Василев и Петров приближиха огъня, където рибарите ядяха, седнали на пейките. Чиниите бяха поставени на пънове пред тях.

Двамата мъже обиколяха района. От тях много зависеше, какъв ще бъде животът на тези рибари за в бъдеще.

Така се случи, че чинии пред гостите не бяха поставени.

Тогава Василев реагира на това като се пошегува:

– Изглежда не сме изкарали достатъчно. Който не работи не трябва да яде. Навярно вие като домакини искате да ни помогнете и да ни отворите очите за някои неща.

– Наистина не сме заслужили, – потвърди Петров. – Пред мен няма нито едно парче риба.

Всички се засмяха, а после ненадейно от някъде се появиха две чинии пълни с риба.

Край селото, на брега на реката група почиващи хора с деца отбелязваха юбилея на Надежда Василева.

Юбилярката с малолетната си внучка Наталия влезе в реката. Водата ѝ стигаше до кръста. През това време мъжете от компанията отидоха да поплуват по-нагоре по течението, където бе по-дълбоко.

Изведнъж на Надежда ѝ стана лошо, загуби равновесие и падна в реката. Разбирайки, че няма да може да излезе от водата, тя успя да изтласка внучката си към брега.

Наблизо почиваше Динко, той беше от селото. Чуваха се викове и се виждаха неспокойно сновещи хора край брега:

– Дави се! Надежда ще се удави!

Внучката ѝ, която благополучно бе стигнала брега, крещеше отчаяно:

– Баба потъва, помогнете! Помощ! Баба ще се удави!

Тогава Динко забеляза почти неподвижното тяло на жена в реката. Хвърли се във водата, но лошо си удари единият крак в нещо твърдо, вероятно камък.

„Сега не е време, да гледам какво е станало с крака мии, – помисли си Динко. – Вероятно е някоя дреболия. Важното е да спася жената“.

Много скоро той успя да изкара пострадалата на брега. Жената бе в безсъзнание. Динко освободи белите ѝ дробове от водата, която бе погълнала и Надежда дойде на себе си.

Въпреки, че течението я бе носило само половин километър тя се отърва само с малко натъртвания и синини.

Но Динко си бе счупил крака. Невероятно е, как в това състояние бе успял да извади жената и да ѝ окаже първа помощ.

Кракът на Динко бе гипсиран, тепърва щеше да се възстановява.

Надежда дойде до мъжът, който я бе спасил и сърдечно с много топлота му каза:

– Благодаря ви! Ако не бяхте се намесили навреме, юбилеят ми щеше да се превърне в погребение.

Динко се усмихна. Стисна протегнатата ѝ ръка и каза:

– Важното е, че сте добре. Радвам се, че можах да ви помогна.

А всички около тях се радваха за добрия изход на инцидента, който можеше да завърши много печално.

Когато човек минава край бездомни хора, като правило, към тях изпитва отвращение. Сякаш тези индивиди, лишени по един или друг начин от подслон, не са хора.

Навярно си мислите:

„Ако са хора, те са ни чужди и някак неправилно скроени. Та те нямат нищо общо с „нормалните“ хора. И защо са избрали такъв подозрителен начин на живот?“

Разбира се, вярвам, че всеки човек е отговорен за живота си и е в състояние да го промени. Всеки от нас има право на избор. Ние често се заблуждаваме в оценките и изводите, които си вадим от това, което виждаме и без да знаем при какви обстоятелствата се е стигнало до тук, съдим.

Той беше силен и здрав мъж. Ако го срещнеш на улицата никога няма да предположиш, че е крадец. Викаха му Михо, а как бе истинското му име, никой не знаеше, то се бе заличило, като целия му пропилян живот.

По-голямата част от своите 55 години, беше прекарал в затвора. Когато го пуснаха, той отново се насочи към големия град.

Симеон човекът, който се бе грижил за превъзпитанието му в затвора, му предложи храна за из път, но Михо махна ръка и отказа.

– Пак ли ще крадеш? – попита Симеон.

– Какво друго да правя, – леко се усмихна Михо.

Той бе крадец, но силно се бе привързал към Симеон. За Михо той беше честен, почтен и благороден човек. Като знаеше колко болка му причинява с този отговор, Михо добави:

– Какво ще ме посъветваш?

– Смени „професията“? – потупа го приятелски по рамото Симеон.

Михо само поклати глава. Симеон отново опита да му даде по-добра насока:

– Не ти ли е жал за тези, от които крадеш?

– Аз не им взимам последното, – измърмори под носа си Михо.

Съвестта му беше чиста, той не оставяше хората съвсем без нищо.

Който имаше от него той вземаше, а след това го раздаваше на улицата на братята си по съдба.

Понякога оставаше съвсем без храна, защото последния си залък бе дал на някой припаднал от глад….

Боб бе едно от деветте кученца, което бе родено от кафеникавия лабрадор чрез цезарово сечение.
Когато собственикът му разбраха, че това кученце има цепнато небце, каза:

– По добре да го приспим. Такива кучето рядко оживяват. Не можем да го гледаме как умира безпомощно.

Венелина бе ветеринар по призвание. Тя бе изпълнена с решимост, да помогне на това малко кученце.

– Подарете ми го, – каза Венелина, – ще се опитам да му дам втори шанс за живот.

– Но нали такива кученца се приспиват? – каза възрастният мъж, който обичаше еднакво всички кученца, който му бе родил лабрадора му. – Не зная каква е причината да не могат да оцелеят такива мъничета, но не искам да гледам как се мъчи и болезнено умира.

– В зависимост от ширината на цепнатината на небцето, такива кучета имат проблем със сученето и умират от глад, – поясни Венелина.

– Е, ако смятате, че можете да го спасите, – каза мъжът, – нямам нищо против. Ще се радвам да оживее и да порасне.

Венелина започна да храни Боб със сонда за хранене на всеки 1-2 часа в продължение на една седмица, даже го взе и на работното си място.

Боб оцеля, заплахата за живота му изчезна. Радостта на Венелина бе голяма и тя го прие като свой домашен любимец.

В крайна сметка, чрез операция се коригира дефектът на Боб. Ръцете на Венелина сами я извършиха.

След това, който и да го погледнеше, весело му се усмихваше и казваше:

– Прекрасен е.

Вълненията в Румелия се засилиха и започнаха да вземат все по-застрашителни размери.

Правителството на Народната партия не бе посветено в плановете на революционния комитета, но усещаше постепенната промяна на общественото настроение. Тъй като бе предупредено от Високата порта, то взе някои мерки за да ограничи съединиското движение.

Главният секретар на областта Н. Начов издаде окръжно до префектите. В Него се казваше:

„Забранява се на чиновниците да участват в политически борби….“

Кръстевич се отказа от обиколката на областта и на 1 септември пристигна в Пловдив.
И на 3 септември свика частния съвет.

– Събрах ви, за да обсъдим положението на областта, – каза строго Кръстевич. – Трябва да се установи строг контрол върху печата и да се наказват всички противодържавни агитации.

– Това едва ли ще помогне, – плахо се обади някой от присъстващите, – закъсняваме, назряват събития, които не бихме могли да контролираме.

Въпреки, че бе прав му изшъткаха и тръгнаха да изпълняват поставените задачи. Те знаеха, че Захари Стоянов не млъква във вестника си.

– Ето от него трябва да започнем, – обади се слаб мъж изразил гласно мислите на останалите.

На 2 септември З. Стоянов, П. Зографски, Ив. Стоянович и капитан К. Паница заминаха за провинцията да агитират народа.

В същия ден в Панагюрище настана вълнение, което постави началото на въстанието за Съединението.

По примера на Априлското въстание трима младежи излязоха на главната улица с развято знаме и след няколко изстрела обявиха:

– Долу Румелия! Да живее Съединението!

Властите ги арестуваха, но това предизвика народното негодувание. Около две хиляди мъже и жени обсадиха околийското управление, освободиха арестуваните и взеха знамето.

Всички излязоха на улицата и започнаха да викат:

– Да живее Съединението!

От Пазарджик бе изпратена жандармерийска рота да възстанови реда.

Новината за случващото се в Панагюрище застигна З. Стоянов в Пазарджик. Сърцето му се изпълни с радост, но и с тревога:

– Това ранно предизвестяване, дали няма да обърка пак нещата? Но щом се е почнало трябва със всички сили да се подкрепи, – каза си Захари.

След това седна и бързо почна да пише, въодушевено:

„В Панагюрище, главния лагер на Бенковски, мястото, гдето прогърмяха най-напред черешовите топове, вчера на 2-ри са извикали: „Долу Румелия!“. Гърмежът на 40 пушки поздрави тия високо патриотични думи… Камбаните бият! Живейте, панагюрци! Костите на Бенковски, на Волов, на Икономов и другите тържествуват“.

Захари се изправи, усмихна се и веднага изпрати написаното във вестник „Борба“.

Вълнението в Панагюрище и раздвижването на властите ускори провъзгласяването на Съединението. Един от офицерите, които се бяха включили в комитета изрази мнението на останалите военни:

– Моментът е подходящ, защото войските са свикани на маневри.

На 3 септември революционни комитет все окончателно решение:

– Акцията в Пловдив трябва да се извърши на 5 срещу 6 септември. Майор Д. Николаев е необходимо да обгради конака с войска и въстаническите чети от Голямо Конаре. Чирпан и Станимака.

С бързи писма поручик В. Стефов нареди:

– Местните комитети да вдигнат народа на 5 септември.

На 4 септември З.Стоянов и П. Зографски бяха арестувани и отведени в Пазарджик. Главният секретар Н. Начов нареди:

– Изгонете ги веднага от областта, за да не размиряват населението.

Но пазарджишкият префект не можа да изпълни тази заповед. Бивши опълченци бяха образували отряд, който се насочи към префектурата. Пред опасността от безредици и сблъсквания префектът отстъпи:

– Добре, ще ги пусна веднага.

Още същата нощ З. Стоянов тайно се завърна в Пловдив. На 5 септември той написа прокламацията на Съединението:

„Братя! Часът за нашето Съединение удари! ….Вие се задължавате в името на отечеството ни, в славата и величието на България да се притечете на помощ и да подпомогнете святото дело“.

По същото време в отделни градове и села комитетите вдигнаха народа в името на съединението.
Успешно се проведе акцията и в село Голямо Конаре. На 4 септември пристигна в селото пловдивския префект Петър Димитров, изпратен от правителството да спре откритите съединиски демонстрации, но неговото появяване не попречи на въстаниците да обявят Съединението, Към тях се бе присъединила и местната власт.

На 5 септември начело с Чардафон Велики голямоконарци арестуваха префекта и провъзгласиха Съединението. В Голямо Конаре се събраха въстаници и от околните села. Сформираха се два отряда.
По- късно голямоконарския отряд спря край Пловдив, за да получи нареждане от майор Д. Николаев.

На въстание се вдигнаха от Чирпан и Станимака. И техните отреди се насочиха към Пловдив.

При село Калфата, днешното село Съединение Старозагорско, чирпанският отряд бе настигнат от войскова част. Завърза се престрелка. Загинаха петима от четниците, няколко бяха пленени, а останалите се разпръснаха. Това бе единственото стълкновение между въстаналия народ и войската.

През нощта на 5 срещу 6 септември Пловдив бе необичайно притихнал. По калдъръмените улици се чуваха само стъпките на патрулиращите войници.. В затъмнените къщи чакаха уговорения сигнал. Край града се събираха въстанически отряди.

Към 4 часа майор Д, Николаев поведе войската. За кратко време резиденцията на главният управител бе обкръжена и към войниците се присъединиха въстаническите отряди.

Тревожният звън на камбаните на църквите „Св. Георги“ и „Св. Богородица“ известиха началото на въстанието.

И докато разбудените граждани се стичаха към конака Г. Кръстевич бе арестуван.

– Вие сте свален и трябва да напуснете страната, – му каза З. Стоянов от името на революционни комитет.

В ранната утрин на 6 септември цели град бе на крак. На площада пред конака се събираха граждани.

Провъзгласяването на Съединението в Пловдив и другите градове на Южна България стана без особени трудности, защото нямаше българин, който да е против това дело.

Това бе една от „най- лесните революции, защото тя отдавна бе извършена в душите“.