Мартин реши да ремонтира старият си диван, който бе оставил под навеса. Той бе износен и разкъсан.

– Ще го претапицирам и ще стане като нов, – заяви гордо Мартин.

– Може ли парче нов плат наистина да съживи този стар диван? – недоверчиво попита съпругата му Милена.

– Сама ще видиш, – закани се Мартин.

Когато Милен свърши работата по тапицирането на стария диван, Милена бе изумена от трансформацията му.

Изглеждаше съвсем различно. Бе напълно преобразен.

– Не мога да повярвам, че това е същият диван, – възкликна тя.

Понякога, след като сме преживели трудна ситуация, може да се погледнем в огледалото и не можем да се познаем. Виждаме сърце, белязано от болка, горчивина, мъка и нараняване.

Май е време за малко претапициране.

Бог е готов и желае да претапицира нашите разбити сърца.

Той ще премахне нашите каменни, упорити сърца и ще ги замени с нежни, отзивчиви сърца.

Невероятно нали?

Може да мислим, че не можем да простим и да продължим напред или да намерим истински мир и почивка.

Със собствените си сили не можем да направим нито едно от тези неща.

Но когато позволим на Бог да размени нашите коравосърдечни сърца с нежни сърца, в живота ни може да настъпи възстановяване.

Бог не може да претапицира сърцата ни, освен ако не сме готови да пуснем старото и да прегърнем новото, което Той предлага.

Трябва да сме готови да разменим горчивината, непростителността и болката, които се опитват да ни попречат да простим и възстановим мира.

Ще направите ли тази размяна днес?

Дъжд като из ведро. Митко притича под един навес и се сблъска със Крум, стар негов приятел, с който от години не се бяха виждали.

От дума на дума, двамата решиха да притичат до близкото кафене, хем да се видят, хем да си поприказват.

В кафенето бе топло и уютно. Само дъждът нахално тропаше по стъклата на прозорците и напомняше за себе си.

– Ако съм честен, – започна малко неохотно Крум, – голяма част от времето ми е погълната от грижите за собствения ми живот. Разбира се, това изглежда естествено и неизбежно.

– Виж, – усмихна се топло Митко, както някога, – колкото повече остаряваме, толкова повече нарастват нашите отговорности. Трябва да се грижим за децата и застаряващите си родители, да не говорим за собствени физически нужди и ежедневни изисквания.

– И все пак, колко често и лесно този фокус се простира отвъд необходимото в една дива не балансирана и само поглъщаща се форма на живот? – поклати тъжно глава Крум.

– В интерес на истината, това се случва много повече, отколкото някой от нас иска го да признае. Трябва да се отбележи, че това не е съвременен феномен, а вечно предизвикателство за човешкото сърце.

– Да, твърде често „се занимаваме със собствените си къщи“, пренебрегвайки дома на Господ, който „лежи в руини“.

Митко и Крум от детство посещаваха църквата и там израснаха. За това сега Крум цитираше Агей, един от пророците в Израел.

– Тук откриваме същата болест, – Митко потупа по рамо приятеля си, – която ни мъчи днес. Нашите собствени желания и нужди са на първо място, като всичко и всички останали се вписват, ако и когато времето позволява, включително домакинството на вярата, Църквата на Бог.

Крум само въздъхна, а Митко продължи:

– Основният проблем на „както времето позволява“ към Бог и другите е неуловимата природа на времето. Просто казано, нашите егоцентрични апетити никога не се засищат и ако бъдат оставени не контролирани, ще изискват всяка унция от нашето време и емоционален капацитет.

– Ако преследваме и култивираме начин на живот, който е ориентиран около семейството на Бог и неговата мисия в този свят, това никога няма да се случи, – плесна с ръце Крум.

– Вярвам, че честната оценка на тази склонност е първата стъпка към истинско изцеление и израстване в Христос. Преди ние като християнско семейство да можем да светим като светлини в света, първо трябва да признаем дълбочината на личната гордост и загриженост за образа и егото, които живеят във всяко човешко сърце.

– Знаеш ли, досега не съм се замислял сериозно за това? – призна си Крум.

– Господ копнее да види къщата си изградена и сияеща от светлината на неговата любов. Той е фар на надежда и светлина за целия свят, кани всеки от нас в радостта и свободата.

– Когато ориентираме сърцата и животите си около Неговата история, не само се изцеляваме, но и хората около нас започват да се сблъскват с трансформиращата любов на Бог във и чрез нас.

Вън грееше слънце и времето бе хубаво, но Станчо стоеше пред компютъра вече четири часа.

Баща му влезе в стаята и му се скара:

– Още ли си пред компютъра? Няма ли друго занимание за теб.

– Само да довърша играта, – измънка Станчо.

Баща му изключи компютъра от контакта и каза:

– Наказан си. Два дена ти забранявам да включваш компютъра. Иди да помогнеш на майка си в градината.

Станчо се изхлузи от стола с кисела гримаса.

Майка му почистваше доматите. Някакви зелени червеи ги бяха нападнали.

Станчо събра няколко от тях и се сети за празния сандък. С няколко от нахалните екземпляри се насочи към навеса, където бе дървената кутия.

Намери го бързо. Натрупа в него клони с листа и пусна червеите вътре. Затвори плътно капака, а за по сигурно отгоре му сложи камък.

След няколко дни Станчо реши да надникне в сандъка. Когато отвори капака, остана изумен.

В него имаше само голи изсъхнали клонки и червеите, които не помръдваха.

Станчо обичаше растенията и животните, но пред очите му бе смъртта. Червеите бяха изгризали листата, а след това поради отсъствие на храна бяха измрели.

Това бе животопроменящо преживяване за Станчо.

Той се засрами. Изобщо не бе искал да се случи това, но то бе станало.

Така действа и с греха. Той носи смърт на взаимоотношенията ни с Бога. Причинява страдания на планетата ни. Предизвиква ни един друг да се нараняваме.

Но Бог продължава да предлага Своята любов. Той не се отказва от нас, защото знае, че ще мине време преди да разберем и последваме обичта Му.

Баба Тота срещна един от съселяните си – Гочо и му каза заговорнически:

– На съседът ти Досьо не му е чиста работата, може да ви обере някой ден. Например, може да ви открадне брадвата.

На баба Тота не може да не се вярва. Тя знае всичко, което се е случило в селото или ще стане и то до най-големи подробности.

Когато Гочо се прибра в къщи, веднага потърси брадвата, но не я намери. Цялата плевня преобърна, но никъде не намери брадвата.

Той излезе на улицата притеснен.

– Човек без брадва е като без ръце, – недоволно замърмори Гочо. – Каквото и да вземеш да поправяш в двора, все брадва ти е необходима. Какво ще правя сега без нея.

Гледа Гочо съседът му Досьо идва насреща, но не просто идва, а върви като човек откраднал брадва. И се оглежда, кривейки очи, дори се усмихва хитро, като човек присвоил чужда брадва. Даже и поздрава му бе подозрителен, в него се усещаше притворството на крадец отмъкнал брадва.

– Колко е нечестен съседът ми, – реши в себе си мъжът. – Да посегне на брадвата ми, как не го е срам.

Гочо се озлоби спрямо комшията си и се върна в дома си, изпълнен с омраза към Досьо.

Прекрачи прага на дома си и гледа, под навеса лежи „откраднатата“ брадвата.

– Това е моята брадва, – каза Гочо. – Навярно някой от синовете я е ползвал и не я е поставил на мястото.

Зарадва се Гочо и доволен излезе навън.

Видя съседа си, но сега човекът съвсем не му изглеждаше като такъв, който е откраднал брадвата му. Той гледаше, присвиваше очи и се усмихваше, но вече не като грабител на брадви.

– Колко честен е съседът ми, – възкликна радостно Гочо.

След дълги пазарлъци Явор купи дворът и къщата на Пена Вдовицата. Не, че си нямаше.

Тази покупка направи специално за сина си Радо, който таман се бе научил да прави бъчви. Изглежда от рода на майка му към Радо бе прехвръкнала искра, пораждаща любов към дърводелството.

Дядо му Васил правеше маси и столове, а понякога и шкафове. Та така от дядо към внук се бе предало някакво влечени  към обработването на дърво.

Сега щом се чуеха звънливи удари от бившия двор на леля Пена, хората наоколо си казваха:

– Радо пак набива обръчи на някоя нова каца.

Зад вратата под навеса Радо държеше черничеви, ясенови и яворови трупи. На тия трупи Радо им улавяше жилката. Цепеше ги с желязна брадва, чиято дръжка бе доста къса.

От нацепените плоскости Радо издялваше дъги, които ставаха част от бъчви и каци.

Веднъж бъчварят попита Пенко от долната махала:

– Знаеш ли, че кривицата, като сестра на геобразната секира, е била сечиво, донесено от прабългарите?

– Нима между прабългарите е имало бъчвари?! – запъна се Пенко.

– Но е имало майстори на дървени огради, крепости и къщи, – скокна Радо, – а за такава работа славянският топор не приляга, както кривицата.

В работилницата на бъчваря имаше още рукан, триони, рендета, стоманени шила за пробиване на дупки на шините, болтове, нитове и голям трупач, с който чирака Веско приглаждаше трупите.

Радо имаше още два инструмента.

– Това е криво ренде, – обясняваше бъчварят на чирака си, – с него се правят жлебовете в края на дъгите. В жлебовете се опаянтват дъната на каците и буретата. А това е въторг. Той скосява от двете страни дъгите, така че да прилепнат плътно една до друга и да образуват окръжност.

Всичките тези инструменти, големи и малки пергели, заедно с понятия като „радиус“, „диаметър“ и „скосен цилиндър“, говореха, че не от всеки става бъчвар, за този занаят е нужен акъл.

– Радиуса на едно дъно, трябва да се нанася пет пъти на обиколката му, – казваше Радо, когато учеше Веско на занаята си. – Дъгите на бурето по средата трябва да са по-широки, за да придобие то тумбест вид. Кацата не е чорап та да я почнеш отдолу нагоре, а обратно, за да могат обръчите постепенно да се свиват.

Веско слушаше внимателно, защото знаеше, че Радо няма да повтори казаното, а майсторът продължаваше с обясненията и препоръките си:

– Между дъгите на дъното не пъхнеш ли стебла от папур, кацата ще пропуска, но ако мазнеш мястото, от което прокапва със счукани брястови листа, всякакво сълзене изчезва.

– Какви са тези листа? Каква е тази замазка? – питаше Веско.

– Питал съм майстора при когото чиракувах, но и той не можа да ми го обясни, – въздъхна дълбоко Радо. – Просто наследено от стари майстори.

Веско го гледаше озадачено, а същевременно си мислеше: „Как мога да правя нещо което не разбирам, какво е или как действа?“

– Веско, във всеки занаят има неща, които трудно се обясняват, но не ги ли усвоиш, калфа ще си останеш, – засмя се Радо.

Както другите бъчвари, така и Радо си бе извлякъл своя философия:

– Ако дъгите с обръчите и дъната са големия свят на бъчвата, то папурът и замазката от брястови листа са от малкия свят. То и в живота е тъй. Малките неща допълват големите.

Когато показваше сърцевината на разцепено дърво на чирака си, добавяше:

– Това, по-тъмното в ствола, трябва да го чистиш. То никога няма да узрее. Не става за работа, ама храни дървото. Заболее ли тая сърцевина, независимо дали е на дърво, животно, човек или държава, всичко останало се разболява.