Зина бе от две години в дома. Майка ѝ бе починала, а баща си не бе виждала изобщо. Наближаваше празник и тя усещаше нетърпението на децата край нея.

Щяха да дойдат хора в дома и всеки от децата щеше да получи подарък.

– Дано дойде онази …. усмихнатия батко с къдравата коса, – замечта се Мира.
Тя си спомняше колко добър беше към нея и ѝ помагаше да се придвижи по стълбите.
Тони знаеше, че ще получи някаква играчка, но сърцето му жадуваше някой да го прегърне, да поговори с него. Не помнеше майка си, нито баща си. Когато видеше някое малко дете хванало за ръце родителите си, весело да бъбри с тях, му ставаше мъчно.

Лена, често се криеше в някой ъгъл и дълго плачеше. Между хлипанията ѝ едва се разбираха откъслечни фрази:
– ….. подарък, някаква крас …. кукла…… аз искам мам…. да ме прегръща ……да ми пее…разказва приказ …..ходим на разход…..

Виктор размахваше сабя и даваше заповеди, но там  в него биеше едно детско сърце, жадуващо за ласка и любов.

Жанет гледаше през прозореца и внимателно разглеждаше отминаващите хора. Взираше се настойчиво във всяко лице. Понякога трепваше като малка пеперуда с крилца и шепнеше:

– Мама, ето я идва, не ме е забравила.

Жената с бързи крачки наближаваше вратата на дома…. и отминаваше. Тежка въздишка се отронваше от Жанет. Малкото момиченце с големи сини очи, още таеше надежда, че майка ѝ ще дойде и ще я вземе.

Станимир се люлееше на стола като махало на стенен часовник. Той не говореше, а когато искаше нещо мучеше и размахваше хаотично ръцете си. Щом не го разберяха, започваше да крещи и да си хапе.

Леля Надя  се грижеше за тях. Прегръщаше ги и ги милваше по главата, но тя знаеше, че всяко от децата мечтаят за мама и татко, някой да го обича и да го приема с недъга му.

Наближаваха празници и домът ще се изпълни с подаръци, лакомства, музика и шум, но всичко това щеше да отмине и всяко от децата отново щеше да остане със своята болка и мъка.

Стоманата е желязо преминало през голяма горещина. Почвата е скала раздробена от силното слънце и ледниците. Платното е лен преминал през измиване, разчесване, смачкване и тъкане.

Така и за човека са необходими редица събития, за да стане, какъвто трябва да бъде. Добрите свойства не се създават в разкош, а чрез страдания.

Една майка довела в дома си гърбаво момче. Тя предупредила сина си:

– Трябва да бъдеш много внимателен към новият си приятел. Не бива да му говориш за недъга му. Играй си с него и се дръж така все едно е нормално дете.

Веднъж синът казал на гърбавото момче:

– Знаеш ли какво имаш на гърба си?

Момчето се смутило и зяпнало с уста.

– Това е кутия, в която се намират твоите крила. Ще дойде ден, когато Бог ще отвори тази кутия и ти ще полетиш. Ще станеш ангел.

Ще дойде ден, когато Бог ще изясни на всеки вярващ, че основните правила, от който той се е възмущавал, са били оръдия, употребени за усъвършенстване на характера му. Те са способствали за отливането му в безупречна форма.

Тези оръдия са шлифовали  камъка, в който се превръща вярващия, за да бъде вграден в Неговото духовно здание на небесата.

Страданието служи за отлично наторяване на корените на характера ни.

John Bramblitt е съвременен феноменален художник. Той е сляп, но рисува картини. Научил се е да различава цветовете на боите, усещайки текстурите с пръстите си. Творбите на художника са широко признати.
John Bramblitt е завършил с отличие университета в Северен Тексас в Дендон. През 2001 г., заради усложнения от епилепсия, неговите надежди да стане учител по изобразително изкуство са били попарени и той изпаднал в дълбока депресия.
Но като човек със силна воля, се научил на тактилна визуализация, която му позволявала да „види“ чрез докосване и да рисува. Разработил е специална техника, която му дава възможност да създава картини. Сюжети той взема от спомените си и реални събития в живота му.
Платната на John Bramblitt постоянно са изложени в различни галерии. Той често дава благотворителни уроци по живопис, интервюта и лекции, където винаги говори за това, че физическите недъзи не трябва да спират хората в желанието им да бъдат креативни или в нещо друго, което те обичат да правят. Семинарите на John Bramblitt  са уникални в света на изкуството. Те включват адаптивни методи за хора с увреждания.
John Bramblitt е автор на книгата „Крещя в мрака“ – една история за живота Bramblitt, пътуването му през територията на слепотата и как е намерил щастието си чрез изкуството.
John Bramblitt живее и работи в Дентон, Тексас, САЩ. Той е и консултант по разработване на програми за музеи, които са предназначени за всички, независимо от тяхната способност или увреждане.

Всички онези, които постигнат нещо в живота са мечтатели за него, но не всички мечтатели постигнат нещо в живота …
Майлс Хилтън-Барбър искал да стане пилот. Но на двадесет и една години, той напълно загубил зрението си.
Неприятно! Но това сломило ли го е? Недъгът му накарал ли го е да се откаже от мечтата си? Не!
Той е получил лиценз за пилот си и  е прелетял над 21 страни на извънгабаритни делтапланер.
Освен това, той се е изкачил на връх Килиманджаро, участвал е в автомобилно състезание, ветроходни регати, маратон в пустинята, издигнал се е на балон с горещ въздух.
„Единствените ограничения в живота ви са тези, които сами сте си поставили“, – казва Майлс Хилтън-Барбър.

Тя беше едва на три годинки, когато разбра, че единият ѝ крак е по-къс и по-слабо развит от другия. Често питаше:

– От къде се е появило това? Защо другите деца го нямат?

Един ден баща ѝ каза:

– За всичко, което ти е отнето, ти се дава нещо ценно.

Това ценно нещо за нея беше любовта. Тя бе лъскавата опаковка, гланцовата хартия и копринената панделка, с които порасналото вече момиченце опаковаше нежелания паралич.

Любовта беше нейната утешителна награда. И хората около нея ѝ я даряваха щедро. Отначало тяхната любов я предпазваше да не обръща много внимание на недъга си, а по-късно стана щит срещи неприятните изживявания, с които се сблъскваше.

Така тя не изпита разочарование, когато разбра, че паралича не е дар, а болест, която я е осакатила. Не страдаше, когато се оглеждаше в огледалото и не изпитваше огорчение, когато ѝ казваха:

– Имаш много красиво лице, но кракът ти ….

Тя страдаше само, когато съзираше тъга в очите на майка си.

Любовта във всичките ѝ проявления като грижа, привързаност, нежност, сигурност, удобство и красота, с които околните я обграждаха в дома ѝ, я бранеха от всякакви болести и страдания.