Стоян седеше пред чертежа и ступаните материали и леко се почесваше по главата.

– Ох, как ще се справя със всичко това? – питаше се той със съмнение.

То бе породено от мисълта натрапила се в главата му:

„Не, не можеш. Винаги се проваляш. Не си въобразявай, че този път ще успееш“.

А тих и нежен глас, който Стоян едва долавяше, му шепнеше:

– Можеш! Не се страхувай! Аз ще ти помогна.

Но нахалникът кънтеше в главата му:

– Бог те е изоставил. Не го търси.

Стоян беше поставен пред избор. Той трябваше, сам да реши, кого да слуша.

В този момент Стоян си спомни думите на баща си:

– Не давай ухо на глупаците и присмивачите, по-добре слушай гласа на Бога.

Стоян въздъхна тежко и реши в себе си:

– Трябва да заглуша старите гласове, които ме връщат назад. Моят избор е да слушам Господа!

Тони и Маргарет пътуваха към сиропиталището. Щяха да осиновяват дете.

Когато влязоха в детската стая, тишината беше поразителна.

Бебетата изобщо не плачеха. И това бе не защото нямаха някакви нужди, а защото бяха разбрали, че никой не се интересува от тях дотолкова, за да им отговори.

– Като ги гледам, сърцето ме заболя, – сподели Маргарет.

– Спомняш ли си, – закима с глава Тони, – когато децата ни бяха малки?

– Да, – усмихна се Маргарет. – Не можехме да заспим дълбоко, защото всеки момент можеше да ни стресне детски глас: „Тате боли ме зъб“или „Мамо, страх ме е“.

– Тогава един от нас се отправяше към детската стая, стараейки се да направи всичко възможно, за да ги успокои и да се погрижи за тях.

– А тези нещастни деца, – дълбоко въздъхна Маргарет, – ако бяха сигурни, че някой в дома ги обича, щяха да плачат.

– Ето за това сме призовани тук, да дадем на поне едно дете любов, – засмя се Тони.

Като вярващи в Исус , ние сме деца на Бога. Ние го призоваваме, Той чува и се грижи за нас поради голямата си любов.

Георги не вярваше в Бога. Той бе категоричен:

– Няма Бог.

Посети една неделя църквата , която му предложи негов приятел и вярванията му се разклатиха.

Той често се хвалеше:

– Пея много добре.

И този ден в църквата, когато всички около него запяха, той първо не осъзнаваше какво точно пее, но изведнъж осъзна значението на думите.

Този път Георги извика, докато пееше:

– Най-големият грешник съм аз. От този момент наистина вярвам в Исус.

Представете си! Този който не беше проронил нито една сълза след смъртта на баща си и сина си, стоеше в църквата и плачеше.

След това събранието изпя химна „Велика благодат“.

– Знаех, че нещо ми пречи, – каза Георги.

Той изведнъж осъзна, че нещата, които бе правил като употреба на наркотици и алкохол, не са го довели до смърт, болест или затвор.

Това е Божията благодат, която бе действала в живота му.

– Сега разбрах, кой е Исус и реших да го приема, – разклати разгорещено глава Георги.

Когато приемем Божията благодат, ние също получаваме пълно прощение.

Бог ни освобождава от нашия грях и възстановява връзката Си с нас.

Това е невероятна благодат!

Станчо се чувстваше сякаш бе попаднал в седмия кръг на ада. Е, не точно, но …

Заради обилният сняг, децата бяха в къщи цяла седмица. Пътищата бяха заледени и поради това се отмениха много дейности.

– Тука сме като в капан, – въздишаше тежко Станчо. – Така става, когато сме всички в къщи заедно. Писък, вой …. децата се възползваха от възможността да се бият помежду си почти без прекъсване.

Мария, по-малката му дъщеря, се ядоса за нещо и хвърли четката си за коса към екрана на телевизора.

Той изтрещя и загуби картина и глас.

– Е, какво пък няма да гледаме телевизия, – усмихна се Станчо. – И какво може да се прави в такова време?

Станчо взе Библията и започна да чете.

Когато стигна до историята за Ной и ковчега, си каза:

– Ной беше затворен със семейството си още по-дълго. И той беше в капан с диви животни. Имам чувството, че и аз съм така в момента.

Точно на него ли трябваше да се случи?

Днес лекарят каза на Стефан истината за болестта на сина му. Това го разтърси силно.

Повечето негови колеги, когато чуха новината се опитваха да му съчувстват и изразяваха съжаление за ставащото.

Но се случи нещо много интересно, когато Стефан съобщи на жената, която се грижеше за сина му:

– Рени, Здравко има рак …

Жената се олюля, сякаш беше ударена.

– О, не! О, Здравко! О, Исусе Христе! Не, не, не … – извика тя инстинктивно.

Рени искрено оплакваше болката си пред Бога.

По-късно Стефан сподели:

– Това е най-добрият отговор, който съм получавал.

Някой бе видял болката и ужаса му. И този някой не се бе опитал да подобри емоциите му, а по-скоро ги изживя с него.

Реакцията на Рени в този момент му помогна изключително много.

Като християни можем да бъдем изкушени да омаловажаваме болката на другите или нашата собствена, стремейки се напред към щастливия край, но Исус е както решението на нашата скръб, така и нашият спътник в нея.

Можем да предадем скръбта и бремето си на Него, като помним, че имаме Бог, който плаче заедно с нас.