Мартин помагаше на майка си в кухнята. Двамата много се стараеха, защото очакваха гости. Празник бе.

– Мартине, какво си се умислил?

Майката бе забелязала, разсеяния поглед на сина си.

– „Видяхме звездата Му на изток и дойдохме да Му се поклоним“, – Мартин повтори думите, които го бяха силно развълнували.

– А знаеш ли, че хората виждат Божите знаци всеки ден?

– Наистина ли? Къде?

Майката се усмихна и поясни:

– Залезите и изгревите, които спират дъха ти. Новородените, които те карат да се просълзиш от умиление …

– Дали всички виждат тези знаци?

– Те ги виждат, но не ги разбират и затова не се приближават към Бога.

– Да, но мъдреците бяха разбрали знака на небето и за това го последваха до Йерусалим, – възторжено възкликна Мартин.

– Преди това пророчеството им каза къде да намерят Христос, – отбеляза майката, – а звездата засия точно над мястото, където бе Младенеца.

– Това означава, че знакът и словото са работили заедно, – Мартин започна да разсъждава на глас – и така са довели мъдреците при Исус.

– Крайната цел на всички Божи послания, както чудодейни, така и писмени, е да хвърлят небесната светлина върху Исус, – заключи майката.

Двамата продължиха да работят озарени от споделеното помежду им.

Скоро Антон Петров получи покана да изнесе лекция по въпроси, които скоро бе разгледал в статия на едно научно списание.

– Къде се намира това? – запита се той.

Бързо намери посоченото място на картата и възкликна:

– Но това селище е сгушено в планината, – каза си той. – Кой ще ме слуша там?

Въпреки съмненията си, относно това начинание, Антон прие поканата.

Изведнъж Петров се замисли и си каза:

– Там където ме канят, навярно има сняг и е студено. Такъв е сезона сега.

Антон плесна с ръце, поклати глава и изяви желанието си гласно:

– Хубаво би било да ме поканят в някоя тропическа местност. А защо не на Хавайте?

Той реши да се пошегува и написа в една от социалните мрежи:

– Приемам покани за изказвания в Хавайте. Нямам някакви особени претенции. Съгласен съм за всеки от Хавайските острови. Не искам хонорар. Само самолетни билети, храна и бунгало на плажа.

Много писаха под неговото шеговито предложение. Те също искаха да пътуват до Хавайте.

Антон се хвана за главата и започна да се смее:

– Това е невероятно! Човек вземе да се засили, дори прави „саможертва“, а това вдъхновява другите да правят същото.

Мартин бе навел глава и чертаеше нещо с върха на обувката си.

– Как мислиш, – попита той приятеля си Радко, – кои са най-тъжните думи, които можеш да чуеш на земята?

Радко се замисли. Повдигна рамене и си призна:

– Не знам. От много неща съм се натъжавал и огорчавал, но за най – тъжните …

– Това са думите, които Исус чу, когато още бе в утробата на Мария: „Няма място за Теб“.

– О, – спомнил си, Радко възкликна, – това каза ханджията, когато Йосиф и Мария търсеха подслон.

– А това не изказаха ли хората, когато Той висеше на кръста, макар и не пряко?

– Какво казаха? – попита смутено Радко.

– Те не го казаха направо, но това бе отклик на пълно отхвърляне: „Няма място за Теб в този свят“.

– За съжаление е точно така, – съгласи се Радко.

– Днес Исус не получава ли същото отношение? – попита с тъга Мартин.

– Да, – поклати глава Радко, – Той ходи от сърце на сърце и пита дали може да влезе.

– За някои е добре дошъл, – усмихна се Марин. – Те отварят сърцата си и Го канят да остане.

– Да, да … – потвърди Радко.

– Ние правим място за Него в сърцата си, а Той прави място за нас в дома Си, – констатира Мартин.

– Нали за това ни е дал обещание, – плесна с ръце Радко, – че отива при Отца, за да ни приготви място.

Петър и най-добрият му приятел Асен отидоха на рождения ден на съученикът им Симо.

Когато майката на Симо видя Асен, тя отказа да го пусне вътре под предлог:

– Няма достатъчно столове.

Петър предложи:

– Аз ще седна на земята, а Асен ще заеме моето място.

– Не става, – отказа майката.

Защо Асен не бе допуснат до празника? Защото бе циганче.

Петър остави подаръците на вратата и се върна у дома с Асен. Това, че приятелят му бе отхвърлен, изгаряше сърцето му.

След години Петър стана учител. Той винаги слагаше в класната стая един празен стол.

Когато учениците го питаха:

– За кого е този стол?

Петър отговаряше:

– Той ми напомня, че в класната стая трябва да има място за всеки.

Нако и Мишо бяха съседи. Можеше да се каже, че донякъде се разбираха.

Защо донякъде?

Веднъж Нако реши да отиде да пазарува и си рече:

– Нещо ме подбужда да пазарувам и за съседа си. Какво да му купя?

Замисли се, а след това продължи със размишленията си на глас:

– „Каквото вземете за себе си, вземете го и за ближния си“. Много обичам сладоледа с шоколад. Такъв ще купя и на съседа си.

Когато излезе навън Нако забеляза, че боклука на Мишо е „прескочил“ в неговия двор.

Въздъхна тежко и каза:

– Е, случва се. Ще почакам да го почисти, не бързам за никъде.

Само напомни внимателно на Мишо:

– Виж, моля те …. нека това да изчезне от двора ми.

– Сега съм зает, но следващата седмица, непременно ще се заема с него, – обеща Мишо.

Минаха две седмици, а боклука си стоеше в двора на Нако.

Днес той трябваше да отиде отново да пазарува.

Мина покрай мястото, където се продаваха сладоледи с шоколад, но не спря.

Насочи се по-нататък към бамята.

Когато се върна с колата си, Нако тръсна чувал в скута на мързеливия си съсед и му пожела:

– Приятна вечер.

На следващата ден, когато Нако погледна в кухнята, познайте какво намери там сладолед с шоколад или бамя?!