Валя бе възмутена:

– Как мога да се радвам в изпитания и трудности и отгоре на всичко да ги смятам за подарък?

– Колкото и странно да ти звучи, когато от всички страни ни нападнат изпитания, това е дар, – усмихна се Елена.

Валя въздъхна:

– Вчера звъня на най-добрата си приятелка Катя. Със сълзи на очите и разказах за бедите, които са ме притиснали от всички страни, а тя: „Какъв чудесен подарък! Хайде да го отпразнуваме! Скъпа, ти си под атака!“

– И ти какво направи? – попита я Елена.

– Най-доброто, – самоуверено отговори Валя, – Казах ѝ бързо чао и позвъних на друга приятелка, която искрено ми съчувстваше. Разбра, че съм имала тежък ден и ми обеща да се помоли за мен, така че утрешния ден да бъде по-добър.

– Ето, това се казва сблъсък между човешките възгледи и възприятията на Небесата, – възкликна Елена.

Валя се намръщи, а Елена продължи:

– Бог тържествува, когато всичко изглежда безнадеждно. Той не е съгласен да се избягват такива ситуации. Само, когато сме под натиск, нашия живот на вяра се разкрива напълно и показва истинската си същност.

– Едва ли ще ми хареса това, което видя, – Валя направи кисела гримаса.

– Тежестта на жизнените обстоятелства, силно ни притискат, – поклати глава Елена. – И ние се виждаме в неблагоприятна светлина. С други думи реакцията ни не може да се нарече търпение.

– Не мисля, че Бог е дал изпитания, момчетата да излизат победители, а момичетата да плачат, – Валя гръмко изяви недоволството си.

– Силата на изпитанието води до това, невидимото да стане видимо, – говореше уверено Елена. – Бог иска да цъфтим винаги, независимо дали сме под натиск или свободно се движим.

– Е, да, – уклончиво се съгласи Валя. – Животът не е посещение при масажист, където ти определяш силата на натиска върху тялото си, която би ти доставил удоволствие.

– Когато дойдат изпитания, никой не ни пита какви да бъдат – леки средни или тежки, – допълни Елена. – Благодарение на изпитанията, които Бог допуска в живота ни, ние ще цъфтим или ще увехнем.

Валя само размаха ръце. Тя разбираше същността на нещата, но не искаше да преминава през изпитни.

Когато дойдат разни изпитни, нека не се опитваме да ги избегнем. Те трябва да извършат своята работа, за да станем зрели, тренирани и в нищо да не изпитваме недостиг.

Ако не отпуснем ръце в трудно време, нашата вяра ще порасте и ще достигне пълния си разцвет.

Донка и Магда редовно посещаваха болни и възрастни хора, които се нуждаеха от помощ.

Усмихнати и радостни лица ги срещаха, щом двете момичета пристигнеха.

Декември бе много натоварен месец за тях. Направиха много посещения, вдъхнаха надежда и занесоха много радост.

Чувстваха се уморени.

– Ох, още малко и ще започнат празниците, поне малко почивка … – въздъхна тежко Донка.

– Какви ги говориш? – погледна я строго Магда. – Толкова много хора ходят в тъмнина и трябва да получат светлина и радост. Радвай се, Исус дойде на този свят и ни дари с мир и радост, но това е дар не само за нас. Трябва да го предадем и на другите.

Донка прибра ръце пред гърдите си и вдигна очи нагоре:

– Господи, дай ми чудото да не се уморявам, а да се наслаждавам на всяко празнуване на Рождество. Помогни ми да споделям голямата радост, че Бог стана човек, за да помири изгубени хора със Себе Си, като умря на кръста за греховете им.

Всеки от нас има нужда от радост, а не просто от празнуване – ядене, пиене и подаръци.

Нека се радваме за това Кой си Ти и защо си дошъл на този ден при нас!

У индианците тукано, живеещи в Колумбия и Бразилия, лингвистите отличават повече от 20 различни езика.

Според установен обичай, мъжете не могат да се женят за момичета, чийто основен език съвпада с техния. За това те трябва да си търсят булки от други населени мета.

Всички деца от тукано израстват като мултилингвити. Те владеят езика не само на майка си и баща си, но и езика на някои съседи, както и в целия регион, език използван за търговия.

В ежедневната си реч в рамките на един и същи разговор, превключват от един език на друг, без да го осъзнават.

Известно е, че това цвете е растяло на Японския архипелаг през периода Нара(710 – 793).

Членовете на императорското семейство били очаровани от неговата красота.

Хризантемата или Кику започнала да расте в градините на императорът на Китай.

Според легендата, той решил да вземе всички цветя при себе си. За тази цел изпратил 300 момичета и момчета до островите. Въпреки това, тяхната мисия се провалила.

Японците свързват кику с младостта и дълголетието. Тези цветя може да ги къса само човек с добро сърце.

Изпратените да унищожат всички кику в Япония видели с колко любов местните жители се грижели за растенията и всички се отказали от мисията си.

Юношите и девойките завинаги останали в Япония, отказвайки се от гражданството при злия китайски управник.

Тази красива легенда отразява почитащото поведение на японците към този красив символ на страната.

В дома на Петрови имаше две момиченца Нели на седем години и Мими на четири.

Времето беше хубаво и Нели предложи на майка си:

– Ние с Мими ще идем на разходка, нали нямаш нищо против, мамо?

Беше почивен ден и никой за никъде не бързаше. Майка им Надежда само кимна с глава и двете момичета тръгнаха.

След известно време звънна телефона. От него звучеше плачещия глас на Нели:

– Мамо, Мима изчезна ….. загубих я …..

Надежда скочи бързо, съобщи на останалите в дома, какво се е случило, разпредели районите на търсене и бързо се отправи към вратата.

Когато я отвори, в къщата се възцари пълна тишина. На прага стоеше „виновницата на тържеството“.

Мими не можеше да стигне до звънеца, затова бе застанала пред вратата и чакаше някой да я отвори.

Тя видя облечените си родители и баба си, и попита:

– Къде отивате?

– Вече никъде, – усмихна се Надежда.

Като майка се опита да се овладее и да не изкрещи на малкото дете. Знаеше, че една неправилна реакция, може да нанесе непоправима травма на дъщеря ѝ.

Бащата и майката се спогледаха, а бабата само вдигна пръст към устните си.

Надежда попита:

– Къде е Нели?

– Тя срещна една своя приятелка. Стана ми скучно и си тръгнах към къщи, – обясни спокойно Мими.

Явно на Надежда ѝ предстоеше разговор и с двете момичета.

След няколко минути си дойде и Нели. Тя бе цялата обляна в сълзи.

Когато Надежда я видя в такова състояние побърза да я успокои:

– Мима се прибра. Каза, че си срещнала своя приятелка, а на нея ѝ станало скучно край вас, за това си тръгнала към къщи.

– Мамо, – хлипаше още Нели, – всичко разбрах. Прости ми. Ще се грижа в бъдеще по-добре за сестра си.

Майка ѝ я прегърна и детето се успокои.

С по-малката и дъщеря тя поговори по-късно.

Този урок бе от полза и за двете момичета.