Стефан бе в стаята си. Бе притеснен и се питаше:

– Защо ми се случи това? На какво ме научи? Какво да направя, за да не се повтори?

Дълго крачи из стаята.

– Да, ядосах се, но какво ме доведе до това? – запита се той. – Не, не беше до настроение. Трябва да открия корена на това, което ми пречи спокойно да приемам нещата, без да се ядосвам и гневя.

Стефан свъси вежди.

– Може би нещата опират до неприятните мисли свързани с Тодор. Той не винаги е бил коректен спрямо мен и за това нищо хубаво не очаквам от него, но в случая …. имаше добри намерения.

Стефан стоеше уязвим пред Бога и Той го освободи от силата на негативността спрямо Тодор.

Има проблеми в живота ни, които са твърде големи, за да се справим сами. Нуждаем се от Божествена намеса, която премахва препятствията около нас.

Ти не водиш тази битка сам. Бог има съвършен план за твоя живот. Довери се на Него, защото ти дава радост, мир и любов.

Този начин на мислене те променя и дава светлина дори в най-тъмните места.

Днес разговорът бе доста разгорещен.

– Ревността става явна, когато отказваме да празнуваме нечий късмет, таланти или способности, – отбеляза Веско.

– Завистта и ревността са части от най-ранната лъжа на врага, – добави Филип. – Те се изграждат върху почвата за сравнение, която ни кара да вярваме, че Бог задържа Своята доброта от нас и че вместо това я дава на някой друг.

– Този тип мислене е крепост на робство, – размаха ръце Живко.

Матей се размърда и заяви:

– Завистта е трудно доловима. Тя е опозиция на добротата, която слиза върху другите. С други думи завистта е в пряка опозиция на любовта.

Веско отново взе думата:

– Завистта и ревността вярват, че Божията доброта е ограничена и има само определено количество от нея. Това е вярата, че това, което някой друг има или му е дадено, ще бъде извадено от това, което ние може да имаме или да получим.

– Често, когато сме подбудени от завист и ревност, нашата естествена реакция е да омаловажим успеха на другите, за да се почувстваме по-добре относно себе си, – усмихна се Филип.

– Любовта не се хвали с нечии постижения, нито преувеличава собствената си значимост, – наблегна мълчаливецът Тодор.

– Прекалено високото мнение за нашите собствени мисли или способности ще отблъсне другите от нас, – забеляза Живко. – Такъв човек наричат, присмехулник и всезнайко.

– За нас е много лесно да попаднем в тази категория, защото вярваме, че нашите мнения ни определят и ни правят такива, каквито сме, – обяви Матей.

– Възможно ли е всъщност да задържаме любовта си към другите поради нашите мнения? – попита Велко, най-малкия в групата.

– Почитането и признаването на постиженията на другите, без значение кои са те или как живеят, не те прави по-малко важен, – отговори Веско. – Издигайки значението на другия, почитайки го, привличаш повече почит към себе си и е демонстрация на зрялост в сърцето ти. Способността да признаваш и почиташ някого е доказателство, че преодоляваш своите ограничаващи вярвания за Бога.

– Любовта избира да празнува всички добри неща! Тя се радва с онези, които се радват, – каза Филип. – Да обичаш другите, като ги почиташ, се превръща в място на свобода, вярвайки, че има предостатъчно доброта за всички нас.

Данчо сподели:

– Израснах с мисълта, че греха идва от изкушението. Всеки един ден ходя на работа и тогава изкушението ще е там: красиво момиче ще мине покрай мен, приятел ще каже мръсна шега, копие от теста за следващата седмица ще попадне в ръцете ми.

– И какво правиш тогава? – започна пламенно Огнян. – Просто казваш „не“ или бягаш от него. Поражението води до грях.

– Проблема не е в изкушението, – заяви Васко.

– А в какво? – в един глас казаха Огнян и Данчо.

– Истинският проблем е в сърцето, където са нашите желания, – поясни Васко.

– Е, да, – съгласи се Данчо, – не можеш да се изкушиш да направиш нещо, което никога до сега не си желал.

– Така е, – съгласи се и Огнян, – желанието води до изкушение. – Не могат да те изкушат да ядеш риба или гъби, ако не ги обичаш да ги консумираш.

– Ако знаеш, че нещо е неприятно или вредно за теб,- засмя се Данчо, – изкушението изобщо няма да успее.

– Всичко, което изкушението може да направи, – поде инициативата Васко, – е да покаже възможността за изпълнение на съществуващите желания. Помисли за познатата примамка, която предлага изкусителят: „Знаеш, че го искаш“. Изкушението задържа обекта на нашето желание и се стреми да го направи още по-желан. Само когато гледаме какво искаме, а не на това, което правим, ще се доближим до мястото, където наистина се води битката за греха.

– Как се извършва промяната? По-точно как се трансформират желанията на сърцето ни? – попита Данчо.

Васко побърза да отговори:

– Единственият начин сърцето да бъде променено е чрез Словото. Наслади се на Исус и Той ще промени сърцето ти. Запомнете, само Бог може да извърши тази промяна.

Крум кипеше:

– Какво ни кара да грешим? Какво е това, което поражда съмнение у нас?

– Сърцето, – кратко отговори приятелят му Павел.

– Аз мислех, че проблем в нашата борба срещу греха е липса на вяра, – смутолеви несигурно Крум. – Добре, някои хора са чули добрата новина за Исус, но защо се колебаят?

– Привързаността им ги ограничава, – отговори Павел.

– Искаш да кажеш нашите чувства ли? – попита Крум. – Как става това?

– Много просто, – усмихна се дружелюбно Павел, – винаги правим само това, което искаме.

– Това означава ли, че правим само неща, които харесваме или предпочитаме?

– Просто нашите действия следват преобладаващото желание на сърцето ни, – повдигна рамене Павел.

– Ако Бог не заема място в нашите сърца? – ококори очи Крум.

– Сърцата ни не са отдадени напълно на Господа, – поклати глава Павел. – За това грешим, съмняваме се и се борим с вярата си. От там и бавно напредваме.

– Тогава как можем да победим греха и да живеем за Бог? – зададе следващия си въпрос Крум.

– Това става единствено чрез Словото. Само То може да промени сърцата ни и поражда желание у нас, да живеем нов живот.

– Как ? – недоумяваше Крум.

Павел продължи:

– Размишлявай върху всичко, което Бог е направил за теб в Христос. Радвай се, че твоите грехове са простени чрез кръвта на Божия Син. Наслади се на истината, че си осиновен в Божието семейство.

Крум само въздъхна, а Павел добави:

– Когато направиш това, в сърцето ти ще оживеят нови чувства, които се пораждат от Божието Слово.

Крум нищо не каза, но явно имаше над какво да размишлява през следващите дни.

Светослав обясняваше на приятеля си Кирил:

– Когато нашият любящ Бог принесе Своя единствен Син като жертва, за да отмени нашите грехове, това беше най-великият израз на Неговата любов към теб и мен.

– А каква любов проявяваме ние? Проваляме се във взаимоотношенията си с брачните партньори, деца, родители, приятели и колеги, – тъжно поклати глава Кирил.

– Това е така, – започна да обяснява Светослав, – защото в неуспеха си да даваме любов на другите, ние сме загубили бракове, приятели, работа и най-вече самообладанието си.

– Защо любовта ни изчезва, изтънява и изсъхва? – попита Кирил. – И това се случва, когато имаме болезнени преживявания.

– Искаш да кажеш, че сме се затворили емоционално?

Кирил само поклати глава в знак на съгласие.

– За да може любовта да бъде трайна и да не се проваля, ние трябва да имаме източник на съвършена любов, от който да черпим, който да е по-голям от нашите собствени способности, чувства и емоции, – обяви тържествено Светослав. – Ако Бог е любов, ще Му свърши ли някога любовта? Има ли граница за любовта Му?

– Не, – отговори категорично Кирил.

А Светослав продължи:

– Ако сме свързани с този безкраен Източник и поради величината на Неговата любов към нас, никога не би трябвало да има момент, в който да не сме в състояние да предложим любов на другите.

– И въпреки всичко ние се проваляме, – усмихна се скептично Кирил.

– За щастие, когато се обърнем към Него, – плесна с ръце Светослав, – Бог надделява над всичките ни неуспехи със Своята щедра благодат и милост, предлагайки ни да продължим напред, придържайки се към истината, че Той ни нарича Свои. Нашата слабост е Неговата най-голяма сила.

– Опитвайки се да обичаме другите, може да правим една крачка напред и две назад, – свъси вежди Кирил.

– Когато продължаваме да правим място за Господа и пребъдваме в Неговата неизчерпаема любов, нашият отговор към другите ще бъде винаги да обичаме, да им служим, да даваме всичко от себе си. Способността ни да обичаме никога няма да бъде изчерпана, защото любовта не е просто чувство или емоция. Бог е любов. Той е с нас и ни дава сила от Своята велика любов да обичаме другите отвъд това, което смятаме, че е възможно.

Кирил недоверчиво повдигна рамене, а Светослав бе упорит и не отстъпваше своите позиции:

– Нашата любов към другите е нашият признателен отговор на любовта, която Бог първи показа към нас.