Пъстървата плаваше весело, когато забеляза мухата.

– Тъкмо навреме. Стомаха ми отдавна се обаждаше, – каза си тя.

Рибата захапа мухата и се закачи за въженце. Оказа се, че не може повече да плува свободно.

И тогава се започна битката. Хвърчаха пръски наоколо, но въженцето здраво държеше рибата. То се плъзгаше леко и пъстървата предусещаше, че я очаква нещо страшно.

Тя напрегна всичките си сили, откъсна се и побягна.

По същи начин това може да се случи и с нас. Човек се бори в средата си с примамките, на които се хваща.

Понякога може и да успеем да овладеем трудностите, но друг път ни идват в повече.

Трудно е на свободно плаваща риба да разбере, какво се случва с тази закачена на куката. Така и борбите, които водите, могат за тези около вас да изглеждат естествено и те погрешно да ги разбират.

Ако не сте усещали острия връх на куката и не ви е притиснала задушаващата паника за това, че сте в плен, по-добре дръжте гордостта си под контрол.

Дъждът беше спрял и само капките от дърветата се стичаха надолу. Земята беше наквасена преизобилно.

Набъбнала и натежала тревата се беше огънало под тежестта на водата и сега се носеше на уморени вълни, подпомагана от вятъра.

Канавките край пътя бяха пълни и на места водата дори преливаше.

– Какви тежки времена настанаха, – изпъшка Тодор. – Заради болести, ограничения, скапаха цялата икономика.

– Хората останаха без работа, цените тихомълком нараснаха ….., – присъедини се Хито към оплакванията на приятеля си.

– Погледни разсада, – закахъри се Тодор. – Ако още вали, всичкия ни труд ще изгние.

Двамата седяха на пейката и разменяха тъжните си мисли, които не им даваха покой.

– Това става, защото света мрази Божието Слово и посланиците му, – заяви Тодор.

– Че за какво им е Господ, докато са налице повече успехи и всичко върви на добре? – скептично скръцна със зъби Хито.

– Много хора се заблуждават, като съдят за човека по благополучието му, – добави Тодор.

– Всичко добре ли е, безбожниците стават глупави, а това накрая ги погубва, – отбеляза Хито.

– На такива Бог не им е нужен и затова продължават развратния си, алчен и грабителски живот, – настръхна Тодор.

– И това до кога? – на лицето на Хито се изписа подигравателна усмивка.

– Докато се изправят пред Божия съд, – натърти Тодор.

– Именно за това в лошите времена трябва да си напомняме за Божията доброта и милост, – подчерта дебело Хито.

– И да не забравяме, че когато нещата се развиват добре, трябва да имаме по-голямо страхопочитание спрямо Бог, – размаха ръце въодушевено Тодор, – Не страх, че ще бъдем наказана, а че ще нараним този, Който не пожали и Сина Си за нас.

Слънцето се показа, но тъжните мисли се въртяха като мухи на припек.

Мравката наблюдаваше слона и го съжаляваше:

– Колко е голям, а хората го измъчват с носенето на тези огромни трупи.

Слонът продължаваше да работи, той изобщо не бе забелязал малката мравка.

Денят преваляше. Нощта скоро щеше да покрие всичко с тъмното си було.

– Защо носиш тези трупи? – попита мравката.

Слона се огледа, но не можеше да разбере от къде идва тънкото гласче.

Мравката няколко пъти повтори въпроса си и накрая слонът я забеляза:

– Колко си мъничка, едва те виждам, – възкликна едрото животно. – Нося тези трупи, защото, за това ме хранят.

– Това е много тежък труд, – отбеляза мравката. – Донасяй ни борови иглички и ние ще те храним.

– А какво представляват те? – попита изненадано слона.

– Ето това е борова игличка, – поясни мравката.

Тя държеше малка, изсъхнала и насмолена игличка.

– Използваме ги да си изграждаме мравуняците, – допълни мравката.

Слонът се опита да хване малката борова игличка, но не успя. Изпоти се и игличката се навлажни, но сега тя за нищо не ставаше.

– Това не е за мен, – въздъхна тежко слона. – Прекалено е малка, за да я хвана. Опитвах, но не мога. По-добре да си нося трупите.

– Ех и ти, – разочаровано каза мравката, – а ние ти бяхме приготвили цяла муха за вечеря.

Какво като навън грееше слънце?! У Стоян всичко кипеше и бушуваше като опустошителна буря. И за какво бе всичко това?

Просто Стоян се ядоса на Деница и то за дреболия. Двамата бяха младоженци и още се учеха как да бъдат добри един към друг. И както често се случва с младите хора, те не винаги се разбираха и съответно се караха.

И сега Стоян се бе ядосал заради нищо. Той сурова смъмри Деница. Двамата повишиха глас, а в Стоян всичко достигна предела и закипя. Още малко и щеше да избухне.

„Ако не се взема в ръце, – помисли си Стоян, – ще наговоря такива работи, за които по-късно ще съжалявам“.

Изведнъж го осени изобличаваща мисъл: „Направих от мухата слон“.

За да се успокои, Стоян отиде в съседната стая, да се помоли.

Когато се обърна към Бога, чу тих глас:

– Би ли говорил с някоя от жените в църквата със същия тон, с който току-що говори със съпругата си?

– Не, никога не бих си позволил това, – реагира веднага Стоян. – Дори и някоя от тях да се държи много лошо или да ме разгневи, аз все пак ще бъда любезен и дружелюбен с нея, защото тя ми е сестра в Господа.

– Но Деница не ти е само жена, но и сестра в Христос. Оттук нататък, дори и да те разгневи, трябва да се отнасяш към нея със същото уважение, с което се отнасяш към всяка друга сестра от църквата.

Тези думи произведоха силно впечатление на Стоян.

– До брака ни, – каза си Стоян, – тя бе моя сестра в Господа, а когато стана моя съпруга, тя си остава в същото положение. И това е една основателна причина да разговарям уважително с нея.

От тогава отношението на Стоян към Деница много се промени.

Край малката река бе тихо и спокойно. Наоколо летяха ципокрили насекоми.

Едно от тях с големи фасетни очи и два чифта прозрачни крила с гъсти мрежести жилки, имаше невероятна бързина.

То може да лети във всяка посока, включително странично и назад и да се задържат неподвижно в полет на едно място във въздуха, за минута и дори повече. За това улавяше и разкъсваше жертвите си: мухи, пеперуди, пчели, оси, комари и мравки още във въздуха с невероятно острите си челюсти.

Може би вече се досетихте, че става въпрос за водното конче! Ако ли не, знайте, че това е нашия познайник.

Необезпокоявано от никого, то демонстрираше невероятните си заложби.

Изведнъж се чу силно бръмчене. Голям, отразяващ слънцето с блестящия си корпус, самолет пореше синия простор.

Водното конче повдигна нагоре очи, видя го и с възторг възкликна:

– О, какви очи! Какви мощни крила! Защо не съм като него? Толкова много ми се иска да бъда поне за малко силен като него!

И малкото насекомо въздъхна печално, като премигна с големите си очи.

Самолетът също забеляза водното конче.

О, не се съмнявайте! Неговите конструктори се бяха потрудили доста добре, така че тази мощна машина можеше да засича всяко движение във въздуха, на разстояние няколко километра.

– Колко много прилича на мен, – каза си самолетът. – Има подобни илюминатори и същите криле, но …… е живо! Бих дал всичко на света за да опитам поне за миг, какво е това!

„Яростта е жестока и гневът е като наводнение, но кой може да устои пред завистта?“