Геостратегията или още географската стратегия е политическа наука, определяща средствата и методите за постигане целите на една държава или съюз от държави.  По-точно поддържането и увеличаването силата на държавата или този съюз при неблагоприятни пазарни условия. Целта е да се сведат до минимум щетите и да се възстанови първоначалното състояние на държавата или съюза преди кризата.
Геостратегията е категория за обществото, икономиката, политиката, националната култура, военната мощ и други стратегически елементи. Тя разглежда и отчита стратегическия потенциал на други държави, като ги разделя на потенциални съюзници, противници или неутрални. Взема под внимание стратегическите свойства на географската среда, в която геостратегията се реализира.
В йерархията на политическата наука тя заема подчинено положение по отношение на политиката и геополитиката. Необходим компонент и неразделна част от геостратегията е национална стратегия и стратегическо географско разположение.
Обикновено с геополитика и геостратегия се занимава група създадена по аналогия на изследователските центрове във Великобритания и САЩ.

В ДНК на хора, родили се след 1955 г. се съдържа радиоактивен въглерод. През 1950 г. започнала студената война. САЩ и СССР започнали да показват своята мощ, взривявайки атомни бойни глави в своите пустини.

Заради голямото радиоактивно разпръсване в атмосферата, в ДНК на всички хора, които са се родили след 1955 г., присъства малка част от въглерод – 14.

Клетки, които не се делят до раждането на човека не съдържат въглерод – 14. Това по никакъв начин не влияе на тялото.

Това явление било полезно при провеждане на медицински експерименти, такива като проследяване на клетки в сърцето на човека.

Вятърът срещнал красиво цвете и се влюбил в него. Докато той нежно галел цветчето, то му отвръщало с още по-голяма любов, изразена в по-ярка окраска и завладяващ аромат.
Но на вятърът това не му било достатъчно и той решил: „Ако дам цялата си сила и мощ на цветчето, то ще ме дари с още по-голяма любов“.
И той духнал към растението с мощното си дихание. Но цветчето не могло да понесе бурната страст на вятъра и се се пречупило.
Вятърът се опитал да го повдигне и оживи, но не успял. Тогава той утихнал и изпратил към него нежният полъх на любовта си, но то се увехнало пред очите му.
Вятърът закрещял:
– Дадох ти цялата мощ на своята любов, а ти се прекърши! Изглежда ти нямаш сили да ме обича истински, а това означава, че ти изобщо не си ме харесвало.
Но цветчето нищо не отговорило. То умряло.

Султан Махмуд Втори отдавна бил стигнал до горчивия извод, че може да въздигне собствената си власт само ако унищожи еничарите. От сто и петдесет години те били само извор на крамоли и безредици, но в последните двадесет , от свалянето на Селим Трети, те придобили мощ, която едва ли не затъмнявала тази на султана.
Те се оказали неспособни да се справят с „Мора кавгасъ“, въстанието на гърците, но се бъркали в работите на Дивана и даже си издействували право на глас в неговите решения.
Като подготвил някои части, предимно топчии,  по европейски образец и си осигурил сляпата им вярност, султанът решил, че е дошло времето да си разчисти сметките с оджака и сам предизвикал поредния еничарски бунт.  С ферман възвестил решението си да възстанови онзи „Низам-и джедид“ – ново време], който бе коствал престола и главата на Селим Трети, а след него — и на великия везир Мустафа Байрактар.
Еничарите отговорили с незапомнен метеж. Гневът им се стовари най-напред върху техните аги и одабашии, за които усетили, че са преминали на страната на султана. Спипали неколцина от тях и ги разкъсаха, ала най-главният, въздигнатият от паша Хюсеин ага, успя да избяга в Стария сарай.
Преследвайки по петите Хюсеин ага, бунтовниците стигнали до двореца и подпалиха вратите му, проклинайки на висок глас султана като гяур. Сетне се оттеглиха и разположиха стана си на своите обичайни сборища и прекатурвайки котлите си, поискали отменянето на „новия ред“ и разтурянето на военните части, образувани по чужд модел.
В отговор султанът призовал верните си войски, излязъл от сарая със свещеното зелено знаме на Пророка и обявил своето решение да унищожи оджака. По негова заповед топчиите обградили бунтовниците и открили огън.
Еничарите застлали мегдана с трупове,част от тях обърнали гръб и ударили на бяг.
Последвало незапомнено преследване и клане. Секли ги докато ги изтребили. Няколко хиляди трупа бяха хвърлени в Босфора и Мраморно море. А за другите, дето по някакъв начин се били отървали от клането, султанът изпратил заповед по цялата страна  да бъдат избивани без съд и церемонии.
Такъв бил краят на еничарите, „Писано било“ оджакът, създаден преди четири столетия и половина, който бил главна сила на мюсюлманството в завоевателните войни, да свърши под мюсюлмански нож…