Котката размахва опашка, когато се намира пред избор, при това едно от желанията блокира другото.
Например, ако котката стои на прага и излезе от помещението, а на вън вали дъжд, опашката ѝ започва да се движи, заради възникнали конфликт.
Котката иска да излезе, но не иска да се намокри.
В момента, в който тя приеме окончателно решение за себе си, опашката ѝ престава да се движи.
Ние всички преминаваме през сянката. Ослепителният блясък на дневната светлина е прекалено силен, той вреди на очите. За това те губят способността си да правят разлика между фините тонове на даден цвят и да оценяват различните му нюанси.
Сянката е необходима. Тя е полумрак в болницата, тъмнина идваща от мъка в семейството. Това е живот в сянка, лишен от слънце.
Но не се страхувайте! Тази сянка е в Божиите ръце, които те водят. Има уроци, които могат да се научат само там.
Неговият лик може да се фиксира само в тъмна стая. Не мисли, че те е отстранил, ти си още в колчана Му със стрелите. Ти не си изхвърлен, като негоден предмет.
В колчана Си Той ще те държи до момента, когато намери възможност да те изпрати с поръчение, с което да Го прославиш.
В някои части на земното кълбо сенчести условия са най-доброто за развитието на растителността.
Индийската царевица много бързо израства в сянката на топлите летни нощи. Под палещите лъчи на обедното слънце листата ѝ се сгърчват, но когато се надигнат облаци, те бързо оживяват.
Има служение в сянката, което не се набива на очи. Красотата на звездното небе не се вижда, докато не настъпи нощта. Съществуват красоти, които разцъфтяват само сянка и не се разкриват на слънце.
Зеленината е особено богата в мъгливи и облачни страни, където винаги има много сенки.
Любителите на флората могат да наблюдават цветя, които се разкриват само при залеза на слънцето, но освен тях има и такива, които красят градините през целия слънчев ден.
Тези, които отварят своите листенца през нощта, не сияят в пищния разгар на следобеда, но достигат своята съвършена красота, когато се стелят дългите вечерни сенки.
Елена живееше в един не много голям град, но в него се усещаше живот. Тя бе сама с двете си малки деца. Мъжът ѝ почина преди пет години.
Елена изтегли кредит от банката и си отвори цветарски магазин. Първоначално всичко вървеше добре. Хората идваха и купуваха редовно цветя от нея. Тя бе любезна със всички и помагаше на всеки, с каквото може. Радваше се, защото виждаше как хората се усмихват и радостни излизат от магазина ѝ.
Дойде кризата и Елена бе принудена да затвори магазинчето си. Веднага се хвана на друга работа, но заплатата бе малка и тя не можеше да погасява дълга си към банката.
Някой я посъветва:
– Иди си преструктурирай дълга.
Елена послуша и отиде, но в банката не ѝ направиха отстъпка. Сумата, която ѝ оставаше да върне бе доста солидна.
– Какво да правя? А децата? – Елена стоеше на стола у дома и плачеше.
Малкият ѝ син Иван я прегърна и каза:
– Не плачи, мамо! Разкажи за нас във Facebook, може някой да се смили над нас и да ни помогне.
Елена нямаше никаква надежда, че това може да стане. Хората сега са в затруднено положение.
Тя си спомняше как един човек от банката ѝ бе казал:
– Да си мислила, когато си теглила. Щом си взела пари трябва да ги върнеш.
Елена не отказваше да върне парите, но сега нямаше от къде да ги вземе.
Въпреки съмненията си, тя седна и написа в социалната мрежа, търсейки помощ, от неравнодушни граждани.
И чудото стана.
Само за една нощ, хора, които изобщо не я познаваха бяха събрали сумата и дългът ѝ бе изплатен.
От събраните пари даже ѝ бяха останали да купи обувки на дъщеря си и палто за сина си.
След това много хора посетиха Елена и ѝ подариха дрехи и храна. Тогава тя разбра, че не е сама и че в труден момент ще се намери някой, който да ѝ помогне.
Южнокорейският художник-скулптор Сен Хун Кан е създал интересни скулптори на животни от метал, придавайки им динамична форма, демонстрираща силата на вятъра.
Въпреки, че самите фигури са статични, всяка част от скулптурата изглежда сякаш оживяват в момента, в който линиите се превръща в мускули и се движат хаотично, като вятър.
Създаване на всеки отделен проект от южнокорейския скулптор 
отнема значително време, тъй като „животните“ са изградени от голям брой ленти.
Всяка лента изисква надеждно заваряване, а също така и промяна на дебелината или дължината ѝ.
Скулпторите съдържат толкова много динамизъм, че напълно елиминират техния физически застой.
Беше много студено. Старши сержант Данаил Маринов беше нощна смяна. Студът щипеше неумолимо.
Данаил от време на време потъркваше ръцете си, които бяха в ръкавици, но мразът проникваше и през тях. Младежът крачеше напред назад, за да се стопли. Беше едва осем часа, а го чакаше цяла нощ дежурство.
Телефонът иззвъня.
– Отидете на пътя и отбивайте движението в посока към града, има виелица.
– Слушам, – едва успя да каже Данаил, когато усети, че от другата страна бяха затворили.
Маринов взе със себе си няколко души и изпълни заповедта.
След около два часа Данаил получи нова заповед:
– Към вас ще дойде КАМАЗ „Вахта“ отидете на мястото, където хора са задържани от снега. Те се нуждаят от помощ.
До самото място не успяха да се доберат, нямаше как да преминат, за това тръгнаха пеша.
– Старши сержант Маринов придружи този КАМАЗ, – каза дежурният офицер.- Внимавай за хората, гледай да не се паникьосат. Поддържай постоянна връзка с отдела.
Хората бяха замръзнали. Данаил не можеше да стои от страни, за това започна да им помага. Заедно с другите отиде до затъналия автомобил и започна да изважда хората.
Едно момиче, което прехвърлиха в КАМАЗА бе много замръзнало. Горната ѝ дреха беше цялата мокра. Тя трепереше и не можеше да се сгрее. Данаил свали якето си и го метна върху момичето.
Един мъж се мъчеше да сгрее премръзналите си ръце, но безуспешно. Когато Данаил го вида му даде ръкавиците си.
След това Маринов продължи да изважда затрупаните. Хората се хванаха за ръце, за да не се изгубят и в този момент….
Веригата от хора се разкъса, вятърът бе станал много силен и ги разпиля. Данаил разбра, че бе изгубил пътя. Започна да обикаля и да търси другите.
На Маринов му се струваше, че се лута часове, а не минути. Изведнъж видя светлини и се насочи към тях. Това бяха авариините на една затрупана в снега кола. В нея имаше семейство с две деца. Едното на две, а другото на десет години.
Маринов бързо се свърза с дежурния:
– Имаме нужда от помощ, намерих семейство с две деца в затрупана от снега кола.
– Ще изпратя някого, успокой хората.
Снегът все повече затрупваше колата, а бензина свършваше. Тогава Данаил отвори малко прозореца на колата и провеси червен плат, за да ги видят, ако наистина ги намереха.
Когато ги откриха, снегът бе достигнал до стъклото. Бързо ги откопаха и ги пренесоха в КАМАЗА.
Маринов бе раздал всичко, което имаше, за да стопли другите, но той самият бе премръзнал. Когато го закараха в болницата, лекарите се страхуваха за измръзналите пръсти на лявата му ръка.
Докато лежеше на леглото Данаил си спомни как му се караше майка му:
– Не искам да работиш тази работа, не ми харесва да бъдеш в полицията. Скоро се ожени, ами ако се случи нещо лошо с теб ….
Тогава той бе се засмял и ѝ бе казал:
– Не виждам по-добро място за мен освен това. Там мога да помагам на хората. Трудно е, но тази работа ми харесва.
Поради силната виелица на това трасе бяха затрупани много коли в снега, но поради смелата намеса на Данаил и неговите другари почина само един човек от измръзване.
–