Падишахът заповядал на Бирбал:

– Иди потърси в града смелчак и страхливец и ми ги доведи.

Бирбал веднага отишъл на пазара. Там той поговорил с една жена, а после я завел при падишаха. Той като я видял казал:

– Бирбал, да не си оглушал? Заповядах ти да намериш смелчага и страхливец, а ти си ми довел една жена.

– Ако аз съм оглушал, вие сте ослепели. Виждате само един, а аз съм ви довел двама.

– Погледни ме, Бирбал! Не хитрувай, говори ясно, ако имаш нещо да кажеш.

– Покровителю на бедните! Тази жена е едновременно смела и страхлива.

– Как така? Докажи го!

– През нощта небето е покрито с черни облаци, святкат мълния, вали дъжд, а тя в такова време, в непрогледната тъмнина отива на среща с любимия си. Това означава, че тя е най-смелата от смелите. Когато лежи до мъжа си в леглото, тя трепери  от всяко миши скърцане и от страх не излиза през вратата. Е, възможно ли е да има по-смел и страхлив човек от тази жена.

Ракът като болест, обезсърчение, мъка и болка споходи семейство Петрови. Нина, най-малкият член в дома им губеше последната битка с тази коварна болест.

Баща ѝ и майка ѝ постоянно бдяха над нейното легло. В молитвите им се усещаше тъгата, която чувстваха поради наближаващата раздяла.

Един ден, гледайки угрижените лица на родителите си, Нина помоли майка си:

– Мамо, кажи ми една радостна молитва.

Майка ѝ я разбра веднага.

„Дъщеря ми не иска да чува молитва за болест и болка водещи до депресия, – помисли си майката. – Тя иска да чуе молитва на благодарност към Бога за семейната любов помежду ни, за това, че през всичките тези години сме били заедно и за вярата, която ще ни събере отново в небето“.

Молбата на Нина завинаги промени молитвите в този дом. От тогава те станаха по-позитивни.

– Боже, ние знаем, че ни обичаш, – мълвеше майката на Нина. – Исус умря за нашите грехове и ни е приготвил вечен дом в небето. Имаме ли по-голяма причина за радост? Тъгата е неизменна част от живота ни, но аз съм Ти благодарна, Боже, за това, че чрез дъщеря ми, ми напомни нещо много важно – призива да се радваме. Ако погледна внимателно, той изпълва цялата Библия. Сега вече съм напълно сигурна, че ти се радваш на молитви изпълнени с радост и благодарност“.

Бащата на Нина гледаше с болка дъщеря си и тихо шепнеше:

– Господи славя Те за Твоята милост. Помогни ми да разбера, че Ти Си Изворът на радост в нашия живот.

Това не бяха вече онези опечалени родители, които живееха с мисълта, че губят нещо много скъпо в живота си. Техните лица грееха и сияеха вследствие на една радостна молитва, която изтласкваше скръбта и даваше нова надежда.

Когато се клатушка от умора

и се загубят броят на делата ти,

не  позволявай да плачеш от жалост.

не изпускай и двете си крила.

Върви напред, очаровай мила!

Не унивай, ще бъде открито доброто

и ще се издигнеш над суетата и омразата.

Любувай се на слънцето, небето сутрин.

Проблемите и неприятностите,

в миг ще забравиш, когато пред огледалото стоиш.

Промени прическата си и добави малко блясък.

Това, че си уморена, кой ти каза?

Всичките дела твой промисъл са.

Време е бавно да се разтовариш.

Изглеждаш слаба, но оставаш силна.

Проста истина, но трябва да я знаеш.

Едно помни, че ти си чудо,

макар и само – жена!

Прекрасна си, душата ти е светла.

Ще бъдеш радостна, така е завещано,

но не изпускай двете си крила!

Живял някога един богат човек, а съседът му бил беден. Богатият вдигал големи пиршества, а бедният нямал какво да яде.

При богатият човек дошъл един странник и помолил да му дадат подслон за през нощта.

Но богатият гордо казал:

– При мен окаяните и бедните не нощуват, отиди в дом, чийто покрив е небето. Там ще те приемат.

Погалил старецът богатия по главата и той се превърнал в кон.

Странникът помолил бедният съсед на богатия да пренощува у тях. Той му отговорил:

– Влез. Коня остави в двора, защото няма къде да го прибера.

Сутринта старецът  преди да си тръгне, подарил на бедняка коня. Човекът веднага отишъл с жена си в гората и докарал от там дървета. Построил си нова къща. Впрегнал коня в ралото. Изорал, насял и получил добър добив от зърно. Започнал по-добре да живее.

На следващата година старецът пак дошъл. Сега забогателият бедняк не го пуснал да пренощува.

Старецът погалил коня и той се превърнал в човек.

– Ще се откажа завинаги от гордостта си, – казал бившият кон. – Ще завещая на децата си винаги да помагат на бедните.

А възгорделият се бедняк отново се върнал в бедната си къща и изгубил всичко, което придобил за една година.

Вечерта бе хладна и не се знаеше колко повиквания ще имат тази нощ. Петров бе застъпил на смяна и блуждаеш с очи между звездите на тъмното небе, които ярко се открояваха през прозореца.

Телефонът се обади. Напрегнатият му звън извади от унеса младият лекар. Той вдигна слушалката:

– Да, ….добре, …. тръгваме веднага….“Иван Вазов“ 16.

Бързо нахлузи якето си и потегли с линейката.

Влезе в дома на възрастен свещеник, който бе получил инфаркт.

Мъжът лежеше на кревата в тъмносиньо расо с малък кръст в ръцете си. Налягането му беше много ниско. Болният бе блед. Студена лепкава пот бе избила по него. Явно имаше силни болки, но беше тих и абсолютно спокоен.

В това спокойствие нямаше никакво напрежение или фалш.

Свещеникът попита лекаря:

– Много ли повиквания имахте? Навярно не сте и вечеряли?

Той се обърна към жена си:

– Сложи на човека да похапне. Тяхната работа е много напрегната, нямат време коляно да подгънат.

Докато му правеше кардиограмата, възрастният мъж се интересуваше:

– Къде живеете? Далече ли ви е от работата? Имали много млади лекари като теб там?

Докато екипа се опитваше да облекчи страданията му, в него не се забелязваше и капка страх. Той виждаше загрижените лица на медиците. Чуваше плача на жена си. Напълно разбираше какво става с него.
Думата „инфаркт“, която произнесе младият лекар, не разколеба самообладанието му.

„Странно, – помисли си Петров, – при други посещения подобни на това, болните се парализираха от страх. Те мислеха само за себе си и за своята болка. Вслушваха се във всяка промяна на тялото си и до последно  се захващаха и за най-малката възможност, само и само да живеят. Всичко биха дали, само да поживеят още малко“.

В тези домове, които до сега бе посещавал младият лекар нямаше кръст и Библия, а плазмени телевизори, на входа му даваха да си обуе специални пантофи и независимо от състоянието на болния до последния момент слушаше само истерии.

Болните стенеха, мятаха се в леглото, хващаха лекарят за ръце, вглеждаха се в очите му и слушаха внимателни гласа му с някаква призрачна надежда за чудотворно изцеление.

Такива хора измъчваха със своето състояние роднини и всички, които ги обкръжаваха. Лекарят при такива положения се чувстваше безсилен и не защото не можеше да им помогне, а защото виждаше, че смъртта ги е победила.

Но странно, след смъртта на този свещеник, Петров изпита тиха радост, защото смъртта не одържа победа над него.

В съзнанието на Петров се прокрадна въпрос: „Смърт, къде ти е жилото?“