Станко се усмихна и презрително заяви:

– Някой си мислят, че като ходят на църква, това ще ги доведе близо до Бога.

– Там всеки се среща с Господа, – възпротиви се Пламен.

Станко изгледа приятеля си и добави:

– Най-лесно сърцето се закоравява в църквата.

– Като те слуша човек, ще си помисли, че изобщо не си християнин, – изненадан възкликна Пламен.

– Слушай, – започна твърдо Станко, – слънцето разтопява восъка, но втвърдява глината. Така е и с Божието Слово. На едни влияе, други променя, а трети закоравява, защото нямат намерение да му повярват.

– Какво искаш да кажеш, че непрекъснатото излагане на Словото прави зло, а не добро? Нима не трябва да се ходи на църква? – Пламен повдигна рамене в недоумение.

– Да, – заяви категорично Станко, – особено ако няма намерение да прилага в живота си това, което чува. Можем да сме свидетели на чудеса и да слушаме Истината, но ако не ги приемаме, сърцата ни могат да се закоравяват.

Пламен се замисли сериозно:

– Може би имаш право. Юда ходеше и говореше с Исус три години и половина. Слушаше го как проповядва. Видя възкресението на Лазар, слепи мъже да проглеждат, глухи да прочуват и въпреки всичко предаде Исус.

– Най- накрая ме разбра, – поклати глава Станко. – Предузнанието на Бога не променя отговорността на човека. За това не спирай да ходиш на църква, а отивай там с желанието да опознаеш Господа.

Методи се превиваше от смях и не можеше да се спре.

Брат му Стойко го изгледа подозрително и попита:

– Какво ти става?

– Днес отидох в лекарския кабинет, защото не се чувствах добре, – отговори през смях Методи.

– И какво е смешното тук? – повдигна рамене озадачен Стойко.

– Медицинската сестра ми подаде термометъра, за да измеря температурата си, а …, – продължаваше да се хили Методи, – вместо да го поставя под мишницата или в устата, държах го в ръка. И когато тя го поиска. Погледна го и каза изненадано: „Нямаш температура, но ти гориш!“

– Как ще имаш, като не си го сложил на правилното място, – укори го Стойко. – Така, както си го поставил, си измерил температурата на стаята.

– Да, де, – понамали смеха Методи. – Термометърът не бе счупен или неефективен, просто не бях го използвал по правилния начин.

– Така, – започна да го поучава Стойко, – ако държиш на разстояния Библията от себе си, ще пропуснеш силата и истината, която тя ти предлага.

– Ти пък намери с какво да сравняваш …, – махна с ръка Методи.

– Ако искаме да бъдем и да правим това, което Бог желае от нас, – продължи съвсем спокойно Стойко в същата посока, – трябва да подходим към Библията с правилните инструменти и намерения.

Дарина бе медицинска сестра. Един ден пулмологът в болницата Андрей Попов, където тя работеше, я покани на среща. Дарина се съгласи.

Когато излизаше от болницата, Андрей я чакаше на входа.

Дарина бе поразена, Попов стоеше и пушеше.

– Интересно, – каза си тя, – Андрей знае всичко за белодробните заболявания и токсичните ефекти от тютюнопушенето, но въпреки това пуши.

Той разбра изненадата, която предизвика у нея, затова се усмихна и каза:

– По същия начин има голяма разлика между нашите намерения и действия, когато става въпрос за вършене.

Дарина повдигна вежди и прибави:

– Мнозина вярват, че ако мислят за истината и говорят за нея, вършат точно това, което трябва, но това не е така.

– Знам, знам, – усмихна се Андрей, – разбирането не е достатъчно, ако не действаме според него. Но какво да правя, не мога да ги откажа.

Това важи и за нас.

Може да знаем, че трябва да се доверим на Исус, но това е различно от активното доверие в Него. Да искаш да се подчиняваш на Бог не означава да го направиш.

Вярно е, че по-лесно е да се отнасяме добре с хората, с които общуваме по-малко, отколкото с тези, с които сме редовно, защото те могат да ни лазят по нервите.

Подражавайки на Христос, ние по-добре Го разбираме и започваме да се трансформираме. Когато ставаме повече като Господа, се държим с другите така, както Той ги вижда и се отнася с тях.

Никола посети една наскоро нашумяла изложба на картини. Тя бе твърде голяма.

Приятелят му Максим, който го придружаваше го попита:

– За какво би си мислил, ако ти предложа да си представиш произведение на изкуството, което още не е започнато?

– Празно платно, – отговори Никола без да се замисля.

– Мисля, че може да се види и по друг начин, – усмихна се загадъчно Максим.

– Как? – повдигна рамене Никола.

– Изкуството вече съществува и работата на художниците е просто да го разкрият, – обясни Максим.

– Може и така да се погледне, – уклончиво се съгласи Никола.

– Ръчна работа, понякога превеждана като „изработка“ или „шедьовър“. Тя произхожда от гръцката дума poiēma, от където идва в нашия език така наречената поезия, – поясни Максим.

– Не разбирам, това каква връзка има с това, за което говорим до сега?

– Бог ни е създал като произведения на изкуството, – продължи да уточнява мислите си Максим, – но поради греховете и престъпленията ние сме замъглени. За това Божествения художник трябва да ни разкрие.

– Да, – възкликна Никола, – как не се сетих? Бог ни възстановява. Ние сме Неговите шедьоври.

– Така е, – съгласи се Максим. – Божественият Художник работи, за да желаем, да действаме и да изпълним Неговото добро намерение.

– Ясно ми е вече, – плесна с ръце Никола. – Бог работи във нас, за да разкрие Своите шедьоври.

Слави бе тежко наранен. Крачеше по пътя към дома и мърмореше под носа си:

– Няма да му се размине така лесно. Да му простя? Никога. И няма да го забравя…

Баща му го видя и го последва в стаята.

– Какво се е случило? – попита той сина си.

Слави сподели огорчението си.

– Прости му, все пак ти е приятел, – посъветва го баща му.

– Никога!

И Слави се приготви да напусне стаята, за да се уедини някъде и да „ближе раните си“.

Баща му го хвана за рамото и го задържа.

– Когато простиш, пускаш един пленник …

– Нямам никакво намерение да го освобождавам, – изкрещя Слави.

– Но този пленник си ти, – наблегна бащата.

– Глупости, – нервно реагира Слави, – вечно ще помня начина, по който се отнесе към мен.

– Тогава ще заприличаш на онова магаре, което всеки път се спъва в един и същ камък и пада в една и съща дупка! – каза бащата.

– И какво, да стана умно магаре, което заобикаля камъка и не пада в дупката?! – иронично се усмихна Слави.

– По човешки изглежда незаслужено, но е необходимо, – отбеляза бащата.

– И защо е необходимо? – сбърчи нос Слави.

– Бог ти е простил много повече ….

Слави замря, а после примирено добави:

– Това е сложно.

– Никак не е сложно за тези, които уповават на Господа.

Слави само въздъхна, но вече бе съвсем успокоен.