и тайната, – плесна с ръце Ганчо. – Довери се на Бога. Позволи Му Той да влияе на отношението ти спрямо хората, ситуацията и обстоятелствата.

– Звучи някак си много лесно, – Слави се почеса по главата. – А не може ли …. без Бог?

Ганчо вдигна рамене и категорично заяви:

– Не може! Дори не си го и помисляй.

Времето се стопли. На дъждовете им омръзнаха да валят и спряха. Слънцето се усмихна на всички и огря гори и поля.

Какво по-добро време от това за размисъл?1!

Петко и Валери не чакаха покана и потеглиха към близкия хълм, пресичайки местната гора.

– Мислиш ли, че наивникът е глупак? – попита Петко.

– Е, чак глупак …., не. – сбърчи нос Валери. – Вярно е , че вярва на всичко. За това такива лесно се подвеждат и се манипулират…..

– Да, те са като децата, – възкликна Петко, прекъсвайки приятеля си. – Впечатляват се от нещо интригуващо и много интересно.

– Да не говорим, когато търсят одобрението на някои други, особено ако са властни характери, – махна с ръка Валери.

– Така подкрепят и диктаторите, които им обещават мир и благоденствие, – допълни Петко.

– Уж са интелигентни, но не желаят да размишляват сериозно върху проблемите, – повдигна вежди Валери.

– Такива лесно се подвеждат по начините и методите за по-бързо и лесно забогатяване, – засмя се Петко.

– Въпреки това не трябва да бъркаме доверчивостта и наивността, при която липса задълбочено мислене, – наблегна сериозно Валери.

– Веднъж бях сред група простички хора, но те не бяха наивни, а дори много мъдри, – сподели Петко.

– Ти може да мислиш задълбочено по даден въпрос или да си в добро материално положение, дори да имаш висше образование и пак да си наивен, – констатира Валери.

Говориха още дълго по въпроса, но не стигнаха до ясно заключение.

Вие как мислите, наивникът глупак ли е?