Нелепо е, когато двама са готови да създадат семейство, но преживявайки криза, се разделят. Ето ви един прекрасен случай отразяващ това.

Това бе един вълнуващ и дългоочакван ден.

Много музика, цветя, богата трапеза и усмихнати хора. Танците не спираха, шампанското се лееше, ….

След сватбената церемония Краси се усамоти в Надя в определената им за това стая в бащиния му дом.

Младоженецът бързаше да пристъпи към дългоочакваната брачна нощ. Другото за него не бе толкова важно, дори и преброяването на парите събрани на сватбата.

Но Надя имаше други планове. Тя бе получила много съобщения с поздравления и искаше на всичките да им отговори.

Краси, не издържаше безкрайното бавене на Надя пред смартфона ѝ.

– Какво толкова интересно има там? – попита обезкуражен той. – Мила, не е ли време да оставиш вече смартфона си? Това е първата ни брачна нощ.

Надя се обиди.

– Хората са ме уважили, – ядоса се тя. – Нима сега трябва да ги пренебрегна?

Краси се намръщи, но се въздържа от по-бурно изразяване на емоциите и спокойно попита:

– Кое е по-важно за теб аз или приятелите ти, с които си пишеш?

– Разбира се, че приятелите, – троснато отговори Надя, без да се замисли.

Нейният поглед бе вперен в малкия екран. След всяко прочетено поздравление по лицето и плъзваше лека усмивка, а след това започваше да пише отново.

Краси загуби празничното си настроение. Той бе отчаян. Чувстваше пренебрегнат и отхвърлен. Не радост, а мъка изпълни сърцето му.

– Тогава по-добре е да се разведем, – предложи Краси.

Надя вдигна рамене, като продължи да чете и отговаря …..

Работата стигна до съда, където се опитаха да ги помирят, но Краси се разкрещя:

– Нейните приятели са по-важни от мен, тогава нека си живее с тях.

Така първата брачна нощ стана последна.

Младите хора трябва отговорно и внимателно да се отнася към брака си и бъдещи взаимоотношения в него.

Главната причина за разводите, особено ранните, са в резултат от лекомисленото отношение към създаване на семейство.

Обида, гняв, срах и много други негативни емоции всеки ден съпътстват нашето съзнание, лишавайки ни от здрав разум и трезво мислене.

Отрицателните емоции до нищо добро няма да ни доведат.

Ден като ден. С малко слънце и почти без вятър. Облаците намръщени се трупаха на небосвода и аха да заплачат.

Сашо, който бързаше за работа, бе блъснат във автобуса, в който току що се бе качил. Обхвана го ярост и бе готов веднага да отвърне.

„Само да ми падне, – помисли си Сашо, – с петата си ще го стъпча и ще го смачкам като цигарена угарка“.

От това получи частично облекчение. Даже си представи, как се заяжда с виновника, а после го поступва, докато стигне до своята спирката. Така настроението му се повдигна малко.

Но вместо това Сашо се усмихна и на този, който го бе блъснал каза:

– О, извинявайте! Толкова съм тромав.

Този хумор не бе изпълнен със сарказъм. Сашо се постара да каже всичко това просто и дружелюбно.

Тромавият „джентълмен“ се изненада, смути се и се изчерви, а след това се виновно каза:

– Извинете, навярно съм ви причинил неудобство, моля да ми простите!

Изведнъж напрежението спадна. Сашо и непознатия избухнаха в смях.

– Ама и вие го казахте, – смееше се „нападателят“, – сякаш вие ме бяхте блъснали.

И двамата отново бяха залети от нова вълна смях.

Автобусът спря. Шофьорът отвори предната врата, а след това щеше да отвори и другите, за да слязат тези, които не се бяха успели да се придвижат напред.

Но една нетърпелива „госпожа“ яростно натискаше звънеца и не махна пръста си от него. Сякаш ако веднага не отворят вратата пред нея, ще настъпи Третата световна война.

Това продължително звънене, отекваше неприятно в главите на хората и допълнително ги изнервяше.

Стоян носеше тежка чанта и бе готов да я стовари върху нетърпеливата жена.

Сред намръщените физиономии се обади силен мъжки глас:

– Леличко, на този звънец и един танц можете да ни изсвирите.

Автобусът се разтресе от смях.

Жената се смути. Нищо не каза, но продължаваше да натиска звънеца. На хората им беше вече все едно, това което ги разстройваше, се бе превърнало в източник на добро настроение. Всички се смееха от сърце.

А когато вратата се отвори, човекът, който стоеше зад нетърпеливата жена, взе да ръкопляска. Останалите го подкрепиха, като удряха дланите си една в друга.

Останалият път на автобуса се превърна в празник. От време на време се чуваше:

– Бъдете така любезен …

След, което следваше поредната шега.

Въпреки логиката човек трябва да постъпва, не така както му се иска, а точно на обратно. Вместо да си „връщате“, по-добре обърнете всичко на шега, тогава обидата и гнева ще отстъпят място на бурния смях.

Хубаво е, когато има есен, защото тя нежно и внимателно ни подготвя за студа. Това е време за размисъл, когато човек  с ръце в джобовете изпада в приятна меланхолия.

Есента е време за съзерцание. Краските ден след ден се сменят. Листата се носят от лекия вятър. Всичко това възбужда у нас романтично настроение.

Всяка година нещо през есента умира. Листата падат от дърветата, а голите клони беззащитно се люлеят от вятъра в студената зимна светлина.

Листата, както и хората не са готови да се откажат така лесно. Те здраво се държат за миналото и ако имаха сили да останат зелени, вероятно до последно биха се сражават за мястото, което толкова дълго им е служило.

Не е случайно, че някои монаси на Атон и не само те, понякога оставят в килиите си цял ден, пребивайки в болка и мълчание.

Разказваха ми за един монах от Атон, отшелник, който не приемал никого по три-четири дни в седмицата. И това не го правел, защото бил безразличен към хората, а напротив поради голямата си любов към тях.

– Дете, – казвал той, – за да ти дам нещо, трябва да го взема. Но за да взема, ще трябва, като пчела, да намеря райски цветя, да събера прашец от тях и да се заключа в своята „кошер“, за да приготвя „мед“. И когато на следващия ден дойдеш при мен, ще те срещна с нова сила, усмивка и добро настроение. И мога да те насърча, да те подкрепя. Но не мога да направя нищо, ако съм изтощен от постоянна суета или ако бъда като гаснещ фитил.

Обикновено се смята, че жителите на западните държави, освободени от съветската армия от фашистите, са неизказано радостни от спасението им от хитлеристите. Но такива ярки настроения не са царували навсякъде.

Според спомените на поета фронтовак Дейвид Самойлов, в източната част на Полша жителите гледали съветските войници с „предпазливост и полувраждебно“. При възможност се стараели да се обогатят от красноармейците.

Съветските жени не ходели сами на улиците на полските градове, за да не се натъкнат на неприятности.

В Унгария местното население много често нанасяло на съветските военнослужещи коварни удари в гръб.

Както си спомня ветеранът от Великата Отечествена война поетът Борис Слуцкий съветските пияните войници и офицери унгарските селяни ги отмъквали един по един и ги удавяли в силажните ями.