Струйка кръв се процеждаше изпод временната превръзка, която бе сложил Дамян. Той направи знак на момчето да седне и леко надигна марлята. Отдолу се разкри противна, неприятна на вид рана.

– Трябва да се зашие, – каза Дамян.

– Ще извикам лекар, – каза Зоя, която притеснено се въртеше край наранения си брат.

Дамян изпъшка и се намръщи презрително.

– Последният доктор, с когото си имах работа, щеше да ме убие, ако не му бях попречил. Толкова са компетентни, че такава дълбока рана може и да не заздравее. Ще се възпали и тогава един Господ знае какво ще стане. С три-четири шева ще я затворя и след това почти няма да си личи.

Зоя го гледаше объркана.

– Нека първо да доведа лекар да го прегледа. Моля те, опитай се да ме разбереш, – гласът ѝ трепереше, още малко и щеше да заплаче.

Дамян сви рамене.

– Както искаш.

Един час по-късно двама лекари се опитваха да спрат кървенето, но след като шумно се скараха, само влошиха положението със своето опипване и човъркане. Радко толкова се разстрои и подлуди от болката, че отказа да ги допусне повече до себе си. А през цялото време от раната бликаше кръв.

Дамян не можеше да гледа всичко това, за това излезе. Когато след половин час се върна, завари Радко свит в ъгъла. Той не позволяваше никой да го докосне, дори и сестра му.

– Виж, – каза Дамян. – Донесох равнец, за да спрем кървенето.

Зоя въздъхна.

– Какво ще правим? Решавай! – подкани я Дамян.

След малко лекарите бяха отпратени от стаята. Радко престана да вика, но ги наблюдаваше подозрително от ъгъла. Дамян се постара момчето да види как изсипва малко от стрития равнец върху дланта си. Посочи праха, а после раната на Радко.

Изчака малко, след това внимателно пристъпи към момчето и му показа равнеца върху дланта си. Радко го гледаше плахо, но вече не толкова недоверчиво.

Дамян изсипа стрития равнец върху кървящата рана и повтори процедурата още шест пъти. Накрая се дръпна назад и остави Радко напълно да се успокои.

След десет минути кървенето спря. Вече по-спокоен, Радко позволи на Дамян да се приближи и да изчисти билката от раната. Макар че това му причиняваше болка, Радко търпеливо изчака Дамян да си свърши работата.

След това Дамян извади от джоба си кърпа, в която бяха сложени няколко игли с вече вдянати копринени конци. Радко го изгледа със страх. Тревогата, изписана по лицето му ставаше все по-голяма. При всеки опит на Дамян да посегне с иглата към раната, Радко пищеше от ужас.

– Опитай с нещо друго – каза отчаяно Зоя.

– Раната е твърде дълбока, – отвърна Дамян раздразнен от неуспеха си. – Иначе ще се възпали и тогава наистина ще има защо да пищи, а може да млъкне и завинаги.

– Той не е виновен… не разбира, – Зоя опита да защити брат си.

Дамян се отстрани и въздъхна. После извади от вътрешния си джоб малко ножче и разряза дълбоко месестата част на лявата си длан точно под палеца.

Настана мълчание. Радко и сестра му гледаха потресени. Дамян прибра ножчето и докато от раната бликаше кръв, той взе превръзка от масата и притисна разреза.

През следващите няколко минути не каза нищо, а братът и сестрата само го гледаха. После предпазливо вдигна превръзката и видя, че кръвотечението е намаляло.

Бавно пристъпи до масата, взе иглата и внимателно я насочи към раната. След това прониза с нея двата ѝ края. Изтегли нишката, сякаш кърпеше чорап. После я върза на възел, взе нова с вдяната игла и повтори това още три пъти, докато раната бе изцяло зашита.

Тогава вдигна дланта си пред лицето на Радко, за да я огледа внимателно. Дамян посочи зашитата раната на ръката си , а след това отворената рана на Радко. Пребледнял от безпокойство, Радко дълбоко въздъхна и кимна.

Дамян взе нова игла, поднесе я към раната на момчето и натисна.

Петте шева бяха направени успешно, макар и не без стонове и писъци от страна на Радко. Накрая Дамян се усмихна и стисна здравата ръката на пациента си, който бе пребледнял, но мъжествено търпеше болката.

– Кораво момче – каза Дамян. – Хората не знаят колко смел е Радко.

Радко се усмихна, той се чувстваше почти герой.

Един човек копнеел да открие съкровище и да забогатее. С течение на времето, започнало да му се струва, че това съкровище се намира в мазето на дома му.

Уверен в тази идея, прекопал цялото си мазе, но нищо не открил. Той бил  сломен и смазан от неуспеха си.

Казвали му да забрави за това несъществуващо съкровище, но той отговарял:

– Но от къде е дошла тази идея у мен, че има съкровище? Ако него го нямаше, нямаше да го търся. Просто чувствам, че е някъде тук.

До края на живота му никой не могъл да го разубеди в безсмислието на неговото търсене.

А може би той не е разбирал в какво точно се състои истинското съкровище, за това не го е търсил на правилното място и е останал разочарован.

Марта и Мария не разбираха действията на Господа. И двете се бяха обърнали по един и същи начин към него:

– Господи, ако беше тук, нямаше да умре брат ми.

Ето как бих изтълкувала мислите им, изхождайки от техните думи. Навярно всяка е искали да каже:

– Господи, защо толкова дълго отсъства. Не мога да разбера, как допусна смъртта на човек, когото обичаш. Не проумявам, защо допусна мъката и страданието да опустошат живота ни. Твоето присъствие щеше да ни избави от всичко това. Защо не дойде, когато Лазар беше още на легло? Сега вече е късно, той вече четири дни лежи в гроба.

За всичко това Исус имаше само един отговор:

– Може и да не разбираш, но Аз ти казах, че ако повярваш, ще видиш Божието царство.

Авраам не разбра защо Бог поиска от него да принесе в жертва единствения си син, но Му се довери. И видя Божията слава при завръщането на любимото си дете.

Моисей не знаеше, защо Бог го държа в пустинята 40 години, но прие изгнанието и Бог го призова да изведе народа на Израел от робството.

Йосиф не можеше да проумее жестокостта на своите братя, клеветата на невярната жена и дългите години незаслужено прекарани в затвора, но той се доверяваше на Бога и накрая видя как Бог го въздигна, за да бъде прославено името Му.

Яков не можеше да си обясни, защо беше лишен от бащината си любов, но той видя Божията слава, когато в лицето на Йосиф, като представител на царя, видя избавление, както на своя живот, така и на народа си.

Може и в твоя живот да се случват подобни неща. Ти си казваш:

– Защо Бог ми отне любимия човек? Трябваше ли да понеса такъв тежък удар? Не разбирам пътя по който Бог ме води. Защо в плановете и намеренията, които ми изглеждаха добри, претърпях неуспех? Не разбирам, защо благословенията, от които се нуждаех, толкова много се забавиха?

Не е нужно да разбираш всичките пътища на Бога, по които Той те води. Бог не очаква това от теб. Ти не задължаваш детето си да разбира, защо го караш да направи това или онова, а искаш да ти се довери.

Ще дойде ден, когато ще видиш Божията слава във всички неща, които не разбираш.

Много е важно какво предавате на децата си.

Родители, които имат травматичен опит от училище, изпитват тревога и излишно безпокойство, което децата усещат. Тогава те губят увереност и възприемат чувствата на родителите си.

Ако говорите на детето си за училището позитивно, то настроението му ще бъде съвсем друго. Можете да обсъдите с него възможностите които го очакват училище като, например,   добиване на нови знания, намиране на нови приятели. Дори е хубаво да им разкажете някои весели истории от вашия училищен живот.

Ако вашето дете бъде спокойно, радостно и дружелюбно, другите деца ще се отнасят към него със симпатия.

В същото време трябва внимателно и с разбиране да се отнасяме към чувствата и преживяванията на децата. Трябва да ги подкрепяме, но без излишно драматизиране.
Ако то ви се доверява и ви разбира, в труден момент получава съвет и намира утешение при вас, това ще е една неоценима помощ за него от ваша страна.

От друга страна, родителите могат да предизвикат стрес у детето поради неуспехите му в учебния процес. Важното е, вашето дете да разбере, че любовта ви към него не зависи от неговите оценки в училище.

Ако забележите, че вашето дете изпитва хроничен стрес заради проблеми в колектива, потърсете помощ от психолог и учителя му. В такива случаи е необходимо да му се помогне да се справи с преживяванията си, да се въздържа от нежелани реакции и да разрешава конфликтите си безболезнено.

Христо усети напрежение у Манол, той видя сянка в сивите му очи.

– Хванала те е в капана си? – засмя се Христо.

– Да, привлекателна беше, – призна Манол.

– Не избягвай темата, знаеш за какво те питам, – не се отказа Христо.

Манол не искаше да говори за това, но знаеше, че приятелят му няма да го остави намира.

– Е, добре де, хареса ми, – примирено каза Манол.

– Тя ти е първата след Теодора и сега се чувстваш виновен? – попита Христо.

– Да, – въздъхна Манол.

– Не мога да разбера как точно се чувстваш, но съвсем не е лошо да те привлече друга жена, нали Теодора е починала. Мъжете намират привлекателни жени всеки ден и никой от тях не се чувства виновен за това. Ти не скърбиш, Маноле, твоето може да се нарече само с една дума самоизтезание.

– Ами ако не мога?

– Самонаказваш се винаги, когато нещо в живота ти се обърка, – започна да му се кара Христо. – Обвиняваш себе си, независимо от това дали си виновен или не. Виж хората, те не поемат отговорност дори, когато оплескат нещо, а ти? Минаха две години от смъртта на Теодора, а ти не можеш да загърбиш смъртта ѝ.

Манол подскочи:

– Няма да я загърбя!

– Не нея, – кипеше Христо, – а смъртта ѝ. Има разлика между двете.

– Какво искаш да кажеш?

– Предполагам, че всеки ден преживяваш смъртта ѝ. Превърнал си я в символ на неуспехите си. Не се радваш за времето, през което сте били заедно, а това не е честно, особено спрямо нея.

Манол бе потресен. Внезапно осъзна, че спомена за Теодора се бе превърнал в рана. Това, което наистина правеше, не беше скърбене, а самобичуване.

– Как да стана весел пак, след всичко, което стана с Теди? – очите на Манол се напълниха със сълзи

Христо изпъшка:

– От къде да знам. Живота си е твой. Виж покани тази, която си харесал, може пък да излезе нещо. Не ме гледай така страшно, знаеш, че Теодора би се радвала да си щастлив и весел, а не такъв оклюмал и жалък.

Манол се замисли. Май приятелят му имаше право.