Станислав отново се нацупи и за пореден път избяга от масата, отказвайки се да се храни.

Майка му въздъхна:

– Пак с неговите капризи.

Дядо Стоян стана и отиде след внука си. Завари го седнал на леглото, прегърнал коленете си и забил глава в тях.

Когато Станислав усети, че някой влезе в стаята му, вдигна глава готов да му се скара, но когато забеляза, че това е дядо му се въздържа. Той много обичаше този мъдър старец.

– Те си знаят своето и за мен не ги интересува, – оправда се Станислав пред дядо си, за бягството от масата.

– Хората около теб не знаят какво се мъти в главата ти, – каза спокойно дядо Стоян. – Те не могат да видят твоите мисли, не разбират емоциите ти, мечтите ти. Не могат да схванат  мотивите на твоите действия.

Станислав се бе успокоил и внимателно слушаше дядо си. Старецът никога не го бе подвеждал или лъгал, за това думите ми винаги се посрещаха с уважение.

– Те виждат само тялото ти, – продължи дядо Стоян. – А по твоите действия съдят за това, което става в теб. Намръщените ти вежди говорят за недоволство, усмивката за благодарност и добро разположение, юмруците ти свидетелстват за враждебност и гняв.

– И какво да правя тогава? – въздъхна тежко Станислав.

– Апостол Павел ни съветва да принасяме телата си в жертва жива, благоугодна на Господа.

– Какво означава това? – попита Станислав.

– Каквото се случва с нашето тяло, показва на хората около нас, какви сме в действителност. Можем, колкото си искаме да декларираме нашата християнска вяра, но ако действията ни свидетелстват в противното, хората имат пълното право да се усъмнят в нашите думи.

Станислав се замисли, а след това добави:

– Не бях прав! Ядосах се за дреболии. …. Мама изобщо нямаше вина. А със всичко, което направих, наказах себе си. Останах без обяд.

Дядо Стоян се усмихна и погали внука си по главата.

– Дрехите, думите, навиците, ….. със всичко това сме длъжни да прославяме Бога. Трябва да бъдем „безукорни и незлобливи, непорочни Божии чада всред опако и извратено поколение…“, – заключи дядото на Станислав.

Момчето подаде ръка на стареца и двамата отидоха заедно в трапезарията.

Лицето на Мартина отразяваше болка и притеснение. Бяха я наранили с думи и тя бе огорчена. Лошото бе, че това бе направила най-добрата ѝ приятелка.

– Да отвръщаш с любовта е полезно за здравето ти, независимо от обстоятелствата – каза спокойно майка ѝ, когато я видя да влиза в стаята.

– И това е вярно, – потвърди баба ѝ. – Медицината е доказала това. Учените са установили, че враждебността причинява стрес, който води до язва на стомаха, главоболие и множество други заболявания.

– Каква връждебност? – троснато попита Мартина. – Това бе само малка закачка, …… но ме заболя.

– Враждебността е такъв тип гняв, който човек изпитва, когато се случи нещо сериозно, – обясни майка ѝ.

– Но експертите твърдят, че най-сериозните проблеми се предизвикват от дреболии, – допълни бабата.

– Помисли си само,  – каза майка ѝ, – колко стрес би избегнала, ако се научиш бързо да прощаваш?! Представи си физическите и емоционални предимства на този начин на живот!

– Във всеки вярващ живее Божията любов, – усмихна се баба ѝ. – Ако се подчиняваш на тази любов, тя ще те освободи.

– Спомни си, когато Исус каза на Лазар да напусне гроба? – припомни ѝ майка ѝ. – Той вече бе оживял, но все още беше обвързан с погребалните дрехи. И тогава Исус му заповяда да го развържат, за да може да ходи свободно. Същата свобода Исус и за теб. Така че съгласи се с Него.

– Кажи на тези смъртоносни навици, които те връзват: – подкани я баба ѝ – В името на Исус освободете ме! Отказвам се от враждебността, непростителността и егоизма. От сега ще живея живот изпълнен с любов“.

– Ясно, – каза Мартина, – за да се измени коренно живота ми, не ми е нужно медицинско чудо. Трябва само да се подчиня на силата на любовта. И това ще направя още днес.

Двете жени се усмихнаха. Мартина бе усвоила новия урок.

Петър Марангозов бе добър дърводелец, всички го знаеха като такъв. Той бе ловък и сръчен майстор. Само че отлагаше всичката си работа за утре.

Когато се обръщаха към него с молба да им направи нещо, той все казваше:

– Добре, утре ще го направя!

Докато бе млад хората подканяха Петър:

– Жени се, време ти е!

А той се усмихваше и казваше:

– Добре, утре ще се оженя.

Така и не се ожени. В обещания премина младостта му. А работите му се натрупваха и ставаха много, но той все се усмихваше и казваше:

– Добре, утре ще го направя.

Каквото успееше го правеше, а когато не успееше да свърши навреме нещата, не се огорчаваше много.

Така животът му се изниза тихичко.

Една сутрин хора го помолиха да изпълни една поръчка.

Петър по навик отговори:

– Добре, утре ще го направя!

– Утре? Кога ще бъде това? – попитаха го хората. – На колко години си? Внезапно можеш да умреш и нищо няма да направиш.

Петър учудено се почеса по главата:

– Прави сте! Наистина на колко години съм сега?

Седна на стола си и започна да пресмята. Когато преброи годините си, му стана недобре.

– И това е всичко, – каза си той. – Вече съм на шейсет. Кога измина това време?

За духовния живот няма утре, сега спасявай душата си!

Забелязвали ли сте как се поставят ръцете на починал човек?

Те се скръстват на корема му, а в тях се поставя свещ.

Така заспиваше бащата на Йовко, като умрял, със скръстени ръце на корема, но без свещ.

Жена му Дона все се плашеше от тази му поза и един ден реши да го отучи от този му навик.

Когато мъжът ѝ заспа, взе свещ, сложи я между пръстите на ръцете му и я запали.

Когато пламъкът стигна до ръцете на Цоко, той отвори очи и попита жена си, която седеше до него:

– Доне, аз умрял ли съм? Май наистина съм се гътнал!

След това погледна внимателно жена си и каза:

– И ти ли си покойник, като мен? – въздъхна дълбоко и промърмори – И на оня свят не ме остави на мира.

Според него човек умира, за да се отърве от жена си.

Веднага след това Цоко разбра грешката си, но от навика си да спи със скръстени ръце на корема, не се отказа.

А когато дойде време да умира Цоко каза на снаха си Милена:

– Цял живот съм спал със скръстени ръце, все едно съм умрял, за това искам да ме погребете като войник, с ръце прибрани към тялото.

Милена се засмя и го попита:

– А къде тогава да ти сложа свещта?

– Аз отивам да си почивам, – заяви категорично Цоко – и нямам намерение да паля нищо на онзи свят.  Каквото съм палил, съм го палил, дордето съм бил жив.

Ирина спеше по шест часа на ден, понякога и по пет. Сутрин се събуждаше, набързо глътваше по едно кафе и така караше до вечерта.

Друга на нейно място отдавна би си помислила:

„Май нещо не правя живота си, както трябва. Трябва да сменя ритъма на ежедневието си“.

Ирина всеки ден не бе имала достатъчно сън, но това не я смущаваше. Тя отдавна се бе отучила да мисли по този въпрос.

Когато на Ирина и се случеше някой и друг свободен час, тя изпиваше още някоя ободряваща напитка, след което гледаше телевизия, сърфираше из интернет или се взираше с опулила очи в стената пред себе си, а в главата ѝ се гонеха неприятни мисли.

От страни изглеждаше, че излизането от този порочен кръг е много лесно.

Не веднъж приятелката ѝ Боряна я съветваше:

– Просто трябва да си легнеш навреме, нищо повече. Няколко дена осемчасов сън и ще станеш неузнаваема. Ще бъдеш по-спокойна и добра, ще престане да се караш с хората и във всичко ще успяваш.

Но за да танцува в такъв ритъм на „валса“, Ирина трябваше да е свършила всичко навреме за съответния ден, а за това се изискваше да положи непоносимо волево усилие. А на такова усилие, сънливата Ирина не бе способна.

Гено, колега от работата ѝ, често я мъмреше:

– Щом си недоспала ти ежедневно ще губи няколко часа за различен род глупости. И поради тези изгубени часове, ще лягаш не навреме, а няколко часа по-късно.

Зорка, която се месеше навсякъде и даваше постоянно съвети, дори и когато не са ѝ ги искали казваше:

– В шест часа сутринта, искаш или не искаш, недоспала трябва да станеш. И какво правиш на работното си място? Подремваш за минута или две. Каква работа ще свършиш тогава?

Ирина огорчена хвърляше по един съкрушителен поглед на съветниците си.

А през това време си мечтаеше:

„Ех да можех да се махна по-далече от тия, на друго работно място, където дават и повече пари ….“

Но всичко това си оставаше мечта, тъй като навиците ѝ си оставаха непроменени.