Нено получи наскоро подарък. Той бе изненада от приятеля му.

– Не заслужавам такъв хубав подарък, – възкликна той, когато разтвори пакета и видя какво има вътре.

Данчо бе чул за стреса, който бе изпитал Нено на работното си място. Освен това той бе разбрал за проблемите му с децата и появилото се напрежение в брака му.

За това бе решил да зарадва приятеля си с подарък, за който той нееднократно му бе споменавал, но нямаше възможност да си го купи.

– Не мога да повярвам, – бършеше разплаканите си очи Нено. – Как се е сетил за мен!

Благодарност преливаше в сърцето му. Той знаеше, че нищо не може да даде в замяна, а толкова му се искаше и той нещо да направи за Данчо.

Всъщност и ние сме получили подарък, който никога не бихме могли да заслужим. Това е безплатният дар на благодатта.

Чрез нея получаваме любов вместо осъждение и милост вместо присъда.

На Петър за рождения ден му подариха маска, от онези, които се плъзгат по цялата глава.

Тази неделя той щеше да се изказва в салона на читалището. Темата му бе за слугуването.

Петър сложи маската. Този, който му я подари бе обещал, да му даде петдесет лева, ако я носи поне веднъж, когато говори пред хора.

Беше глупаво, но той реши да опита, какво ще стане.

В салона бяха повече възрастни хора. Тъй като темата ги бе заинтригувала, те с нетърпение чакаха оратора.

Петър застана на сцената и започна да говори:

– Когато слугуваме е важно да бъдем истински, автентични, хора с чисти сърца….. Обикновено имаме склонност, да казваме едно, а да имаме предвид друго. Ставаме дотолкова откровено лицемерни, че дори не го осъзнаваме.

Петър стоеше там и говореше ли говореше, но всичко сякаш се разпадаше преди да стигне до слушателите.

Той явно осъзнаваше това и го сподели с аудиторията. След което попита:

– Защо се случва така?

Петър махна маската си, усмихна се и продължи:

– Маската отмени всичко, което казах по темата. Така е със всеки от нас. Никой не може да бъде убедителен, докато носи маска…. Ето махнах я и всичко си дойде на мястото. Смешно е, когато носим буквално маска, тогава никой не би се заблудил. По-лесно е да носим невидими такива. С тях се представяте по фалшив начин пред хората ден след ден.

В залата настъпи мълчание.Всички разбраха смисъла на това, за което Петър говореше.

– Слугите, които са „чисти по сърце“, са свалили маските си. И Бог поставя специална благословия върху живота им, – заключи изказването си Петър.

Може се питате, дали е взел петдесетте лева. Дори не ги и потърси.

Но маската му помогна да разкрие лицемерието, което ние понякога демонстрираме, желаейки да се представим в по-добра светлина.

Снегът покри всичко в бяло. Стана студено. Повечето хора стояха по домовете си и се грееха край печките си.

Симеон не се плашеше от студа. За това реши да излезе и да посети художествената галерия в центъра на града.

Очаквайки нещо необикновено, той прекрачи прага на галерията.

Вървеше много бавно. Често спираше. Изучаваше внимателно едно или друго произведение на изкуството.

Изследваше текстурата, техниката, избора и смесването на цветовете, фините, както и смелите удари на четката, нюансите.

На известните картини отделяше повече време, а за останалите си казваше:

– Мога да се върна към тях по-късно, за по-нататъшно и по-задълбочено разглеждане.

В галерията имаше портрет, който се набиваше на очи, не само със изразността си, но и нещо тайнствено, почти неуловимо. Той бе на слуга.

Тази картина предизвика интересен размисъл у Симеон:

– В галерията на безценното Си дело Господ е включил портрет на слуга, нарисуван с думи, които отнемат доста време, за да бъдат разбрани и оценени. А рамката, в която е поставен портретът, е безсмъртната Проповед на планината на Исус Христос….

Симеон се върна няколко дни назад.

Заедно със свои приятели решиха вместо да отидат на курорт, плаж или просто да се позабавляват на електронните игри, да посетят един от най-бедните квартали на града, който се намираше близо до сметището.

Преди да тръгнат купиха плодове и хранителни продукти.

Когато приближиха усетиха неприятната миризма, която се носеше от разхвърляния безразборно боклук.

Хората бяха много бедно облечени. Повечето имаха парцалите увити около тях вместо дрехи.

В този съвременен студен свят рядко се показваше милост, за това живеещите в това неприветливо място се изненадаха от подаръците на групата млади мъже, но Бог беше там с тях.

Децата бяха притихнали в стаята. Влезе учителката и им се усмихна.

– Какви искате да станете, когато пораснете? – попита тя.

Децата наскачаха веднага и се чуваха тънките им гласчета:

– Полицай.

– Лекар.

– Филмова звезда

– Шоумен.

О, желанията бяха най-различни.

Само Милчо седеше и мълчеше.

Учителката се обърна към него:

– Какво е твоето желание? Кажи ни, не се срамувай!

Милчо се изправи и смутено запристъпя на едно място.

– Искам да стана автомонтьор или боклукчия …

Децата ахнаха.

– А защо искаш да станеш такъв? – попита учителката.

– За да мога да се цапам.

Учителката го разбра. Когато бе малка често ѝ се караха, че пак си е изцапала дрехите.

А сега си представете, че пред вас е Исус Христос и го попитате:

– Какъв искаш да стана, когато порасна?

Може би отговорът Му ще ви изненада:

– Искам да бъдеш слуга.

Звучи някак унизително, сякаш нямаме никакво достойнство, но …

Не е ли насърчително да бъдем Божи служители?

А какво означава това?

За да сме служители на Бога, трябва да слугуваме на хората.

Когато слугуваме, първо мислим за този, на когото се опитваме да служим.

Служителите, които са честни и почтени в работата си, почитат Бог.

„Който иска да бъде пръв между вас, ще бъде слуга на всички“.

Това може да не е характерно за повечето църкви, но в тази за беда се случи.

Нямаше достатъчно доброволци за различни дейности и ето какво направи ръководството на църквата.

Обърнаха се към близкия център, произвеждащ роботи по поръчка.

На следващата неделя хората бяха посрещнати на вратата на църквата от армия роботи.

Те бръмчаха с причудлива, изкривена интонация:

– Приветстваме ви човешките форми на живот, които се покланяте.

– Надяваме се да намерите радост във вашия Създател чрез усилване на звука.

– Наслаждавайте се на дългите речи на люде, които идеално са контролирали космените си фоликули.

Всеки влизащ в църквата бе поздравен не само с думи, но и с ръкостискане.

За съжаление късите разговори с роботите се оказаха доста трудни.

След богослужението повечето хора гледаха да се измъкнат през задната врата, но там бяха посрещнати от любвеобилни хуманоиди направени от въглеродни влакна, които им пожелаха:

– Благословена седмица.

– Пак заповядайте в тази църква.

Въпреки, че повечето се смутиха от посрещането и изпращането на внедрените машини, притокът на любопитни в църквата се увеличи.

Тинейджъри предложиха нова възможност, с която очакваха да привлекат повече от връстниците си:

– Нека следващата неделя да ни поздравяват динозаври на вратата.

Възрастните клатеха уморено глави и си казваха:

– Май сега е нашият ред, да стоим на вратата, да посрещаме и изпращаме хората.

Е, така става като не на място се внедряват съвременните технологии.