Следобеда беше горещ, но малко момиченце стискаше железните пръти на оградата и се взираше към пътя. То бе слабичко малко създание. Русата му косата му бе цялата обсипана с букли, а в искрящите му тъмно кафяви очи се четеше мъка и болка.

Преди два дни баща ѝ я доведе в тази деска градина и обеща, че ще дойде да я вземе. Тук не ѝ харесваше. Сградата беше схлупена и едноетажна, разпростряла се по ширината на целия двор. Стаите бяха тъмни, въпреки, че отваряха прозорците, но нахлуващата светлина едва докосваше тъмните ъгли.

Тя беше малка едва на четири и половина години, но едно не можеше да разбере, защо я преместиха от предишната детска градина? Там бе толкова светло и хубаво, имаше толкова много играчки и весели деца. Беше си намерила и приятелчета, с които си играеше по цял ден.

Спомни си онзи намръщен и мрачен ден, когато навън росеше слаб дъжд. Баща ѝ дойде, поговори нещо с учителката, а после я отведе у дома. Тя запомни само тъжните очи на учителката и как нежно я прегърна и притисна към себе си, когато си казаха довиждане.

Вечерта баща ѝ каза:

– Утре ще те заведа в друга детска градина.

Тя го погледна уплашено и тихо каза:

– Не искам в друга градина, тази ми харесва много.

Баща ѝ се намръщи и строго каза:

– Така се налага. Ше свикнеш.

Ето втори ден тя стоеше на оградата и го чакаше да я прибере у дома. Едва я придумваха да хапне нещо, да поиграе с другите деца или да гледа куклената пиеска, които учителките се бяха постарали да представят пред децата.

Най-тежко беше вечерта. С натежали крака като олово, детето се оставяше да го сложат в креватчето в стаята с другите деца. То плачеше тихо и неутешимо под одеялото. Дори прегръдката на възпитателката не можеше да разсее болката и мъката на момиченцето.

То не знаеше, че майка му чака друго дете и баща ѝ, за да предпази съпругата си от вълнения и притеснения около първото им дете, беше я отвел в седмична детска градина. Майка ѝ много плака и не искаше да я изпрати там, но момиченцето не знаеше.

В края на седмицата баща ѝ дойде и я отведе в къщи, но в понеделник, сред рев и вой, отново я върна пак там. Тя знаеше, че той скоро няма да дойде, но това не ѝ помагаше особено много. Чувстваше се отхвърлена и пренебрегната.

Дните минаваха и тя постепенно свикна с мрачната обстановка.

Един ден учителката я завари да говори на куклата:

– Занаеш ли, Лили, – така наричаше куклата, с която обикновено си играеше, – един ден, когато порасна и се омъжа, ще имам деца. Ще ги обичам много и ще се грижа за тях. Няма да дам никой да ги отведе от мен, дори и да съм болна. През цялото време ще бъда с тях, ще …..

Очите на учителката се насълзиха, тя прекрасно разбираше това малко детско сърце, но какво можеше да направи. Леко притвори вратата и отиде при другите деца.

Вечерта беше топла, а небето изпъстрено със звезди. Седяха на масата отвън и се наслаждаваха на тихия ветрец, който леко докосваше клоните.

Той ѝ се усмихна и предпазливо попита:

– Извинявайте, мога ли да ви задам един личен въпос, без да ми зашлевите шамар?

– Мисля, че все още мога да контролирам ръцете си, дори когато някой ме предизвика, – усмихна му се тя насърчаващо.

– Никои родители не кръщават дъщеря си с мъжко име, – погледна я изпитателно и продължи. – Можете ли да ми кажете как е истинското ви име?

Тя погледна ръцете си, за да види дали няма да се задвижат сами, а след това спокойно каза:

– Десислава.

– Но това е много хубаво име. Защо не го използвате?

Тя сви ръката си в юмрук и удари силно по масата.

– Опитай се да го използваш, – изсъска бясно момичето. – Ти не можеш да разбереш какво е да те наричат Деси, Слави, Дес, ….

– Но Десислава Михайлова звучи доста атрактивно, – опита се да я убеди той.

– Тъкмо за това и го шкартирах. Писна ми да бъда подценявано момиченце….

Дали името, което бе избрала и помагаше да се чувства по-значима, силна и обаятелна?!

Той беше едър и як мъж. Вечно усмихнат и доброжелателен. Но станеше ли въпрос за дъщеря му, нямаше по-съвършено същество от нея.

Николов много се гордееше със своето червенокосо луничаво момиченце. Разказваше какви ли не истории за нея.

Например, как не можела да стигне мивката, но горещо желаела да помогне на майка си, да измие съдовете. И той добрият великан повдигаше това съвършено мъниче, да извърши замисленото.

Николов не спираше да хвали дъщеря си. Скоро го чуха да разказва за нейната голяма щедрост.

Майка ѝ заминала в съседния град за няколко дни. Малката лудетина направила кекс и почерпила съседите от името на майка си. Добрите хора не могли да ѝ откажат.

Но Николов никога не разказваше, как съвършената му дъщеричка с един голям камък строши стъклото на големия прозорец в стаята на съседите. Нито, че в разгара на лятото това прекрасно червенокосо момиченце разряза всичките дини на дядо си, в някаква игра измислена от нея. Където главната  героиня беше, разбира се , тя. А трябваше да се пребори с дракони и змейове, джуджета и великани изпречили се на пътя ѝ. И в тези войни се проля много кръв, но не на измислените герой, а динения сок от „победените“ дини.

За него тя беше и ще си остане съвършената дъщеря.

Знам, че в човек не всичко е добро или лошо, защото ние хората сме странна комбинация от двете. По-важно е, кое ще надделее в живота ни?!

Английските вестници са известни с рубриката „Писмо от читателите“. Във всеки брой често се публикуват различни загадки, викторини и конкурси, които дават възможност на читателя да участва в написването на следващия брой. А това прави броя още по-привлекателен.
Веднъж била публикувана следната загадка:
„Трима летели с балон, но той започнал да губи височина и трябвало да бъде изхвърлен един от пасажерите. Екипажът на балона се състоял от поп звезда, банкер и генерал. Кой от пасажерите заслужавал смърт и защо?“
Някой написал, че банкерът трябвало да умре, защото от банките идват всики икономически беди.
Друг смятал, че генералът заслужава да умре, защото с неговата смърт ще намалеят желаещите да водят войни.
Трети бил безпощаден към певицата, считайки музиката ѝ за вредна спрямо подрастващото поколение.
Най-верният отговор дало едно момиченце. То написало, че трябва да се избавят от най-тежкия.

Строителен обект. Множество мъже заети с „важната“ си работа съвсем не обръщат внимание на мъжът, който извършва тази работа, която никой не иска да работи, защото тя е неквалифицирана.

Отдавна превалил 40-те, той изглежда невзрачен в прашните си работни дрехи. Козирката закрива очите му, които безнадеждно и тъжно гледат, а гърбът му се е извил като бастун в някакво спокойно примирение. Обикновено той мълчи, дори и когато му подмятат груби шеги.

Днес не знам от къде на обекта попадна малко момиченце. То нямаше повече от 5 годинки. Весело се усмихна на мъжа и започна да му помага в „нестандартната“му работа. Мъжът се усмихна и започна да разказва на детето за котенцето, което бе приютил преди няколко месеца в дома си. ….Той минавал през магазина след работа и внимателно избирал храна за своето „гостенче“. …А малкото пухкаво телце го посрещало на вратата, отърквало се в прашните му панталони, мъркало и гледало с нежност и любов стопанина си.

Когато човека говореше на момиченцето за всичко това, очите му искряха и едва забележима усмивка озаряваше лицето му.

На кого се опираме в нашия живот?  На кого сме благодарни?

Тези, за които се грижим и им отдаваме цялата си любов, независимо дали това са хора или животни са тези, на които можем да се опрем. Те ни дават сила и енергия да живеем.

Много често за хората, за които се грижим не ги възприемаме като опора, на която да се облегнем. Ние смятаме, че ние сме им опора и без нас те няма да могат да се справят. Но те няма да пропаднат без нас. Ние трябва да сме им благодарни, че ги има в живота ни. Защото те осмислят и предават значение на живота ни.

Ние стоите стабилно, защото има на кого да „се опрете“, има за кого да се погрижите, така че да се почувстваме нужни и необходими.