Сава мърмореше под носа си:

– Да бъда смирен, но какво означава това? И как да го постигна?

Ченко го чу и му предложи:

– Бори се с гордостта и съмнението в себе си.

– Как да се боря? – смръщи вежди Сава.

– Смирението ни дава възможност да се видим в правилни взаимоотношения с Бог и ближния, а това ни води до вярна самооценка.

– Това означава, че ако не успявам да се смиря, развивам неточна представа за себе си, поради гордост или се съмнение в себе си, – Сава се опит да уточни това, което бе разбрал.

Ченко се усмихна:

– Гордостта и съмнението са врагове на смирението. Всъщност те са двете страни на една и съща монета.

– И? – нетърпеливо възкликна Сава.

– Едни вярват, че ние знаем по-добре от Бог нещата, а други, че Той не е добър или достатъчно силен, за да ни промени. Нито едното, нито другото правят много за Бога, защото и в двата случая го сваляме под нас. И горделивите, и съмняващите се вярват, че са по-добри от Бог. Те го показват по различни начини.

– Това е ясно, – поклати глава разбиращо Сава. – Но как да се смиря?

– Просто трябва да научиш какво има да каже Бог за теб, – поясни Ченко. – Потърси в Библията положителните и отрицателни неща, които Бог казва за човечеството. Като научиш Божията истина, можеш да придобиеш себепознание, необходимо за развиване на смирение. За целта трябва да намериш хора, които ….

– Да ме увещават, – бързо го прекъсна Сава.

– Но и да те укоряват, – добави Ченко.

– Това пък за какво ми е? – сбърчи нос Сава.

– Всеки от нас има нужда от хора в живота си, които могат да дадат честна оценка за нас. Те ще възхваляват нашите добродетели, но и ще ни наказват за недостатъците ни.

– Трябва ли да се съглася с тяхната оценка? – попита малко стресиран от тези думи Сава.

– Смирението не означава само съгласие с идеята за това кои сме. То е по-скоро самопознание придобито чрез опит.

– Не изглежда много леко, – въздъхна тежко Сава.

– Най-сигурния начин да го придобиеш е като служиш на другите.

– Ох! … И това ли? – изстена обезкуражително Сава.

Ченко потупа Сава по рамото и му намигна:

– Чрез служене на другите ние научаваме, че дадените ни от Бог таланти и способности ни правят различни, но не и по-добри от нашите ближни.

Тони бе малко момче, но имаше чудновата дарба.

Той можеше само с ръка да докосне някого и веднага разпознаваше истинския му характер.

Ето тази красива жена, която го погали по главата. Тя изглеждаше привлекателна, но когато Тони докосна ръката ѝ, усети ноктите на лешояд.

Елегантен мъж във фрак, цилиндър и бели ръкавици приближи малкото момче.

Джентълмена свали ръкавицата и протегна ръка към Тони.

Момчето едва не подскочи. Той се ръкостискаше с чудовище.

Това не бе обикновена дарба, но често тя го притесняваше.

Един ден се здрависа с весела и усмихната девойка. Тогава усети ръката на любящо дете. Той бе очарован.

Колкото повече растем в Божествена мъдрост, толкова повече придобиваме способност да побеждаваме света.

Мъдрите хора усещат лицемерието, не бързат да се доверяват и не приемат лъжите за чиста монета.

Мъдростта в живота ни е би могла да бъде по-важна в днешния сват на реклами, фалшиви новини, злото маскирано като добро и т.н.

Често се увличаме по красивата външност и правим компромиси.

Не бива да оценяваме хората по външният им вид. Нека не забравяме, че красивата душа, не винаги е красива.

Местната християнска общност бе ужасена:

– Представете си, сред нас има много изостанал човек. Той не само чете Библията, но и вярва, че тя просто означава това, което казва.

Марко, скромен младеж, бе смутил всички вярващи.

– Мислехме, че е интелигентен и човек със здрав разум, – каза някой.

– Невероятно, чете Библията всеки ден и необяснимо я възприема буквално, без да извършва никаква теологична гимнастика, за да излезе със символични тълкувания, – възмути се друг.

– Той е пълен идиот, – развика се приятел на Марко, – Познавам го от дълго време, но сега, след като разбрах, че чете Библията си и вярва, че тя просто означава това, което пише в нея, съм напълно изумен. Ето на вчера го питам:“Библията означава ли какво казва?“ И той ми отговаря :“Да“. Невероятно!

Другите му приятели също бяха изненадани да разберат, че Марко е умствено изостанал.

– Някои хора са наистина глупави, – категоризираха го веднага.

Марко не се притесняваше, а заявяваше:

– Вярвам, че Библията казва какво всъщност означава! Аз може да съм изостанал и невежа, но приемам Божието Слово за чиста монета.

Край него хихикаха:

– Той очевидно не знае как да чете Библията. Нима не разбира, че трябва да я превръща в някакъв мистериозен пъзел, който Бог е направил наистина труден за разбиране от хората?

В замяна на това Марко бе щастлив. Той живееше живот изпълнен с вяра, за разлика от неговите теологични приятели.

Има едно място, то е съвсем наблизо, евтино и много вълнуващо. Става въпрос за фризьорски салон.

В него фризьорката влиза в задната стая и хвърля монета, за да реши, дали да направи добра прическа или …

– Хммм, да направя ли така, че този човек да изглежда добре? Или напълно да съсипя седмицата му, като направя тази прическа без всякаква надежда за поправка? – пита се фризьорката, преди да хвърли монетата във въздуха.

Това не ви ли се струваха прекалено забавно?!

Вълнуващото във всичко това е, че след работата на фризьорката вие изглеждате наполовина прилично или непоправимо неприятно през следващия месец, а може и за по-дълъг период.

Защо се случва всичко това?

Очевидец обвинява фризьорката:

– Тя непрекъснато разговаря с децата си по телефона и не обръща внимание на това, което прави.

Обикновено след като свърши, самата тя успокоява:

– Прическата ви стана чудесна.

Но когато пристигнете в къщи, разбирате, че това което са извършили на главата ви никак не е добро. То всъщност е ужасно.

Облаците почти изпълваха небето, но слънцето успяваше да пробие през тях. Не се очакваше дъжд, но не можеше да се каже, че е слънчево.

Станчо бе жестоко обиден. Не от някой непознат, а от най-добрият си приятел. Той вървеше и от време на време стискаше яростно юмруци, сякаш се готвеше за бой.

Горчивината го поглъщаше. В мислите му се зараждаше отмъщение, а то имаше чудовищен апетит.

Струваше му се, че само един акт на мъст не е достатъчен. Недоволството го изпращаше надолу по някаква зловеща спирала.

Боньо го видя. Опита се да го спре, но Станчо изобщо не го забеляза.

– Станчо, – Боньо извика след него, но реакция нямаше.

Двамата не бяха приятели, но си помагаха. Боньо бе свидетел на свадата между Коста и Станчо. Двамата се нахвърляха един върху друг. ….. Беше грозна гледка.

Всички знаеха за голямото им приятелство, но това бе съвсем неочаквано.

Изведнъж лицето на Станчо потъмня. Той обърна гръб на приятеля си и закрачи бързо. Искаше по-скоро да напусне това място.

Боньо последва Станчо. Настигна го и го потупа по рамото.

– Прости му, – посъветва го Боньо.

– Прошката не е игнориране на неправдата, – Станчо му се озъби. – Тя не оправдава и не пренебрегва несправедливостта и грубото отношение.

– Помирете се, – настояваше Боньо.

– „Прости и забрави“, – намръщи се Станчо, – е непостижимо за мен. Думите му ще оставят болезнен спомен за мен. Не можеш просто да ги съблечеш като стара дреха и да ги хвърлиш.

– Така е, – съгласи се Боньо, – но в случая да простиш означава да промениш отношението си спрямо Коста.

– След тези негови думи? – Станчо подскочи като ужилен. – Никога! Чуваш ли, никога!!

– Но ако разсъдиш добре, – отново започна да го увещава Боньо, – както казват влезеш в неговите обувки, ще го разбереш и ще откриеш причината поради, която ти е наговорил такива обидни думи.

– Да вляза в обувките му, да го разбера, …… – Станчо започна да се смее грубо. – Че аз го познавам като петте си пръста. Не сме приятели от вчера.

– Прошката е решителна стъпка, която не бива да се пренебрегва. Ако продължаваш да нервничиш и да му се ядосваш, ще загубиш мира и спокойствието си. Ще се самоизядеш сам.

– Тебе какво ти пука? – стрелна го със див поглед Станчо. – Какво си тръгнал след мен? И все повтаряш: „Прости му! Прости му!“ Нямам нужда от съветници.

Боньо бе набрал инерция и продължи кротко:

– Станчо, припомни си хубавите моменти, които сте изживели заедно. Не позволявай обидата да изсмуква удовлетворението и задоволството в душата ти.

Станчо спря. Сякаш се пробуди от някакъв кошмарен сън.

– Коста е болен и в последно време бързо се изнервя, затова понякога говори глупости, – каза си Станчо. – Как можах да приема брътвежите му за чиста монета. Глупаво е. Той страда. Трябва да му помогна, а не да му се сърдя.

Станчо се усмихна и тръгна обратно към Коста. Когато стигна до него, видя, че приятелят му е плакал.

– Прости ми, че бях неблагоразумен и не се съобразих със състоянието ти, – каза Станчо и го прегърна. – Това е пълен абсурд. Ти си ми най-добрия приятел и такъв ще си останеш, независимо от обстоятелствата, болести или кризи, през които преминаваме.

– Прости ми, – хлипаше Коста, – ти си прекрасен човек. Как можах да изговоря толкова нелепости?

Двамата тръгнаха заедно, но вече примирени.