Денят обещаваше да е хубав. Слънцето весело пръскаше лъчите си, а небето сияеше в синьо, несмущавано от нито едно облаче.

Страхил и Влади бяха излезли малко да се поразходят. Те бяха приятели още от училище. Седяха на един чин. Харесваха едно и също момиче, но и двамата се ожениха за други две девойки.

Имаха здрави семейства. И запазиха приятелството, дори жените и децата им се сприятелиха.

Днес Страхил бе настроен малко философски. Той обичаше да разсъждава на глас, за неща, които бе разбрал и изпитал.

– Начинът, по който гледаме на Бога, се отразява на това, как гледаме на себе си, – каза той. – Ако си го представяме като строг Господар, ще очакваме да бъдем награждавани и наказвани за всяко действие.

– Ако вярваме, че Господ е любящ баща, – усмихна се топло Влади, – ще се чувстваме като негови деца, несъвършени, но обичани и приети.

– Виж, – каза Страхил замислено, – ако непрекъснато се концентрираме върху своите грешки и недостатъци, така ще постъпваме и спрямо другите хора. В повечето случаи нетърпението и раздразнението, което проявяваме към тях, са резултат от отношението ни към собствените ни грешки.

– Ако трудно прощаваме на себе си, – допълни Влади, – много е вероятно, да не прощаваме лесно и на другите.

– Веднъж се загледах в огледалото и видях един човек, който не харесвах, защото се държи грубо и недружелюбно, – сподели Страхил.

– Но Бог не гледа по същия начин на нас, – реагира веднага Влади.

– Имах чувството, че Бог ми говори, когато в мислите ми се прокраднаха изреченията, – продължи разказа си Страхил, – „Трябва да се държиш добре с този човек и да се молиш търпеливо за него. Трябва да го обичаш, защото Аз го обичам“

– Господ не подминава нашите грехове, а ги прощава, – каза Влади. – Нека правим и ние същото. Да прощаваме на себе си и на другите.

Днес беше много важен ден за Петър Василев. Току що бе завършил с отличие духовната семинария и пастирът на църквата му бе дал възможност  да проповядва от амвона.

Хората  в храма с нетърпение очакваха да чуят, какво ще каже младия проповедник.

Петър се бе подготвил много старателно Имаше намерение да блесне с дарбите си и да възхити слушателите си с дълбочината на мислите си.

Годеницата на Василев бе между слушателите, а това още повече го вълнуваше.

Петър с разтуптяно сърце се изкачи по стъпалата към църковния амвон. Започна с голяма сила и тържествен патос, но внезапно се запъна и спря.

Всичко, което бе приготвил, се изпари от ума му. Буквите в бележките му се размиваха и той не можа да прочете нищо от тях.

След като помълча малко, Петър наведе глава и слезе от амвона.

Всички бяха много изненадани. Коментарите бяха различни. Едни го укоряваха, други го съжаляваха.

Чашата преля, когато Петър получи бележка от годеницата си: „Връщам ти годежния пръстен. Как можа толкова да се изложиш. Не искам да имам нищо общо с теб“.

Смазан и отчаян младият проповедник се прибра в стаята си. Дълго размишлява върху случилото се, а накрая коленичи и се помоли:

– Боже, прости ми. Аз исках да блесна. Пожелах да изтъкна себе си. Но сега, ако ми дадеш възможност да Ти служа, решавам да не зная нищо друго освен Христос, разпнатия….

Не се мина много време и Петър Василев стана един от най-добрите проповедници.

Благословено е всяко крушение, което преживяваме в подножието на разпнатия Христос. Бог събира частите на нашето катастрофално аз и пресъздава от нас нови човеци, готови да Му служат и да изявяват Неговата слава.

Бай Петър беше едър мъж. Той имаше голям и хубав магазин с много стоки.

Веднъж Минчо го попита:

– Когато започна търговията беше ли вярващ?

– Бях, – каза Петър. – Тогава започнах търговията с молитва. Бях предал сърцето си на Бог и Му казах: „Господи, искам да започна, но не искам да правя нещо, което Ти не одобряваш. Искам в работата си да бъда напълно честен“.

– Тази молитва имаше ли отговор веднага? – полюбопитствува Минчо.

– Първоначално магазинчето ми бе много малко. нямах много стоки, а и клиентите ми не бяха много. Изкарвах колкото да закърпя положението.

Минчо го слушаше с интерес, той очакваше с нетърпение да чуе, как Бог се е намесил  в работата на бай Петър.

– Един ден в магазина ми влезе непознат човек, – продължи разказа си магазинерът. – Изглеждаше интелигентен. Купи нещо съвсем малко и си тръгна. По едно време погледнах на пода и видях там един портфейл. Когато го отворих в него намерих много банкноти.

– Поиска ли ти се да ги вземеш за себе си? – попита Минчо.

– Дори и през ум не ми е минавало, – поклати глава бай Петър.

– Този човек върна ли се да си търси портфейла? – заинтересовано попита Минчо.

– След около половин час дойде същия човек, – каза магазинерът.- Той беше много притеснен.

Тогава бай Петър беше го попитал:

– Какво има?

– Парите, парите …, – объркано бе започнал да обяснява човека. – Парите си изгубих някъде…

– Това ли търсиш? – Петър беше му показал портфейла, който беше намерил на пода.

– Ето вземи малко от тези банкноти, като награда, – бе предложил радостно човекът.

– Не мога да ги взема. Пари, които не са спечелени с труд, те не са благословени.

– Добре, тогава ще ти се отплатя по-друг начин.

– Ама и ти си един човек, – зачуди му се Минчо. – Човекът ти дава пари от благодарност, а ти ….. И как ти се отблагодари?

– Чух от Васил, – каза Петър, – че тръгнал от къща на къща, разказвал им какво съм направил, а после ги съветвал: „Само при него да пазарувате. Той е много честен човек“. И от тогава тръгна всичко …

На една от прелетните птици и дошло до гуша всяка година да прелита насам натам и тя решила да остане на едно място. Какво толкова и хората имат отпуск.

Решила и останала.

Летяла сама и се радвала:

– Няма го изморителния полет, от който те болят крилете. Сега нямам съперници при хващане на мушици, …

Минало време и птичката се почувствала самотна. Дошъл гладът и студът.

Нямала другар, с когото да свие гнездо и да има потомство. Но дори и да бе имала с какво би нахранила птиченцата си, нали намереното едва ѝ стигало. То било толкова, колкото да не умре от глад.

Птичката дочакала времето, когато отново се появила храна. Тогава се върнало и ятото. Върнала се и приятелката ѝ, но не сама, а с потомство. Тя бе прелетяла над морето, била изморена, но била щастлива.

Разбрала тогава птицата, че е изгубила цяла година и не е направила това, което се очаквало от нея. И ѝ станало още по-болно, отколкото по време на дългия и труден полет, но нищо не можело да се направи…

Освен с нетърпение да очаква новото отлитане на ятото.

Времето бе хубаво. Но Младен не го забелязваше, защото с нетърпение очакваше Пенка. Тя беше в отпуск и скоро си бе дошла у дома.

Младен крачеше нервно напред назад, Пенка закъсняваше.

– Какво я е задържало, – сърдито мърмореше Младен. – Жалко, че няма телефон, иначе до сега да съм ѝ се обадил.

Младен започна да губи търпение и ….изведнъж тя пристигна.

– Извинявай, – каза Пенка. – Наложи се да говоря с една жена. Тя имаше голям проблем. Не можех да я оставя така. Беше много отчаяна.

– Ти си позволила тази жена да вземе от „нашето“ време? И се надяваш аз да те разбера?

– Но, Младене, тя бе в нужда, а аз бях на точното място. Нима не трябва да ѝ помогна?

– Добре, Пепи, ти си като добрия самарянин, но как се чувстваш, когато закъсняваш за среща? – попита Младен с лека ирония в гласа.

– В такива ситуации съм се научила да се доверявам на Бога и Той винаги е промислял за това, – отговори твърдо Пенка.

– Тогава щом закъснея, – сбърчи нос Младен, – ще моля Бог да ми помогне да се справя с последствията.

– На всеки може да се случи да закъснее, – вдигна рамене Пенка, – но ние имаме избор как да реагираме. С раздразнение или с увереност, че Бог ще ръководи нашите стъпки.

– И какво? – засмя се Младен. – Нека си закъсняваме, няма значение, че някой ни чака и си губи времето заради нас.

– Когато се доверим на Бога, сърцето ни се изпълва с мир, – заяви Пенка. – А как е твоето сърце след като роптаеш и негодуваш?

По-късно Младен сам установи, че когато накара хора да го чакат, ако той е имал основателна причина, те му прощаваха за неудобството, което им е причинил.