Дебатът се развихряше, въпреки горещината.

Обсъждаше се лакомията. Чудеха се дали тя е грях или не.

– Та това е толкова нищожно нещо, – треперещият глас на Данаил изразяваше явно настроението му по въпроса.

– Крайно време е, изобщо да не се смята за грях, – отзова се неясно словоизлияние Дончо, докато натъпкваше цяла пица в устата си.

– Трябва ли да се изпитва чувството за вина, когато все още имам място в хранопровода си за още нещо? – попита пълничкия Спас.

– Е, лакомията не е чак толкова голяма работа, колкото и се придава, – усмихна се Крум.

– Все пак можеш да я изповядаш като грях, без да споменаваш името ѝ, – отбеляза Васил.

– Какво толкова? – опули очи Ставри. – Замиташ я под килима и се съсредоточваш върху истинските грехове.

– Това е объркваща тема от години, – сбърчи нос Тони. – Трябва да се променят и изяснят нещата относно това.

– Не ме интересува лакомията, – каза Братан. – не обичам много да ям, но виж за мързела не съм съгласен да го считат за грах.

Повечето се засмяха, защото знаеха прословутата „работливост“ на последния изказал се.

Странно, тези хора говореха така за греха, сякаш никога не са чели Библията.

Голяма скръб обзе семейство Манолови. Бащата почина.

Никола тежко преживяваше случилото се, защото много бе близък с него, а сега него го нямаше.

Изгуби се утеха, спокоен сън, редовна храна и сигурен план за напред.

До сега Никола се движеше в света, място, където не само живееше, но и действаше според собствените си желания и настроения. Често бе мамен и се заблуждаваше в много неща, а сега се питаше:

– Накъде?

Бе виждал баща си да се моли, но до сега той вършеше това повече по задължение и за него това нищо не означаваше.

В тези тежки дни Никола искрено се обърна към Бога:

– Научи ме какво да правя, Господи. Болката ми е голяма. …. Сякаш няма бъдеще за мен ….

– Следвай Ме, – дочу тих и нежен глас.

– Господи, позволи ми да погреба баща си и ще дойда….

– Върви след Мене, и остави мъртвите да погребат своите мъртъвци.

Това бе явна покана.

Никола бе физически жив, някои около него също, но всъщност бяха мъртви, отделени от Бога. Ако той останеше там, където бе сега, щеше да си остане духовно мъртъв.

Единственото, което трябваше да направи бе да последва Господа и да му посвети живота си.

И Никола го направи. Мирът дойде в сърцето му и той знаеше вече за какво да живее.

Биляна до скоро не бе изпитвала такова отчаяние в ежедневието си. Изглеждаше така, сякаш простите задачи, които някога бяха за нея даденост, внезапно се превърнаха в недостижими височини за преодоляване.

Всяка работа, която извършваше в къщи много бързо се разрушаваше от хората, които тя най-много обичаше.

– Това е то домакинска работа. Събирам едни и същи предмети ден след ден, – скърцаше със зъби Биляна. – Всяко извършено действие е почти безполезен акт. Понякога се чудя дали малките хора, които съм родила, тайно кроят заговор, за да ме подлудяват.

Днес Биляна забеляза няколко пръски засъхнало мляко. Докато прекарваше мокрия парцал върху упоритото петно в главата ѝ изникна картина.

Малко дете, което току що бе проходило, обърна чашата си пълна с мляко.

Изведнъж Биляна се усмихна и тихо промълви:

– Благодаря ти, Господи.

Прокара още веднъж мокрия парцал по засъхналото петно и отново се засмя:

– Благодаря ти за това бебе.

Докато се бореше със всяко парченце засъхнала мръсотия Биляна се молеше:

– Благодаря ти за моите деца.

Тя гледаше как мръсният под се превръщаше в гладък, лъскав и чист, след всяко преминаване на парцала и си казваше:

– Благодаря ти за моето семейство. Благодаря ти за моя дом …..

Колкото повече благодареше, толкова на сърцето ѝ ставаше по-леко. Настроението ѝ се подобри.

– Боже, наслаждавам се на възможността да изтъркам засъхнали парчета храна, – Биляна вече танцуваше с парцала из стаята. – Ако мога да се усмихна на това, тогава мога да направя всичко.

Е, може би това е начинът за почистване!

За беда и това стигна до нея. Откриха ѝ рак на гърдата. Въпреки всичко Ема се овладя и запази доброто си настроение.

Оперираха я.

Тогава реалността, че е загубила част от тялото си започна да я тревожи и притеснява.

Когато се събличаше, за да се къпе, оглеждаше осакатеното си тяло и ѝ ставаше тъжно.

– Такава няма да мога да отида на плаж, – с болка си казваше тя.

Често се оглеждаше в огледалото, но мъката, че не всичко е наред с нея, а караше да плаче.

Мъжът ѝ се опитваше да я успокои:

– Ти винаги ще бъдеш красива за мен. Обичам те. Защо се тревожиш толкова?

– Ти нищо не разбираш, – нахвърляше се тя върху него. – Това не е просто малък белег, а отсъствие на ….

И Ема се разплакваше.

Един ден, когато посети лекаря си за преглед, той я попита:

– Какво ви притеснява?

– Тази обезобразяваща операция …., – смънка Ема.

– Но вие сте жива, – възкликна лекарят. – Нима не осъзнавате каква голяма късметлийка сте? Ракът бе малък, а лимфните ви възли чисти.

След тези отрезвяващи думи Ема дойде на себе си.

– Да, аз съм жива, какво съм се размрънкала?

Скоро тя срещна едно малко дете болно от левкемия. Въпреки болестта то бе весело.

Ема искаше да му даде нещо, за това го попита:

– Какво искаш за подарък?

Детето разрови предметите около себе си и започна да изброява:

– Виж каква красива кукла имам и толкова много играчки …… Нищо не ми е нужно. Имам си всичко.

– То е право, – каза си тя. – Когато не можем да си обясним трудностите в живота си, лесно се разочароваме от ситуацията и питаме: „Защо точно на мен?“ Ако сме мъдри бихме приели спокойно нещата, които не можем да променим.

От този момент очите ѝ се отвориха за благословенията в живота ѝ и от устата ѝ започна да се излива благодарност.

На какво ви наподобява човек, който отлага всичко за по-нататък?

Имаше един строител. Викаха му Михо.

В сърцето си той пожела да построи дом. За целта започна да събира материали. Всеки ден ги поглеждаше и си казваше:

– Малко са. Все още са недостатъчни.

Накрая се престраши и започна строежа. Положи началото и се заредиха дни, седмици, години, а сградата стоеше недостроена.

Михо все отлагаше:

– Днес не съм в настроения, утре……

Или се почесваше по тила и добавяше:

– Малко почивка, нещата трябва да се доизкусурят …

И така строежа се проточи, края му се не виждаше.

Дойде смъртта и отнесе Михо.

Останаха само разхвърляните материали и не достроеният дом.