Хората, които съблазняват другите да живеят като търсят удоволствия, приличат на безводни източници.

Тези, кито се стремят да утолят жаждата си с материални неща от този свят, още повече ще ожаднеят.

Лъжеучителите обещават свобода, а в същото време самите те са роби на греховни желания. Тези хора са глупави като Ваалам, чието магаре бе по-умно от него.

Светските приятели се хвалят с така наречената свобода и се опитват да съблазнят и вярващите да се върнат в света.

Когато човек е убеден в покварата на света, получава свобода само в Исус.

Ако слушахме тези светски съблазнители и се върнем в света, по-добре изобщо да не сме узнавали пътя на праведността, защото така бихме заприличали на кучето, което се е върнало на бълвоча си.

Цяла седмица се готвеха, но събирането на багажа не спореше. Забавяха ги дребни и малки неща. Предстоеше им поредното преместване. Надяваха се този път мястото да е по-добро, хората да ги приемат по-дружелюбно, така че да не се преместват повече.

Всяко преместване бе едно психическо сътресение за семейството, особено за бащата и майката, да не говорим за децата, които оставаха тук приятелите си.

Наближи очаквания ден.

Натовариха багажа си и се приготвиха да преминат на отсрещната страна на реката, където смятаха да се заселят на ново място.

Валеше силно. Дъждът проникваше до костите. Беше много кално. Трудно се вървеше. На някои места затъваха до колене.

Мъжът често побутваше бивола, които теглеше каруцата:

– Хайде Бобчо! Крачи по-бързо. Реката скоро ще стане пълноводна и тогава няма да можем да преминем.

Трудно преодоляха реката, но се яви ново препятствие. Брегът беше леко стръмен и се пързаляше ужасно.

Изведнъж малкият Петър уплашено извика:

– Татко виж бивола коленичи! Няма да може да ни изтегли!

Мъжът погледна към сина си, целия подгизнал във вода, усмихна му се насърчително и спокойно каза:

– Това животно е по-силно, когато е на колене.

Петър наблюдаваше упоритостта на бивола. Животното напрягаше сили и когато виждаше, че вече не може, заставаше на колене и така издърпваше каруцата с голяма сила и то много бързо.

Петър се се замисли:

„Татко бе прав. Така е и при нас. Когато става труден живота ни, ставаме по-силни, когато коленичим пред Бога в молитва“.

Димитър, синът на Мария и Огнян, страдаше от депресия. Това бе голямо изпитание за цялото семейство. Другите се опитваха да им помогнат, но те потопени в мъката си не осъзнаваха и не виждаха това.

Мария и Огнян бяха християни, посещаваха редовно богослуженията в църквата, но когато се обърнеха към Бога, мракът около тях ги стягаше в още по-жестока хватка.

След една от семейните консултации, терапевта ги посъветва:

– Започнете да записвате всички благословения, които сте получили от Бога. Така по-добре ще оцените хубавото, което се случва във вашия живот.

Макар и малко неохотно Мария и Огнян се съгласиха да последват съвета на терапевта.

– Не виждам голям смисъл в това, – каза Огнян след консултацията.

– Кой знае, ….може и да подейства, – каза със слаба надежда Мария. – Нищо не губим ако опитаме.

И двамата започнаха да си спомнят и старателно да записват всичко, което Бог бе направил за тяхното семейство.

Изведнъж  настъпи промяна в семейната им среда. Те започнаха по-ясно да виждат Божиите дарове и да ги откриват и в най-малките неща. Вече усещаха добротата на хората , които се опитваха да им помагат и бяха неотклонно край тях.

Един ден Огнян каза възторжено:

– Трябва да сме благодарни, че семейството ни е все още цяло, въпреки трудностите през, които преминаваме.

С времето благодарността се върна в живота на това семейство. Те откриха нови начини да общуват един с друг. Напълно осъзнаха, че Бог винаги е бил близо до тях.

И благодарността промени всичко. Синът им се възстанови. Взаимоотношенията им се оправиха и връзките помежду им се заздравиха.

Наскоро почина дядо Димитър. Той беше на 102 години. На погребението роднини и приятели си припомняха обикновения му, но спокоен живот.

– Той винаги е имал покрив над главата, – каза леля Мара.

– Достатъчно дрехи, които да облича, – добави Христо.

– Никога не е оставал без храна, – засмя се от сърце Ченко.

– Но нали това е всичко, което дядо Димитър искаше? – попита съвсем сериозно баба Магда.

Този разговор накара Жельо да се замисли сериозно за нещата, от които се нуждаем и тези които искаме.

Той си спомни: „Исус ни предупреждава да не си събираме съкровища на земята, защото където е съкровището ни, там е и сърцето ни“.

Мислите на Жельо запрепускаха още по-бързо: „Апостол Йоан ни предупреждава, че ако не споделяме благата си с другите, Божията любов не е в нас“.

Като отклик на мислите на Жельо се обади Васил Джаров:

– Дядо Димитър не споделяше много блага с другите просто, защото не притежаваше много, но той винаги намираше време, да изслуша хората и да им помогне с каквото може.

– Много от нас пилеят времето си в търсене на забавления и отдих, – прибави Долапчиев, стар приятел на покойника.

– Не желаем да помагаме на самотните и болните хора. И в затворите не искаме да отидем, за да помогнем на тези, които са затънали дълбоко в греха, – назидателно каза Никодимов, съсед на дядо Димитър.

„Ако обичаме ближния, – помисли си Жельо, – обичаме и Бога. Човек не бива да се вкопчва във своите придобивки като нещо много скъпоценно, защото ще пропусне възможността да придобие нещо много по-ценно“.

Своята известна „Божествена комедия“ Данте е нарекъл просто „Комедия“.

По това време съществувало строго деление на поемите: високия жанр, където трагедиите се пишели само за сериозни неща на латински; нисък жанр – комедии за по-светски неща, които имали щастлив край и се пишели на говоримия тогава език.

В „Божествената комедия“ се засягат сериозни теми, но „вулгарният“ италиански език на поемата не позволил да я нарекат трагедия.

А думата „божествена“ добавил след смъртта на Данте друг поет от началото на Ренесанса Джовани Бокачо.