Невена бе под напрежение. Изпитваше голям стрес от натиска, на който бе подложена.

– Може би трябва добре да се наспя и всичко ще се оправи, – каза си тя.

Спа, но се оказа, че физическата почивка не е достатъчна, за да съживи душата ѝ.

– Имам нужда от духовно съживление, – констатира Невена. – Трябва да прекарам време насаме с Исус в молитва и да размишлявам върху Словото.

Тя си спомни, че Исус, колкото и да бе подтиснат, Той „често се оттегляше на самотни места и се молеше“.

– Ако Исус е чувствал, че се нуждае от време насаме в молитва със Своя Отец, нима аз мога да мина без това? – запита се Невена. – Навярно част от изтощението, което чувствам, да е следствие от липсата на молитва.

Колко мотивирана бе тя в раните утрини, когато се уединяваше насаме с Исус. Тогава се молеше, четеше и разсъждаваше върху Словото, слушаше Божия глас и духът ѝ бе обновен.

Минчо се чувстваше зле.

Умората го смачкваше, но той си каза:

– Нали съм непрекъснато зает с някаква дейност. Изглежда това е голямо натоварване и се уморявам много.

Добре, служението не е лошо нещо, но Минчо имаше един проблем.

Той го осъзна една сутрин, когато се събуди:

– Много съм жаден. Имам чувството сякаш съм изсъхнал. От къде ми дойде това на главата?

Замисли се.

Изведнъж лицето му се озари от усмивка и Минчо разбра:

– Не пия свободно от Водата на живота. Пренебрегвам изучаването на Библията – и той продължи да изброява. – Бързам да си кажа молитва. Не слушам гласа на Господ, защото просто съм твърде зает.…

Минчо разроши с ръце косите на главата си.

Падна на колене и започна искрено да се моли:

– Благодаря Ти, Господи, че все още ми даваш днес Жива вода от Кладенеца, която никога не пресъхва….

Всяко напрежение, умора и неудовлетворение се стопи, а на тяхно място се изля такъв мир, какъвто никой не може да си представи.

Това бе необикновен ден. Станало бе чудо.

Никакви думи не можеха да опишат какво се случи в онази малка спалня на горния етаж.

Трупът се раздвижи и животът се върна в тялото.

Петър възкликна:

– Уха, това бе невероятно …

Добре, че бързо затвори устата си, защото бе готов да каже: „Вижте какво направих!“

За разлика от него Станка бе жена на молитвата. Тя се молеше непрекъснато за всяка нужда, която чуеше.

А когато до нея достигаше отговор на някоя от молитвите ѝ, тя просто казваше:

– Само Бог може така! Той е прекрасен!

Вместо да бъде изненадана Станка бе смирено утвърждаваща и благодарна.

Нейният Бог никога не я бе разочаровал. Неговите чудотворни сили укрепяваха вярата ѝ.

За това нека гледаме какво е направил Бог и да бъдем впечатлени от Него, а не от слугата Му.

Калоян днес реши да посвети свободното си време за разходка. За целта покани приятеля си Антон, да го придружи.

Разходка е добро начинание, но човек не може да мълчи през цялото време.

Така започна и разговора между двамата младежи.

– Смяташ ли, е хората са добри слушатели? – попита Калоян.

– Повечето запомнят само около половината от казаното, – поклати глава Антон. – Вместо да слушат, хората често се разсейват, обмислят какво да кажат или просто не обръщат внимание.

– Всеки от нас приема слушането за даденост, но колко често наистина чуваме какво казват? – повдигна въпросително вежди Калоян.

– Един от проблемите е, че не осъзнаваме важността на слушането, – въздъхна тежко Антон. – Заинтересовани сме другите да ни слушат, а не да чуваме какво казват те.

– Така става, защото прекарваме времето за слушане, фокусирайки се върху собствената си гледна точка или интереси. Умът ни често се отклонява, мислим си за нещо друго, – наблегна Калоян.

– Ако искаме да бъдем по-добри слушатели, трябва да оставим разсейването настрана и да се съсредоточим върху хората, с които общуваме, – подчерта Антон.

– Трябва не просто да говорим, но и да обръщаме внимание на това, което другите казват. Необходимо е да даваме на хората нашето неразделено внимание.

– Скоро си мислих за това и за взаимоотношенията ни с Бога, – сподели Антон.

– Когато времето за молитва е изпълнено със собствените ни мисли и тревоги, ние само говорим, но не слушаме какво ни казва Господ, – отбеляза Калоян.

– За това трябва да премахнем разсейването, а когато четем Словото, да мисли върху всяка фраза, разбира се в контекста, – даде съвет като изходен път от ситуацията Антон.
– Само тогава ще бъдем чувствителни към това, което Бог иска да ни съобщи, – заяви категорично Калоян.

Елена често боледуваше. Никой край нея не я помнеше в добро здраве.

Дълги години кръвната ѝ захар бе необичайно непостоянна.

Увредиха се бъбреците ѝ. Наложи се да ѝ се приложи постоянна диализа.

Невропатията и счупените кости доведоха до използването на инвалидна количка.

Зрението ѝ започна да се влошава, достигна дори до слепота.

Тялото на Елена отказа, но молитвеният ѝ живот стана по-енергичен.

Тя прекарваше часове в молитва другите да познаят и изпитат любовта на Бог.

Когато ѝ казваха:

– Как издържаш в такова положение? На твое място отдавна да сме ….

Елена само се усмихваше и отговаряше въодушевено:

– Не падам духом. Въпреки че външно изнемогвам, но вътрешно се обновявам всеки ден.

Елена гледаше на тези „неприятности“ като на нещо временно.

– Нека не мислим за това, което виждаме, но и за това, което не можем да видим – вечното, – така тя насърчаваше изгубилите всякаква надежда.

Въпреки това, което ни се случва, нашият любящ Баща продължава нашето вътрешно обновяване всеки ден.

Неговите обещания ни укрепват, дават ни надежда и радост.