Във Facebook попаднах на снимка на чернокожо момиче, което е спечелило конкурса за красота във Финландия.

От долу се мъдреха насмешливи коментари авторите, на които смятаха за неуместно и странно това явление. Те пишеха за него като свидетелство за дълбокия упадък в Европа.

„Бедното момиче е много страшно и е получило наградата от умове, които нямат никаква политическа коректност“. Финландската красавица според повечето е трябвало да бъде с бяла кожа.

Съгласна съм, че излъчването на красавици в подобни конкурси е доста спорно. Най-вече поради комерсализацията на женската красота и налагане на някакъв стандарт за красота, което кара много жени да се лишават от естествената си красота, само и само за да добият исканата и търсена форма.

Но да се отрича красотата, само защото не е в „предпочитан цвят на кожата“, мисля че е прекалено.

Расизмът е отричане на християнската вяра. Съществуват чернокожи православни свещеници, които добре се грижат за папствата си. Нима такива хора трябва да се поставят по-долу от другите свещеници само заради цвета на кожата си?

Във Финландия живеят емигранти и техните потомци, които имат черна кожа. Там те са възприемани като „свои“ хора и могат да участват и побеждават във финландските конкурси.

Това  говори в полза за финландското общество, където всички хора се възприемат еднакво. Там може да съществуват заблуждения и грехове, но поне в случая следват християнското наследство на нашата цивилизация.

Васил изживя 35 щастливи години брачен живот със съпругата си Галя. Отгледаха две прекрасни деца. Всяко от тях имаше здрав брак и перспективна работа. И всичко това имаха , защото през тези години Галя усърдно се бе молила.

Когато се пенсионираха, Васил и Галя решиха да инвестират. Сега те имаха толкова много пари, колкото не бяха виждали през живота си.

Животът на Васил се измени и му предложиха:

– Заповядай в нашия клуб на милиардера.

Какво повече можеше Васил да иска?

Изведнъж започнаха да го посещават мисли от рода на: „Една жена не ми стига. Нищо, че  сме живели толкова години заедно, трябва да потърся нещо по-младо“.

Васил и Галя придобиха разкошен автомобил. Преместиха се в престижен квартал. Започнаха да ги канят на различни приеми. Около Васил започнаха да се въртят млади красавици.

Той гледаше приятелите си и често въздишаше:

– Погледни ги само, вечно ги съпровождат млади момичета, коя от коя все по-красиви ….

А красавиците така го гледаха, че той се топеше. Те непрекъснато го хвалеха за нещо и той се чувстваше като господар на света. Пилееше пари без да ги брои.

Най- накрая срещна Дора. Тя бе млада, красива и сексуално привлекателна. Беше готова на всичко и Васил не устоя.

Но Дора имаше едно единствено условие:

– Ще ме имаш, ако се ожениш за мен.

Дора го покани на гости и го запозна с майка си, която се оказа връстница на Галя. Тя бе чудесна готвачка.
След обилната вечеря майката обясни:

– Тревожа се за дъщеря си, да не се случи както с мен, аз съм разведена. Ако наистина обичате дъщеря ми, до три месеца ще се разведете с жена си и двамата с Дора можете да се ожените. Ако нямате сериозни намерения към нея, по-добре забравете дъщеря ми.

– Какво говорите, – започна да мънка Васил, – разбира се, че ще направя така. Аз много обичам Дора.

В къщи Васил започна да обвинява жена си за всичко. Двамата често се караха и Васил започна да ненавижда Галя. На семейния съвет той реши да я довърши, разкривайки нейните прегрешения:

– Погледни се колко си напълняла, а и тази твоя фанатична вяра … Твоите молитви са по-скоро заклинания …. А и кой знае какво правиш със свещениците в църквата ….

Галя устоя на атаките му:

– Знам какво те измъчва в последно време. Щом толкова искаш, остани с тази млада красавица …

В този ден Галя си тръгна. Тя не взе нищо със себе си, въпреки, че повечето неща бяха нейни.

За Дора Васил плати голям откуп на алчните ѝ роднини. Докато траеше медения месец, Васил се чувстваше като крал, но …

С Дора, спестяванията му започнаха да се топят бързо. Едва сега той осъзна колко безсърдечна и невежа е тя. Те дори престанаха да се любят, навярно тя си имаше някой.

Васил започна да тъгува:

– Липсва ми Галя. Колко добро бе нейното сърце. Никой не контролира вече менюто ми и сега се появиха ред заболявания при мен.

Дора нищо не правеше, по цял ден си седеше в къщи. Тя роди дете, но Васил го измъчваха съмнения:

– Това дете от мен ли е?

Това бебе не му доставяше удоволствие и радост, както децата и внуците му.

А неговите деца се отделиха от него. Галя сякаш се бе подмладила. Тя изглеждаше напълно щастлива.
Заради Дора, той прекъсна връзките си с децата, но Васил страдаше.

– Вината не е в Дора, – укоряваше се Васил. – Как мога да преживея с някой възход, когато съм в залеза на живота си. Колкото и да се опитвам, аз не съм мъж на върха на своята сексуалност. Бих дал всичко, за да се върнат нещата на мястото си.

Васил завиждаше на двойките, които успяваха да запазят брака си, когато са вече на прага на старостта.

Той поиска да се помири с жена си, но тя не го допускаше до себе си. Връщаше подаръците му и му казваше:

– Аз съм ти простила, но ти сега имаш друго семейство и не би трябвало да се меся в живота ти.

Васил бе отчаян. Седеше на една от пейките в църквата. С ръце бе обхванал главата си и плачеше:

– Господи, помогни ми … направих голяма глупост.

В неделното училище говорели за плодовете на духа в тялото. Чели стихове за това, че всеки орган и член на тялото е полезен за живота му.

Когато учителката помолила децата да разкажат за ползата на всяка част от тялото си, 12 годишно момиче отговорило следното:

– Ръцете са полезни за тялото, защото поднасят вилицата и лъжицата с храна към устата. Краката също са полезни, защото ходят да пазаруват в магазина. Устата сдъвква храната…..

– А как смяташ, ти каква част от тялото Христово си? – попитала учителката момичето.

– Аз навярно съм част от косата. Вярно е, че косата не прави нищо, но за това пък украсява тялото.

Старият мост бе любимо място за разходки. Тук често си правеха снимки месните жители и идващите насам туристите.

Но миналата година казаха, че мостът вече е опасен за преминаване и затова го оградиха с високи метални заграждения. Даже поставиха предупреждаваща табела: „Преминаването забранено! Опасна зона!“

Тази сутрин на Стария мост бе забелязано само момиче. Явно то искаше да скочи долу. Видяха я няколко души. Те се притесниха много, но освен да звъннат на съотвените служби, не предприеха нищо друго.

От там мина Павел Славов, фелдшер от Бърза помощ. Той също я видя.

Пренебрегна всякакви инструкции за безопасност и бавно започна да се придвижва към момичето. Съвсем нямаше намерение да чака пожарната и аварийната, да дойдат и да свалят момичето, до тогава тя можеше да е скочила вече.

Как можеше Павел да не се намеси? Момичето бе съвсем младо.

Духаше силен вятър, а тя съвсем не би дочакала другите служби да дойдат и не би позволила да я свалят. Просто вятърът щеше да я духне от мястото, на което се бе покачила.

Чуваха се викове. Момичето плачеше, а Павел приближавайки към нея и говореше, опитвайки се да я накара да забави и изобщо да не изпълни намерението си, докато достигне до нея:

– Успокойте се! Успокойте се!

Когато стигна на една ръка разстояние от нея, рязко я дръпна назад и я бутна по гръб. Хвана ръцете ѝ и блокира тялото ѝ, за да не може момичето да предприеме по-нататъшни отчаяни действия.

През това време се изкачи един от пристигналите  полицаи и  помогна на Павел бавно да я спусне долу.

Беше страшна гледка.

– Ами ако тя бе паднала долу върху леда, щеше да бъде мъртва – трепереше една жена, която бе станала свидетелка на случилото се.

– Този млад човек е достоен за уважение, – каза белокос старец, който също бе наблюдавал събитието. – Нека Бог те опази и тебе младежо!

Павел бе постъпил съвсем по човешки, действал бе инстинктивно и веднага, но в резултат от намесата му, бе спасен един живот.

Дона се връщаше с приятели в общежитието. Лампите, както винаги, не светеха в коридора. Тя приближи в тъмното вратата на стаята си, отвори я и усети как нещо се промуши заено с нея вътре.

Докато Дона се събуваше и светне лампата, „нещотото“ успя да се добере на масата и да „вкуси“ от храна, които бяха върху нея.

На общо събрание на съжителстващите в една стая момичета, бе решено:

– Малкият да остане, но да се превъзпита.

Котето само си бе избрало дома. И никой не се осмели да го изхвърли навън.

Минаха три години, от малкото „нещо“ се бе получило космата красавица с мелодичен глас: „Мяу,мяу…..“

Нека после разправят, че няма награда за състраданието.