Джоузеф Търнър е известен британски художник, майстор на романтичните пейзажи, акварелист и гравьор. Със своя стил той вдъхновил първите френски импресионисти.

Търнър рисувал по съвсем необичаен и оригинален начин. Светлината, движението на въздуха, снегът, облаците и мъглата са получили в неговите картини значителна роля. Те са важни участници в сюжета и често стесняват хората и другите важни обекти, като ги избутва на втори план.

Ранната работа на Търнар „Снежна буря. Ханибал, преминаващ Алпите“, може да претендира за отправна точка, където изображението на пространството заема повече място и внимание, отколкото самия човек.

За сюжет на работата е послужил историческият преход на Ханибал през Алпите, който е станал през 218 г. до н.е.

Сравнявайки датата на създаването на картината – 1812 г., времето, когато името на Наполеон е било на устните на цяла Европа, имам чувството, че между запечатаното събитието и руската кампания на френския командир има пряка връзка. Наистина , снежната буря е един от символите на поражението на френската армия.

Идеята на картината е възникнала две години преди войната. Джоузеф Търнър е наблюдавал снежна буря в едно от именията на свой приятел. Той нарисувал снежната виелица на пощенски плик и обещал, след две години всички да видят снежната фъртуна на картината „Снежна буря. Ханибал, преминаващ Алпите“.

Така изкуството се сплита с историята понякога, даже без съзнателния замисъл на художника.

Има в Белгия място, където всяка есен се устремяват хиляди любители на красивите пейзажи. Това е гората Хелеброс, която се намира близо до Брюксел. Наричат я „Синята гора“.

Това е времето, когато започват да цъфтят дивите камбанки. Нежният лилав килим на площ от 300 хектара и стволовете на гигантските секвои приличат на декори от приказни сюжети.

Всеки дочул за това място, иска да го види, иначе се смята за изостанал в живота, особено в Белгия.

За да се видят най-прекрасните пейзажи, трябва да се стане много рано. Когато първите слънчеви лъчи пробиват мъглата, гората е като вълшебна.

Там рано сутрин пеят птици, а цветята са много красиви.

Тази приказка продължава само няколко седмици, след което камбанките изсъхват.

Гостите всяка година стават все повече и повече. Горските пазачи насърчават хората да ходят само по съществуващи пътеки, защото стъпканите цветя следващата година няма да растат.

Въздухът при различни температури може да се задържи различни количества пара. По време на охлаждането му, парата се кондензира във вода.

Температурата, при която това се случи, се нарича точката на оросяване.

Росата, която се вижда сутрин по тревата и цветята, мъглата, която се стеле над реката и се кълби над низините, възниква при хладна вечер или нощ от атмосферната влага. Колкото е по-голяма влажността на въздуха, толкова повече, при висока температура става кондензация. Даже в баня, където температурата е 80 ° С, стените стават мокри.

При повишаване на влажността в затвореното пространство 100% може да се получи кондензирана, течна вода при всяка температура.

За целта намерете естествена падина с диаметър около метър, а на дълбочина 50 см., обрасла с треви и ниски храсти. Ако нямате такова място наблизо, можете да изкопаете яма, а на дъното ѝ да нахвърляте свежа трева и скоро отрязани клонки.

Ямата покрийте с найлон, застъпвайки, краищата му с камъни. По средата на найлона поставете още един камък, а на дъното на ямата нека да има някакъв съд.

Почвата, колкото и суха да е, винаги съдържа погълната влага, а зелените растения интензивно изпаряват вода, даже при много сух климат.

Водната пара няма къде да отиде в затворено пространство. Тя бързо насища въздуха и започва да пада като капчици роса. Малките капчици се обединяват и попадат в съда.

Такъв „източник“ може да даде около половин литър вода. Не е много, но може да утоли жаждата на човек в критично положение.

Има и един „походен“ вариант, който не се нуждае от предварителна подготовка. Съберете няколко току що откъснати клони от дърво или храст. Поставете ги в найлонова торба и я завържете здраво. Отдолу окачете чаша, в която да се стича чистата вода.

Побеждават не силните, не красивите, не умните, нито най-най. Нито талантливите, нито образованите, нито начетените, нито рижите не и синеоките.

Победителите имат предимство, вярно е, но не побеждават.

За някой, на който се изплъзне победата е равносилно на поражение. Глупости, лъжа, измислица, пълна нелепост.

А този, който спечели, това вече е победа. Но това е временно, то е като мъгла.

Чуйте внимателно, побеждават упоритите.

Упоритостта не е принцип, дори не е привичка. Това е, което оставя в теб, когато нямаш вече сили, желание, вяра, надежда, любов, храна, пари, приятели, увереност и всичко друго, което може да те остави.

Лек за безнадежността е упоритостта. Него не можете да го намерите в аптеките. То е в гените и костите ти.

Опитвали ли сте някога да ядете пилешка супа, когато сте болен от грип или имате запушен нос? Не е много приятно нали? Независимо от това, колко сол или пипер сте прибавили в супата, ще имате усещане, че тя е смес от влажна кърпа и гореща вода.

Това става така, защото нашата способност да възприемаме вкуса включва в себе си и нашето обоняние.

Въпреки че на нашия език има множество нервни окончания, отговорни за усещането на пет вкуса, повечето „чисти“ вкусове оформят нашето възприятие съвсем различно.

Според количеството ядене, което попада в нашата уста, голяма порция от храната се превръща в лека микроскопична „мъгла“, попадаща в носа ни.

По такъв начин, всяка подправка и аромат, присъстващи в храната, стимулират нашите обонятелни рецептори, смесвайки възприятието с вкусовите усещания. Всичко това се обединява в кулинарен бунт на аромата и вкуса.