Веднъж в едно такси седнала ужасно бъбрива дама.

Шофьорът, уморен в края на работния ден, не желаел да отговаря на всичките ѝ въпроси, за това решил да се направи на глухоням.

Той с жестове показал на дамата, че не може да говори и чува.

След това я закарал на мястото, която жената му посочила и ѝ посочил с ръка таксиметровия апарат. Дамата се разплатила според това, което бил отчел апарата и излязла от колата.

Едва на улицата жената се досетила, че шофьорът я е излъгал.

По какъв начин?

Сега е ваш ред да помислите. Ако дамата поради бъбривостта, не е обърнала внимание на детайлите и подробностите, на вас вероятно няма да убягнат, ако четете внимателно текста по-горе.

Това, което е направил шофьорът не е наказуемо. Все пак човекът си е осигурил малко спокойствие в края на работния ден.

Е, досетихте ли се?

За тези, които не искат да мислят или да четат отново, ако не са били достатъчно съобразителни при първото четене, представям отговора:

Таксиметровият шофьор е закарал жената на мястото, което тя е пожелала. Следователно е чул какво е казала и съвсем не е бил глухоням.

Стефан и Ина все още бяха влюбени един в друг, дори много повече от мига, когато се бяха запознали.

Тогава тя бе скоро завършила магистратурата си по математика и веднага ѝ бяха предложили учителско място в едно елитно училище. Стефан беше много по-голям от нея, но когато се погледнаха, между тях пламна искра.

Събра ги една „щастлива“ случайност.

Ина подпря бронята на Стефан и двамата изригнаха в препирня. Не можеше да се каже, че първата им среща бе особено романтична.

Половин час си разменяха хапливи реплики:

– Къде караш? Сляпа ли си?

– А ти къде се навираш пред мен, – не отстъпваше Ина.

– Кой ти е дал книжка? – ежеше се Стефан.

– По пътя си срещам все такива“професионалисти“ като теб, – не му оставаше длъжна Ина.

По колите нямаше никакви поражения, но не в това беше работата. Въпросът бе принципен.

Смешното бе, че двамата не си спомняха да са се карали така жестоко с някого до сега. Обикновено и двамата опитваха по всякакъв начин да помиряват хората около себе си, но те не бяха такива в този момент.

Тяхното направо си беше същинска война. Полицаят, който се спря, за да разбере какво става, вдигна ръце от тях.

– Ако не престанете веднага, ще ви арестувам и двамата, – заплаши ги той.

Схватката бе в разгара си, когато Стефан отчаян предложи:

– За да се помирим, предлагам една вечеря в близкия ресторант. Аз плащам.

Това породи още няколко минути спор, но накрая Ина се предаде.

Стефан и днес след толкова години се чудеше: „Защо тогава я покани на вечеря?“ Това вероятно бе един необикновен импулс. Ина също си задаваше въпроса: „Какво ме накара тогава да се съглася?“

След два месеца ухажване, местния пастир ги венча. Нямаха нужда от много цветя, приятели или сватбен марш. За тях бе достатъчно, че всеки е намерил половинката си. Те нямаха и близки. Свидетели им станаха една възрастна двойка, осемдесет годишни старци.

Установиха се в апартамента на Стефан. Ина го превърна в уютен дом. Тя обичаше да готви. Стефан се поддаде на кулинарните ѝ умения и скоро трябваше да прибави още  километър към всекидневните си тренировки.

Той бе сръчен, бързо осъществяваше измислените промени от Ина в дома им. Справяше се чудесно със всякакви проблеми – физични, механични, дори и емоционални. Притежаваше умението да ги унищожава бързо.

Двамата гледаха по различен начин на света в сравнение с другите и поради тази причина започнаха да се ценят още повече.

Докато повечето хора бяха влюбени в началните години, а след сватбата просто седяха и наблюдаваха как любовта им се разпада, Стефан и Ина научаваха всеки ден по нещо ново един за друг.

Така любовта им нарастваше, а от ден на ден ставаха още по-близки приятели.

Спиридон и Слави говориха дълго с Найден, обсъждаха положението и мислеха как да излязат от ситуацията.  На осемстотин метра от мястото островът не изглеждаше толкова опасен.

От далече човек можеше да предположи, че облакът от пушек се дължи на горски пожар, но нещата бяха много по-сериозни и се изискваха спешни мерки.

Когато Найден и Таня останаха сами в стаята, тя го заговори:

– Интересно, защо хората приемат заповеди от теб? Какво ги кара да те слушат и да ти се подчиняват без възражения. Никой от тях не ти противоречи.

Черните коси на Таня блестяха на червеникавото сияние на покритото от облаци слънце.

– Със Спиридон и Слави преживях нещо разтърсващо, – думите на Найден прозвучаха почти като оправдание.

– Нямах пред вид само тях, наблюдавах и другите, дори и шефа ти. Съгласяват се с теб и са готови да изпълнят всичко, което кажеш.

Найден сведе поглед и махна с ръка.

– Не съм се замислял върху това до сега –  и въздъхна дълбоко. – Осъзнавам че трябва да се направи нещо и ако аз не мога да го направя намирам тези, които могат да го осъществят. Най-важното е да намериш подходящите хора. Всеки глупак може да ръководи екип, в който хората знаят какво да правят.

Таня се засмя, беше готова да му възрази, но той продължи:

– Единствената ми грижа е да се обградя с експерти, за да изглеждам способен, – казвайки това, Найден се напери като петел.

Таня закачливо го плесна по ръката.

– Шегаджия. Не омаловажавай способностите си. Хората добре те познават, за това и те търсят.

Улицата пред малката църква бе пуста. Желязко се бе втренчил във витражите на прозорците. Прекрачи прага на църквата и влезе. Това място бе изпълнено с миризма на тамян и восък.

Желязко си спомни времето, когато всичко това носеше определен смисъл за него. Някога влизането в църква му носеше успокоение и уют. Това бе мястото, където можеше да дойде  и да се помоли, да потърси помощ или услуга или просто да намери събеседник

Тук той бе разговарял с Бога и Той го слушаше. Като дете Желязко бе сигурен дори, че Бог му отговаря. За него това беше едно малко чудо.

Но с течение на времето имаше чувство, че Бог вече не го слуша. В живота му се случиха доста неприятни неща и бе загубил вярата си. Реши, че се е заблудил, че Бог  не му е говорил.

По светски си обясни, че собственото му подсъзнание оформя отговорите на въпросите, които си задаваше, че те са били някъде дълбоко заровени в него, но той не го е осъзнавал.

Всичко, на което го бяха учили като малък му се струваше като приказка, към която човек се придържа в тежки времена, която му осигурява една фалшива котва, за която да се захване.

Цялото великолепие и церемониалност в църквата, за него се бе превърнало в лицемерие. Всички бяха убедени, че техния Бог е истинския, че те са праведни и ако са негови последователи, ще намерят покой и спокойствие в отвъдния живот, но това не важеше за него.

Срещна Зина и продължи да ходи с нея на църква, но нямаше смелост да ѝ разкрие , че е загубил детската си вяра в Бога, страхуваше се да не я загуби. Беше влюбен, а какво ли не прави човек в името на любовта.

В неделя, когато беше на църква, докато другите се молеха, той си мислеше за децата, работата и съпругата си. Привидно изпълняваше всички ритуали , но не изразяваше гласно мнението си.

Но когато научи, че диагнозата на жена си в болницата, окончателно реши, че няма Бог.

Но сега той отново бе тук , в църквата. Зина му бе подарила златно кръстче и му  го беше окачила на врата. Тогава му бе казала:

– Носи го и никога не го сваляй от себе си!

Той го носеше, не защото вярваше в онова, което символизираше кръстът, а просто като украшение.

Желязко обхвана с ръце малкото кръстче, но в него не усети никаква сила. Беше дошъл в църквата не заради това, което вярваше, а заради онова, в което вярваше Зина.

Вътре бяха коленичили няколко вярващи потънали в молитва.

Желязко неволно коленичи и затвори очи. Почувства се като онова малко дете, което със страхопочитание влизаше на богослуженията.

Изплака тихо мъката си и усети мир в сърцето си. И докато се чудеше какво да прави, той чу съвсем ясно:

– Има надежда за жената Зина, само вярвай!