Всички много обичаха малкия Андрей. Той намираше всякога какво да даже, дори и на най-отчаяният между хората. С това си действие предизвикваше радост и насърчение.

Веднъж той бе отишъл при съседката леля Нина. Тя беше добра и щедра жена, но животът ѝ бе труден, изпълнен с мъка.

Когато ѝ предлагаха да сподели проблемите си с Бог, тя гневно отговаряше:

– Къде е този Бог? Ако го имаше, щях ли да страдам така?

Колкото и да се опитваха да ѝ обяснят какво точно трябва да направи, тя махаше с ръка и нервничеше:

– Не ми говорете повече за вашия Бог! Писна ми!

Андрей се завъртя край леля Нина и весело каза:

– Днес научих едно стихотворение, искаш ли да ти го кажа?

– Добре Андрюша, – засмя се леля Нина, – давай!

– Създаде ме великият Бог – започна Андрей, –  за да го прославя. Той изпрати светлината Христос, за да ме спаси от греха и позора. Исус подаде ми ръка и ме води към Небесата. Побързай, не бави се, на зова му откликни и сърце си широко отвори.

Леля Нина нежно погали главата на малкото момче и се просълзи.

Виждайки сълзите и Андрей съчувствено попита:

– Мога ли да ти помогна с нещо?

– Близките ми не са ме оставили, а и съседите ми помагат, но ти днес ми помогна най-много.

След като се раздели с момчето, Нина падна на колене и се разплака:

– Господи, прости ми ……

Паричко Богаташев забогатя. Той не се интересуваше от нищо друго освен от това, да задоволява собствените си апетити и желания.

Един ден Паричко реши:

– Ще си построя дом и то не какъв да е, а такъв, че всеки да ми завиди.

Речено сторено. На централен парцел в града се появи луксозна сграда, която привличаше погледа на хората с изгледа си и оформлението си. Вътре бе обзаведена със скъпи и модерни мебели.

Един ден Богаташев покани приятелите си на гости. С гордост ги разведе и им показа своя нов дом. Поканените цъкаха и се възхищаваха от всичко видяно.

Сред приятелите на Паричко бе архитект Християн Добролюбов , чиято оценка много се ценеше от Богаташев. По време на приема домакинът изтегли настрана архитекта и го попита:

– Е, какво ще кажеш за дизайна и интериора на новата ми къща?

– О, – отвърна Добролюбов, – всичко е прекрасно, но при строежът е допусната една голяма грешка.

Леко засегнат от думите на специалиста, Богаташев попита:

– И каква е тя?

Отговорът последва веднага:

– Смъртта лесно може да влезе в нея.

Тази неочаквана забележка накара притежателя на къщата да се замисли дълбоко, но не настъпи кой знае каква промяна в разбиранията му и той се оттегли обиден.

След няколко месеца в новия дом на Паричко наистина влезе смъртта и го взе със себе си.

Колко е важно за човек да знае, независимо дали е богат или беден, че един ден ще умре.

Да имаш красива къща тук на земята е действително голяма привилегия, но по-важно е да „имаме от Бога здание на небесата, дом неръкотворен, вечен“, защото в него смъртта няма власт. То е неразрушимо и непреходно.

Блажен онзи, който има място в дома на Отца.

Денят бе хубав. В такъв като него, хората повече мечтаят, идват им чудесни идеи, в тях се ражда надежда за бъдещето.

Рени бе си навела глава над Библията, а майка ѝ плетеше до нея на пейката. Край тях тичаха и играеха деца.

Изведнъж Рени вдигна очи от книгата и каза изненадано:

– Погледни как Йоан, ни представя бъдещето ни в небесата. Там улиците ще бъдат от чисто злато.

– И какво те притеснява? – майка ѝ усети, че нещо сериозно измъчва дъщеря ѝ.

– Дали няма някакво скрито послание в това описание? – повдигна заинтригувано вежди Рени.

Майката ѝ се засмя и с типични си хумор попита:

– Нима си мислиш, че Бог мисли за злато?

– Тогава защо е павирал с него небесните улици, – попита Рени.

– Златото е просто небесен асфалт, – вдигна рамене майката на Рени.

– Какво искаш да кажеш? Че златото няма такава стойност като тук на земята?

– Просто тук на нашата планета има много неща, на които отдаваме по-голямо значение, а във вечността те ще бъдат нещо несъществено и незначително, – спокойно обясни майката ѝ.

Рени внимателно погледна майка си, която продължи в същия тон:

– Погледни колко време, усилия, жертви, компромиси и внимание отделяме за нещо, което няма да има стойност във вечността.

Какви са вашите приоритети? Осъзнавате ли какви са вечните ценности? Или се залъгвате с неща от този свят, които ръжда ги разяжда и грабители крадат?

Беше се стъмнило. Козма седеше притихнал във фотьойла си и съзерцаваше през прозореца светлините на големия град. Едни гаснеха, а други се появяваха. Зад всеки светъл прозорец се намираше поне една душа бореща се със задушаващия грях в своя живот.

Козма се изправи. Светна нощната си лампа. Седна пред масата си и на празният лист пред себе си, започна да записва мислите, които го вълнуваха в момента:

„Християните са предназначени да живеят с чувство за неотложност“.

Той повдигна глава и се заслуша. Думите го изгаряха отвътре. И той трескаво продължи да пише:

„Спешността не е паника, не е безпокойство, не действие преди да се мисли. Това е настойчиво чувство, което изисква постоянни и много често бързи деяния“.

– Защо е така? – попита Козма.

И си отговори сам:

– Посланието на Евангелието е известие за спешност.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Преди да разберем добрата новина за Исус Христос, трябва да осъзнаем изобличаващата истина за греха ни.

Независимо дали знаем това или не, всички ние сме в доста сериозна опасност.

Никой от нас не знае кой дъх ще бъде последен за нас или кой изгрев ще видим последно, преди да премине в отвъдното. Нито ни е известно, кой телефонен разговор ще сигнализира за края на дните ни.

Следователно ние сме в опасност, света също.

И фактът, че по-голямата част от хората не признава опасността, не е доказателство, че тя не съществува. Неспособността да бъде разпозната, говори колко голяма е тя“.

Козма пламна целия. Думите сами напираха в него и искаха, колкото се може по-бързо да се излеят върху листа.

Химикалът продължи да следва милите му и педантично да ги отбелязва върху парчето хартия.

„Никой от нас не знае, кога Исус ще се завърне. Това може да стане сега, утре или всеки следващ момент. Той ще дойде в небесата и тогава за едни ще настъпи огромна радост и утвърждаване, а за други голям страх и съжаление.

Християнинът живее с чувство за неотложност и готовност, защото ние сме хората, на които е поверено единственото послание за безопасност и благополучие, което може да донесе мир между грешния човек и светия Бог“.

– Въпрос на време е и Исус ще дойде, – усмивка трепна върху устните на Козма, – тогава ……

Ръката му последва бързия бяг на мислите му:

„Ние сега живеем в този свят, но сме временни жители и имаме сигурно гражданство, но на друго царство.

Колкото повече неща притежаваме и колкото по-удобно живеем, толкова е по-малка вероятността да копнеем и търсим горното. Колкото повече установяваме начина си на живот тук, толкова по-малко ще инвестираме в другия.

Едно от основните неща, което ще ни попречи да живеем с чувство за неотложност, е комфортът ни тук, в настоящия свят“.

– Доколко всъщност сме запознати с реалността на човешкото страдание в света? Колко сме близо до безжалостната бедност, истинското преследване, действителната безнадеждност? – Козма не напразно си задаваше тези въпроси и търсеше обяснение за тях.

Той разбираше, че има проблеми в света, но те не бяха в квартала му. Нямаха истински имена и реално отношение спрямо него, за това изглеждаха далечни и не достатъчно спешни.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Общата ни натовареност в живота също ни пречи да живеем с чувство за неотложност“.

– Това изглежда нелогично, нали? – усмихна се Козма. – Но какво правим всъщност? Имаме срочни събрания, на които трябва да присъстваме; неотложни съобщения, които непременно трябва да напишем …. Струвани се, че бягаме от едното към другото, без отдих и почивка.

Мислите на Козма започнаха да се изливат като неспирен поток върху листа.

„Цялата тази натовареност служи, за притъпяване на сетивата ни, като ни отделя от това, което е наистина спешно. Всички задачи и дейности, с които е заето съзнанието ни, имат един единствен резултат, много малко време да отделяме за реална мисъл, размисъл и съзерцание.

Ако се молим и благовестваме на неразбраните сърца чрез силата на Светия Дух, ще открием, че сме заангажирани с онова, което наистина има значение.

Разпространението на Благата вест не търпи отлагане. Това е неотложен въпрос.

Нека погледнем към живота си и да видим какво ни пречи да позволим това да бъде така“.

Козма остави химикалката и въздъхна дълбоко, след което започна молитва, в която изразяваше своята благодарност към Твореца и Създателя на всичко живо и невидимо.

Тази пролет се случи доста дъждовна, но хубавото е, че имаше и слънчеви дни, които се преплитаха  с плача на огромните сиви облаци. В промеждутъците, когато времето беше  хубаво, хората бързаха да засеят, защото в калта нищо не може да се прави.

Днес беше относително топло. На запад се надигаха отново сиви валма, които предвещаваха пак дъждове.

С надежда, че могат да излязат и да си поприказват навън Крум, Дельо и Теньо тръгнаха към градската градина. Тримата приятели бяха неразделни в училище, след учебните занятия, …. Обичаха да спорят и да уточняват нещата. Търсеха истината.

– Има разлика между идеала и откровението отгоре, – заяви Крум.

– Каква? – попита Теньо.

– Идеалът не вдъхновява, но откровението насърчава и възпламенява, – отговори кратко Крум.

– Да, вярно е, – съгласи се Дельо. – Тези, които се отдават във властта на идеалите, рядко правят нещо.

– Човек може да измисли бог като нещо удобно за себе си, – допълни Крум, – за да оправдае съзнателното пренебрегване на своите задължения.
– Виж, – отбеляза Теньо, – Йона убеждаваше себе си, че щом Бог е справедлив и милостив, всичко си струва.

– Мога да имам правилна представа за Господа, – отсече Дельо, – но точно поради тази причина мога да започна, да се отклонявам от отговорностите си.

– Да, но ако на човек му е дадено откровение свише, – размаха ръце Крум, – неговият живот не може да не приеме правилната посока, защото с откровението  идва и моралния стимул.

– Идеалите могат да те приспят и да те доведат до гибел, – подчерта Теньо.

– Ясно, – разтърка ръцете си Дельо, – нужно е, човек да достигне и до това, до което ръцете му не могат да се доберат. Иначе за какво са тогава небесата?

– „Без откровение от горе …“  – вдигна пръст нагоре Крум. – Точно, когато губим Бога от погледа си, ние ставаме
безразсъдни, невъздържани, преставаме да се молим. Вече не виждаме Господа в дребните неща и започваме да действаме по своя собствена инициатива.

– Ако ние вярваме, че дължим всичко на себе си и правим всичко каквото считаме за необходимо, без да очакваме Божията помощ, – изтъкна Дельо, – ние ще се търкаляме по наклона към пропастта, изгубили откровението.

– Трябва да се замислим сериозно, – каза Крум. – На какъв дух сме сега? На Този ли, Който изхожда от Божието откровение? Очакваме ли от Бога да направи повече, от колкото е свършил до сега? Има ли някаква жизненост и свежест в нашия духовен поглед?

Въпроси, които очакваха своя отговор.  Момчетата мълчаливо се разделиха, вглъбени в дълбок размисъл.