Бяха изпаднали в трудна ситуация, но поне в началото не се отчайваха. Очакваха помощ отвън. Тъй като бяха събрани от съдбата, Даниела и Марко можеха да се опознаят по-добре, като всеки разкаже нещо за себе си.
– Разкажи ми за твоята работа – каза Марко.
Лицето на Даниела се озари. Тя сякаш забрави къде се намират.
– Занимавам се с изучаването на тип безгръбначни животни, наречени мешести. Този тип включва един подтип, известен като медуза. Повечето хора смятат медузите за скучни.
– Аз пък мисля, че са много интересни – каза Марко. – Веднъж бях ужилен от португалска фрегата. Срещата беше изключително болезнена.
– Фрегатата не е точно медуза, а по-скоро колония от множество организми, живеещи в симбиоза. По пипалата си имат хиляди капсули, пълни с отрова. Дължината на едно пипало може да стигне до 20 метра. Но размерът не винаги е най-важното. Имаш късмет, че не си срещнал малка морска оса. Ужилването на това създание може да те прати в моргата, – засмя се Даниела.
– Тогава изобщо не изглеждах като късметлия, – каза Марко.
Той си спомни парещата болка, но за да прогони тези мисли тръсна глава и попита:
– Какво точно изследваш на тези медузи?
– В лабораторията се занимаваме с изследвания свързани с океанската биомедицина. Смятам, че океанът скоро ще стане основен източник на химически съединения за фармацевтиката.
– И ще измести, това, което имаме в наличност сега? – Марко разпери невярващо ръце.
– Океанът ще надмине всичко, което е било открито до сега, – натърти Даниела.
Марко поклати недоверчиво глава.
– Между сушата и морето има повече прилики, отколкото разлики, – започна да обяснява Даниела. – Да вземем например курарето. Индианците от Амазонка са го използвали като парализираща отрова, с която са мажели върховете на стрелите си, но свойството му да отпуска мускулите го направи полезно лекарство.
– Виждаш ли същия потенциал и при медузите?
– Не само при тях. Има и други привидно прости създания със сложни системи за хранене и защита като сепии, октоподи, охлюви ….
– И какво точно правите сега в Тихия океан?
Това бе таен проект и на нея ѝ бе забранено да споделя каквато и да е информация за него. За да отклони вниманието му, Даниела попита:
– Наистина ли мислиш, че ще дойдат да ни спасят?
– Убеден съм, екипът ни винаги е действал така, че да измъкне хората, които са попаднали в затруднена ситуация, – убедено каза Марко.
Въпреки, че убеждаваше Даниела, Марко знаеше, че спасяването им е доста проблематично. Пестенето на кислород само щеше да забави неизбежното.
Марко погледна към екрана, оставаше им въздух за по-малко от два часа.
Застоялият въздух започна да ги замайва. Марко затвори очи и се опита да не мисли за намаляващите запаси от кислород.
Даниела се бе отпуснала до него. Изглежда беше загубила съзнание.
И когато Марко усети, че става още по сънлив и губи представа за нещата наоколо, си каза: „Това е краят, няма да могат да дойдат на вр….“ , се чу мощно раздвижване на водата.
Няколко ръце грабнаха отпуснатите тела и ги измъкнаха нагоре …..

Китайците първи са забелязали връзката между характерната растителност и полезните изкопаеми в определени райони. Използването на ботанически наблюдения за откриване на руди и минерали е известно като геоботаническо проучване.

В наши дни този метод не е популярен. Въпреки това се знае, че някои растения предпочитат почва, богата на определени вещества, докато други не я понасят.

Например, дивата теменуга е цинколюбиво растение. Един процент от пепелта ѝ се състои от цинк. Трагакантата, растителна смола, е напълно безчувствена към селена в почвите, макар че за повечето растения този елемент е отровен.

Вид игловръх е изключително издръжлив на никел и е класически индикатор за присъствието на този метал в почвата. Особеният вид трева Panicum crusgalli подсказва за съдържание на олово в почвения слой. Други растения сочат за наличие на мед и т.н.

В древната книга „Каталог на планините и моретата“ съставена по материали от 600 до 100 г. пр.н.е. се споменава, че растението хуейтан расте близо до златни жили. Доста трудно е да се определи това растение. То би могло да бъде орхидея, босилек, глог, дива круша или слива, чиито названия са сходни с това архаично име.

Методите на геоботаническите проучвания са свързани със стремежа на древните китайци да открият кои видове почва са подходящи за съответните земеделски култури.

Макар че първоначалният интерес към тази практика да е породен от чисто практични съображения на селските стопани, по това време геоботаниката се превръща в метод за геоложки проучвания. За съжаление документите от тези проучвания са редки и непълни.

Вероятната причина е секретност, но е възможно да има още неоткрити текстове сред хилядите хроники и географски справочници, които не са проучени задълбочено.

В „Книгата  на учителят Уън“ се казва, че в области богати на нефрит, клоните на дърветата обикновено са увиснали. Очевидно китайците са обръщали внимание не само на подробностите в растежа на някои видове, но и на физиологичните условия, при които са поставени от гледна точка на минералните залежи.

През първата половина на 4 век най-малко три наръчника са изцяло посветени на систематизиране на данните от геоботаническите проучвания и изброяват всички растителни видове и свързаните с тях минерали.

В една от тях се казва: „Ако стеблото на растението е жълто и стройно, под него има мед“. „Ако листата на определено растение са зелени, а стеблата червени, отдолу ще се открие много олово“. Другаде е отбелязано: „Там, където водният пипер расте в изобилие, има много железен оксид“.

В „Разнородни записки от пещерата Ю’ян“ пише: „Когато в планината срещнете див лук, отдолу ще откриете сребро, а ако има хсяи/ся – вид дребен лук, отдолу има злато. Под джинджифила има мед и калай“.

Никоя от по-горните зависимости не е проучена в наши дни.

Факта, че в растенията има следи от минерали и че те могат да бъдат извлечени, се появява за първи път в писмен вид в книгата „Скъпоценните тайни от царството на Гън и Син“. Там конкретно се казва, че златото се появява в ряпата, среброто в един вид плачеща върба, оловото и калая в дивия пелин, кестените, ечемика и пшеницата, а медта в киселеца.

Сър Томас Чалъндър забелязал , че листата на дъбовете, са по-наситено зелени, отколкото другаде и че клоните им се простират по-нашироко и нямат много сокове, и не са вкоренени надълбоко. Той допуснал, че там има някакви ценни минерали, особено алуминий.

И това се оказало точно така. Сър Томас е забелязал същият вид растителност край мините за добив на алуминий в Италия. Това е първият пример за геоботанически проучвания в Европа.

Мартин разглеждаше това, което бяха успели да заснемат. След това разрови в Интернет за информация, но това, което отчасти разбра го ужаси.

 – Боже мой, – извика Мартин.

Атанас надникна през рамото на най-добрия си приятел. Мартин продължаваше да чете още известно време, докато Атанас не се изкашля, за да го накара да вдигне очи.

 – О, извинявай, – смотолеви виновно Мартин. – Това, което намерихме, е задвижван от вълните генератор, но с такива размери, че направо не е за вярване. Доколкото знам, тази технология едва прохожда. Има само няколко устройства по крайбрежията на Португалия и Шотландия, които още се изпитват.

Атанас го гледаше недоумяващо.

 – Те използват силата на вълните, – започна да обяснява Мартин, – която извива техните шарнирни връзки, за да задвижват хидравлични тарани.

 – Какво е това таран? – попита Атанас.

– Изобретение на Жозеф Монголфие, един от двамата братя, прославили се със своя балон. Таранът имал за цел да повдига вода, като използва енергията на собственото ѝ движение. Бликащата вода се вкарва в затворена отвсякъде камера, в която се получава огромно налягане на въздуха. Това се използва, за да се изкачи водата на височина много над нейното равнище.

– И за какво им е всичко това? – продължаваше с въпросите си Атанас.

– Тараните изтласкват насила масло през двигател, който използва хидравличен акумулатор, за да успокоява струята. Двигателят завърта генератор и се получава ток.

 – Много хитро – възкликна Атанас. – Колко може да произвежда това нещо?

 – Всяка от тях може да захранва градче с население от две хиляди души, а са общо четиридесет на брой. Става дума за сериозно количество енергия.

 – За какво им е? – попита Атанас. – Къде отива цялото това електричество?

 – Всеки генератор е закрепен към дъното на морето с кабели, които могат да го прибират под водата, – мислеше гласно Мартин. – Когато океанът е спокоен или радарите уловят наближаващ плавателен съд, те се прибират на десетина метра дълбочина. Друг кабел захранва с ток нагреватели, разположени по дължината на генераторите.

– Нагреватели ли каза? – попита Атанас. – За какво им трябват?

-.Някой е решил, че водата в този район е твърде хладка и я затопля.

Мартин отпи още една глътка кафе и си взе от кекса, преди Атанас да е изпразнил чинията.

– Откога работят тези конструкции? – попита Атанас.

– Започнали са в началото на 2002 г.

– Но защо са ги направили? – неспокойно се въртеше Атанас на стола. – Какъв е резултатът?

– Тези данни ги няма в компютъра – отговори ядосано Мартин. – Аз не съм океанограф или климатолог. Но как толкова малко топлина може да повлияе на целия океан? Зная, че излишната топлина от ядрен реактор може да затопли река с няколко градуса, но това е съвсем различно нещо.

Мартин се настани по-удобно на стола и забарабани с пръсти по масата. Очите му се загледаха далеч напред в нищото. Атанас продължаваше да се върти безцелно подхвърляйки различни идеи и предположения, но Мартин не чуваше нищо.

В съзнанието си виждаше огромните генераторни станции, които се извиват под въздействието на вълните, докато под водата нагревателите стават огненочервени и затоплят водата, която тече покрай крайбрежието.

Някой беше приложил невероятна техника, но за какво му бе нужна тя? Предстоеше много работа……

Дошло време на старият камък да умре. Заедно с другите камъни го качили на един самосвал, за да го закарат на каменотрошачката и да ги превърнат трошляк за баластра.

Пътувал камъкът. Спомнил  си целия си живот. Случвало му се е на дъното на морето да лежи и на върха на планина да бъде. Земетресения, ледници и свлачища оставяли следи върху него. А един вулкан за спомен сложил в сърцето му, голяма капка кварц, приличаща на диамант.

Започнал да се оплаква камъкът:

– Дълъг живот живях, едва ли има по-стар камък от мен, а да умирам все още нямам желание.

И тогава камъкът забелязал, че другите камъни, които били с него в камиона, също не искали да умират, за това започнали да се изсипват на пътя.

Камъкът започнал да се приближава към края на коша на камиона, та и той да падне на пътя. За щастие шофьорът карал като луд, така че по-голямата част от товара подскачал и падал в дупките по пътя.

– Ей, – извикал един старец, който си вървял по пътя, – за къде си се забързал?

– Църква строим, – казал му шофьорът. – Чакъл ни е нужен. В противен случай всичко ще пропадне.

– Е, добре, тогава побързай!Храмът е Божий дом! Гледай, старай се там , както трябва. Строи се веднъж за вечни времена.

Камъкът чул това. И макар че бил почти накрая, той се спрял, даже намерил надеждно място и застанал там, за не може случайно да отхвръкне от камиона.

На него много му се искало да попадне в Божия дом. Не за някакви си жалки милиони години, а за цяла вечност.

Откакто се помнеше, Велинов винаги бе обичал света около себе си. Не градовете, магистралите и изкуствените канали в родината си, а природата, вятъра, морето и земята.

Като малък, той прекарваше часове, загледан в движението на облаците, преминаващи над дома му. За него нямаше нищо по-хубаво от земята, на която живееше.

Беше деветгодишен, когато разбра, че тази земя е отнета от Северното море. Учителят му гордо обясняваше:

– Нашата родина е отвоювана. По бреговете бяха построени диги и бентове, за да може изобилстващото с живот морско дъно да бъде пресушено, култивирано и обработено. Това е чудо на човешката изобретателност и непримиримия човешки дух.

Дълго време младият Велинов смяташе, че създаването на родината му е една умишлена кражба от природата.

– Как може нещо да бъде отвоювано, когато нямаш право върху него? – питаше се често той.

Когато навърши десет години, осъзна, че едно от най-великите инженерни постижения е ограбване на природата заради човешката алчност.

Често го чуваха да казва:

– Хората нямат право да вършат това. Природата не би могла да ги спре и да се защити, докато човечеството я погубва.

За това Велинов посвети живота си на борбата за възстановяване на природата. Искаше да сложи край на непрестанния стремеж на човека да унищожи планетата си.

Тогава беше твърде млад, за да се включи във възникналото движение на зелените, което беше на мода в Европа, но стана природозащитник в колежа, докато изучаваше как да се опази околната среда.

Младостта му не се пречупи при стълкновенията с полицията. Той бе опитал не една атаки със сълзотворен газ. Активно участваше в среднощните непрестанни обсъждания и разисквания относно въпросите за запазване на природата. Сътрудничеше при отпечатването на нелегални вестници, в които се защитаваше природата от посегателството на човека.

Велинов имаше желание да бъде сред бунтуващите се студенти. Всички смятаха, че ще стане преподавател, след като получи докторската си степен, но го изхвърлиха от академичните среди, защото продължи природозащитната си активност.

Велинов вече не изпитваше огорчение, че са го отстранили, защото това го отведе в нова организация за защита на природата. Ако бе продължил да преподава, нямаше да създаде организация подобна на „Грийнпийс“.